Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eat, Pray, Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 76 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
forri (2010 г.)

Издание:

Елизабет Гилбърт. Яж, моли се и обичай

Превод: Мария Михайлова

Редактор: Надежда Розова

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

Печат ИНВЕСТПРЕС АД

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

ISBN: 978-954-733-557-8

История

  1. — Добавяне

40.

Пристигането ми приятно съвпада с идването на следващата година. Имам само един ден да се ориентирам в ашрама и вече е Нова година. След вечеря малкият вътрешен двор почва да се пълни с хора. Всички сядаме на земята — някои на хладния мраморен под, други на плетени рогозки. Всички индийки са издокарани като за сватба. Тъмните им коси са намазани с масла и са сплетени. Носят сарита от най-фина коприна, златни гривни и всяка жена в средата на челото има бинди[1] с блестящ камък, като бледо подражание на звездите над нас. Планът е да пеем монотонно отвън на двора до полунощ, докато се смени годината.

Монотонното пеене не ми харесва като израз, но много обичам самата практика. За мен монотонното пеене означава нещо като провлачено, плашещо бръмчене, подобно на онова, което друидите са правели около жертвения огън.

Но когато го правим тук, в ашрама, сякаш е нещо като ангелско песнопение. Обикновено става на принципа повикване — отговор. Няколко млади мъже и жени с прекрасни гласове запяват една хармонична фраза, а останалите я повтарят. Това е медитативна практика — усилието е да задържиш вниманието си върху музикалното развитие и да слееш своя глас с гласа на съседа си, за да се получи така, сякаш всички пеят като един. Уморена съм от полета и ме е страх, че няма как да остана будна до полунощ, да не говорим пък да намеря сили да пея толкова дълго. Но после музикалната вечер започва — една-единствена цигулка в сенките изсвирва дълъг тон, изпълнен с копнеж. Включва се хармониум, после бавен ритъм на барабани, после гласовете…

Седя в задния край на двора с всички майки — индийките, които удобно са кръстосали крака, а децата им спят в скута като в малки човешки люлки. Песента тази вечер е приспивна, като вопъл и опит за благодарност, написана в рага[2], която трябва да внуши състрадание и отдаденост на Бога. Както винаги, пеем на санскрит (древен език, който в Индия вече не се говори, но се ползва в молитвите и религиозните занимания) и аз се опитвам да стана вокално огледало на водещите гласове, като улавям интонацията им, сякаш е тънки струни лазурна светлина. Те ми предават свещените думи, аз ги нося известно време, после ги връщам обратно и така продължаваме да пеем цяла вечност без умора. Всички се полюшваме като водорасли в тъмните морски течения на нощта. Децата около мен са увити в коприна като подаръци.

Много съм уморена, но не изпускам своята тънка лазурна струна на песента и изпадам в такова състояние, сякаш призовавам насън Бог или може би просто пропадам в кладенеца на вселената. Към 11:30 часа обаче оркестърът ускорява темпото на мелодията и я преобразява в истинска радост. Красиво облечени жени със звънтящи гривни пляскат и танцуват, и се опитват да превърнат телата си в дайрета. Барабаните бият ритмично, завладяващо. С течение на времето ми се струва, че всички заедно придърпваме 2004 година към себе си. Сякаш сме я оплели в музиката си и сега я теглим по нощното небе като огромна риболовна мрежа, препълнена с незнайните ни съдби. И колко е тежка тази мрежа — тя носи всички раждания, смърти, трагедии, войни, любови, открития, промени и катаклизми, които са ни определени за идващата година. Продължаваме да пеем и да дърпаме въжето длан след длан, минута след минута, глас след глас, все по-близо и по-близо. Секундите до полунощ се стопяват, вече пеем с огромно старание и с едно последно, безстрашно усилие най-после издърпваме мрежата на новата година отгоре, покривайки с нея и небето, и себе си. Само Бог знае какво може да съдържа годината, но тя вече е тук, а всички ние сме под нея.

Това е първата Нова година в живота ми, която посрещам, без да познавам никой от празнуващите с мен хора. След цялото това танцуване и пеене няма никой, който мога да прегърна в полунощ. Но не бих казала, че през тази нощ имаше някаква самота.

Определено не бих казала такова нещо.

Бележки

[1] Точката, която индийките си поставят на челото. — Б.пр.

[2] На санскрит означава буквално „цвят“ или „настроение“. В традиционната индийска музика това са ладове от пет или повече тона, с които се изгражда мелодията. — Б.пр.