Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (86)

85.

Обаче на следващия ден (въпреки братята пазители) ме блъсна автобус. Беше някакъв мъничък автобус, но независимо от това ме събори от колелото, докато карах надолу по пътя без банкет. Изхвръкнах в циментова отводнителна канавка. Около трийсет балийци на мотоциклети спряха, за да ми помогнат, след като станаха свидетели на злополуката (автобусът отдавна беше заминал), поканиха ме в дома си на чай и предложиха да ме закарат до болницата. Всички се чувстваха много зле след премеждието. Като се има предвид какво можеше да стане, пораженията не бяха толкова сериозни. Колелото ми беше наред, макар че кошът беше прегънат, а каската ми — пукната. (В такива случаи е по-добре каската, отколкото главата.) Най-голямата щета беше дълбоко порязаното ми коляно със заседнали камъчета и кал, което продължи през следващите няколко дни да се инфектира от влажния тропически въздух.

Не исках да създавам притеснения, но след няколко дни най-после навих крачола си на верандата на Кетут Лиер, обелих пожълтелия бинт и показах раната си на стария шаман. Той се вгледа в нея загрижен.

— Инфекция — беше диагнозата му. — Болезнена.

— Да — отвърнах аз.

— Ти трябва да идеш на доктор.

Това малко ме изненада. Той не беше ли доктор? Но по някаква причина не пожела да ми помогне, а аз не настоях. Може би не лекува западняци. А може би Кетут просто имаше таен, скрит генерален план, защото заради удареното си коляно най-после срещнах Уаян. И след онази среща всичко, което беше предопределено да се случи… се случи.