Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eat, Pray, Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 76 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
forri (2010 г.)

Издание:

Елизабет Гилбърт. Яж, моли се и обичай

Превод: Мария Михайлова

Редактор: Надежда Розова

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

Печат ИНВЕСТПРЕС АД

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

ISBN: 978-954-733-557-8

История

  1. — Добавяне

96.

Излязох с бразилеца Фелипе отново, два пъти през уикенда. В събота го заведох да се запознае с Уаян и децата. Тути му нарисува къщи, а Уаян ми намигна многозначително зад гърба му и беззвучно попита: „Ново гадже?“, а аз клатех глава: „Не, не, не“. (Макар че да ви кажа, вече не мисля за онзи красавец от Уелс.) Освен това заведох Фелипе да се запознае с Кетут, моя шаман. Кетут му гледа на ръка и произнесе не по-малко от седем пъти (докато ме фиксираше с пронизващ поглед), че моят приятел е „добър човек, много добър човек, много, много добър човек. Не лош човек, Лисс, добър човек.“

После в неделя Фелипе ме попита дали не искам да прекарам един ден на плажа. Дадох си сметка, че живея на Бали вече два месеца, а още не съм виждала плажа, което вече изглеждаше като пълна идиотщина, затова се съгласих. Взе ме от къщата ми със своя джип и пътувахме около час до уединен малък плаж в Педангбаи, където рядко ходят някакви туристи. Мястото, на което ме заведе, беше толкова добра имитация на рая, каквато не съм виждала, със синя вода, бял пясък и сенки на палми. Говорихме цял ден, прекъсвахме разговора само за да поплуваме или да поспим, да прочетем нещо, а понякога си четяхме на глас. Балийските жени в една колиба зад плажа ни опекоха прясно уловена риба, а ние си купихме студена бира и охладени плодове. Докато си играехме сред вълните, си разказахме каквото беше останало от подробностите около живота на двамата — онова, което не бяхме споменали през последните няколко седмици през вечерите, прекарани заедно в най-тихите ресторанти на Убуд на бутилки и бутилки вино.

Той каза, че харесва тялото ми, след като за първи път ме видя на плажа. Бразилците имали термин точно за моя вид тяло (разбира се, че ще имат), който е magra falsa и се превежда като „измамно тънка“. Означава, че жената изглежда достатъчно слаба отдалече, но когато се приближиш, виждаш, че тя всъщност е доста закръглена и пълничка, а бразилците смятат това за хубаво нещо. Бог да благослови бразилците. Докато лежахме на хавлиите и си говорехме, от време на време той се пресягаше и избърсваше пясъка от носа ми или отмяташе непослушен кичур от лицето ми. Говорихме почти цели десет часа. После се стъмни, затова си прибрахме нещата и тръгнахме на разходка по не много добре осветения черен път, който представляваше главната улица на това старо балийско рибарско село, в топла прегръдка под звездите. Тогава Фелипе от Бразилия ме попита по най-естествения и безгрижен начин (все едно се чудеше дали да не хапнем нещо):

— Да станем ли любовници, Лиз? Как мислиш?

Харесвах всичко в начина, по който това се случваше. Не чрез действие — не с опит за целувка или предизвикателен жест, а с въпрос. И при това правилният въпрос. Спомних си нещо, което ми беше казала моята психотерапевтка около година по-рано, преди да тръгна на това пътуване. Обясних й, че искам да остана необвързана през цялата година на пътуването си, но се притеснявах: „Ами ако срещна някой, когото наистина харесвам? Какво да правя? Да остана ли с него или не? Да поддържам ли своята независимост? Или да се отдам на любовта?“ Психиатърката ми отвърна със снизходителна усмивка: „Знаеш ли, Лиз, всичко това може да се обсъди в момента, в който проблемът наистина възникне, с въпросния човек.“

И ето го всичко това — времето, мястото, проблемът и въпросният човек. Продължихме да обсъждаме идеята, която изникна лесно по време на нашата приятелска разходка ръка за ръка край океана.

— Може би щях да се съглася, Фелипе, при нормални обстоятелства. Каквото и да означава нормални обстоятелства… — отговорих.

И двамата се засмяхме. Но после му обясних защо се колебая. Ето защо: колкото и да ми харесва тялото и сърцето ми да бъдат известно време прегръщани и разгръщани в опитните ръце на експатриран любовник, нещо друго вътре в мен е депозирало сериозна молба да даря цялата тази година на пътешествия изцяло на себе си. Казах, че в живота ми става много важна трансформация и тази трансформация има нужда от време и пространство, за да може процесът да завърши без прекъсване. Че, общо взето, аз съм кексът, който току-що е излязъл от фурната, и му трябва още малко време да изстине, преди да го посипят с пудра захар. Не искам да ограбвам от себе си това безценно време. Не искам отново да губя контрол над живота си.

Естествено, Фелипе ме увери, че разбира. Според него трябвало да направя каквото е най-добре за мен и се надявал да му простя, че изобщо е повдигнал този въпрос. („Трябваше да попитам рано или късно, любима моя.“) Той ме увери, че каквото и да реша, ще запазим своето приятелство, защото, изглежда, и на двамата ни е било много приятно да прекараме цялото това време заедно.

— Макар че — продължи той — наистина трябва да ми дадеш шанс да ти изложа аргументите си.

— Съвсем справедливо — казах аз.

— От една страна, ако те разбирам правилно, цялата тази година за теб е търсене на равновесие между отдадеността на Бог и удоволствието. Виждам, че следваш много духовни практики, но засега не ми е ясно откъде е дошло удоволствието.

Ядох много паста в Италия, Фелипе.

— Паста ли, Лиз? Паста?

— Добре казано.

— От друга страна, мисля, че знам от какво се притесняваш. Някакъв мъж ще влезе в живота ти и отново ще ти вземе всичко. Няма да ти сторя това, любима. И аз съм самотен много отдавна и изгубих много в любовта също като теб. Не искам да взимаме нищо един от друг. Но просто никога не съм се наслаждавал толкова на ничия компания, колкото на твоята, и искам да съм с теб. Не се тревожи, няма да тръгна след теб към Ню Йорк, след като заминеш оттук през септември. А що се отнася до всички причини, които спомена преди няколко седмици, да не искаш да имаш любовник… Ами, погледни го по този начин. Не ме интересува дали бръснеш краката си всеки ден, вече съм обикнал тялото ти, вече си ми разказала целия си живот и няма защо да се притесняваш да не забременееш — направил съм си вазектомия.

— Фелипе — казах аз, — това е най-трогателното и романтично предложение, което някой мъж ми е правил.

И така си беше. Но въпреки това отказах.

Той ме откара у дома. Паркира пред къщата, разменихме си няколко сладки, солени, пясъчни от един ден на брега на океана целувки. Беше прекрасно. Разбира се, че беше прекрасно. Но въпреки това пак отказах.

— Всичко е наред, любима — отвърна той. — Но утре ела у дома на вечеря. Ще ти приготвя стек.

После си тръгна, а аз си легнах сама.

Открай време взимам много бързи решения относно мъжете. Винаги съм се влюбвала бързо и без да преценявам рисковете. Имам склонност не само да виждам най-доброто у всички, но и да предполагам, че всеки емоционално е в състояние да достигне най-високия си потенциал.

Влюбвала съм се повече пъти, отколкото мога да преброя, и то в най-големия потенциал на човека, вместо в самия човек, а после дълго време (понякога повече от дълго) съм поддържала връзката в очакване човекът да се въздигне до собственото си величие. Много пъти в любовта съм ставала жертва на собствения си оптимизъм.

Омъжих се млада и набързо, влюбена и изпълнена с надежди, но без много да се замислям каква е действителната същност на брака. Никой не ми даде съвет за брака. Родителите ми ме възпитаха да бъда независима, сама да се доказвам и сама да решавам. Когато навърших двайсет и четири години и всички предполагаха, че мога да направя избор сама, автономно. Разбира се, светът не винаги е бил такъв. Ако се бях родила в друга епоха от западния патриархат, щяха да ме смятат за собственост на баща ми, докато той не ме предадеше на моя съпруг, за да стана брачна собственост. Думата ми нямаше да има почти никаква стойност по основните въпроси в моя собствен живот. В един момент от историята, ако някой мъж се представеше за мой кандидат, баща ми можеше да затрупа този човек с дълъг списък от въпроси, за да установи дали той е подходящата ми половинка. Щеше да иска да разбере: „Как ще осигуриш прехраната на дъщеря ми? Каква е репутацията ти в тази общност? Как си със здравето? Къде ще я заведеш да живее? Какви са дълговете и придобивките ти? Какви са силните страни на характера ти?“ Баща ми никога нямаше просто така да позволи да се омъжа за някой заради факта, че съм влюбена. В съвременния живот обаче, когато взех решението да се омъжа, моят съвременен баща изобщо не участваше. Не би се намесил в това решение, както не би ми казал каква прическа да си направя.

Не изпитвам носталгия към патриархата, моля, повярвайте ми. Но осъзнах, че когато тази патриархална система е била (правилно) разрушена, не е била естествено заменена от друга форма на закрила. Имам предвид, че никога не съм и помисляла да задавам на някой кандидат същите предизвикателни въпроси, каквито моят баща щеше да му зададе в друга епоха. Много пъти съм жертвала себе си в любовта просто заради самата любов. А понякога заедно със сухото изгаря и мокрото. Ако наистина ще ставам самостоятелна жена, тогава трябва да приема ролята да бъда свой собствен настойник. Глория Щайнем[1] дава отличен съвет на жените — че трябва да се стремят да станат като мъжете, за които винаги са искали да се омъжат. Едва наскоро разбрах, че не само трябва да стана съпруг на себе си, но трябва да стана и свой собствен баща. Ето защо онази вечер се пратих в леглото сама. Защото усетих, че е твърде рано за мен да приемам джентълмен ухажор.

След което се събудих в два часа през нощта с тежка въздишка и с толкова дълбок физически глад, че нямах никаква представа как да го утоля. Побърканият котарак, който живее в къщата ми, скръбно мяукаше по някаква причина и аз му казах: „Знам точно как се чувстваш.“ Трябваше да направя нещо за този копнеж, затова станах, отидох в кухнята по нощница, обелих половин килограм картофи, сварих ги, нарязах ги, изпържих ги в масло, посолих ги обилно и ги изядох до последната троха — като през цялото време молех тялото си да приеме насладата от половин килограм пържени картофи вместо удоволствието да прави любов.

Едва след като изяде всичката храна, тялото ми отговори: „Не става, скъпа.“

Затова се пъхнах обратно в леглото, въздъхнах отегчено и започнах…

Добре. Една дума за мастурбацията, ако позволите. Понякога може (извинете ме) да ви иде отръки, но друг път може да е до такава степен неудовлетворяваща, че накрая ви кара да се чувствате още по-зле. След година и половина въздържание, след като година и половина виках своето име в единичното си легло, почваше малко да ми се гади от това занимание. И все пак какво друго можех да направя онази нощ в това неспокойно състояние? Картофите не бяха свършили работа. Затова отново пробвах по стария начин със себе си. Както обикновено, умът ми прелисти архива от еротични файлове, като търсеше подходящата фантазия или спомен, които щяха да помогнат всичко да приключи възможно най-бързо. Но тази нощ нищо не действаше истински — нито пожарникарите, нито пиратите, нито старата резерва, онази перверзна сцена с Бил Клинтън, с която обикновено минава номерът, нито дори викторианските джентълмени, които се тълпят край мен в салона, съпровождани от напъпили млади прислужници. Накрая единственото нещо, което ме задоволи, беше неохотно допуснатата в ума ми представа за моя добър приятел от Бразилия, който се качва в това легло при мен… върху мен…

После заспах. Събудих се и видях тихото синьо небе и още по-тихата си спалня. Още се чувствах неуравновесена и несигурна, затова удължих много сутринта си и изпях всичките сто осемдесет и два санскритски стиха на Гуругита — великия, пречистващ, изначален химн на моя ашрам в Индия. После медитирах един час неподвижно, докато цялата изтръпнах и най-после отново го усетих — онова специално, постоянно, ясно като небе, несвързано с нищо, никога неотминаващо, безименно и непроменливо съвършенство на собственото ми щастие. Това щастие наистина е по-добро от всичко, което някога съм преживяла на тази земя, и включва солени, вкусни целувки и даже още посолени и по-вкусни картофи.

Толкова се радвам, че реших да остана сама.

Бележки

[1] Американска феминистка, журналистка и основателка на списание „Мис“ (р. 1934). — Б.пр.