Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (55)

54.

Тази сутрин се успах. Тоест, каквато съм мързелива, спах до безбожния час 4,15. Събудих се само минути преди началото на Гуругита, неохотно се насилих да стана от леглото, плиснах малко вода на лицето си, облякох се и — много сприхава, раздразнителна и сърдита — тръгнах да излизам от стаята в предутринния мрак… И изведнъж разбрах, че съквартирантката ми е излязла преди мен и ме е заключила.

Доста й е било трудно да го направи. Стаята не е чак толкова голяма и едва ли не е забелязала, че съквартирантката й още спи на съседното легло. А тя е наистина отговорна, прагматична жена — майка на пет деца, австралийка. Това не е в неин стил. Но го направи. Буквално ме залости в стаята.

Първата ми мисъл беше: „Ако изобщо има някакво основателно извинение да не отида на Гуругита, това ще е.“ Обаче втората ми мисъл? Ами дори не беше мисъл. А действие.

Скочих през прозореца.

По-точно изпълзях навън, сграбчих парапета с потните си ръце и за момент увиснах от него в тъмното от втория етаж. Чак тогава си зададох основателния въпрос: „Защо скачаш от тази сграда?“ Отговорът ми дойде със свирепа, безпристрастна присъда: Трябва да отида на Гуругита. После се пуснах в мрака и паднах по гръб може би от четири-пет метра върху бетонния тротоар долу, като по пътя се ударих в нещо и то обели дълга ивица кожа от десния ми крак, но на мен не ми пукаше. Изправих се и бягах боса — а пулсът ми биеше в ушите — по целия път до храма, намерих къде да седна, отворих молитвеника си точно когато песента започваше и с неспирно кървящ крак започнах да пея Гуругита.

Само след няколко стиха дъхът ми секна и бях в състояние да произведа своята нормална, инстинктивна сутрешна мисъл: Не искам да съм тук. След което чух как Свамиджи избухва в смях в главата ми и казва: Това е смешно — ти определено се държиш като човек, който иска да бъде тук.

И аз му отвърнах: Добре тогава. Ти печелиш.

Седях там, пеех, кървях и си мислех, че може би е време да променя отношението си точно към това духовно упражнение. Гуругита се смята за химн на чистата любов, но нещо ме възпираше да давам тази любов искрено. И докато изпявах всеки стих, осъзнах, че трябва да намеря нещо или някого, на когото да посветя този химн, за да намери чистата любов вътре в мен. На стих 20 го намерих: Ник.

Ник, моят племенник, е осемгодишно момче, слабичък за възрастта си, плашещо умен, стряскащо проницателен, чувствителен и сложен. Дори в първите минути след раждането си, сред всички ревящи новородени в отделението, той единствен не плачеше, а гледаше наоколо с тревожните очи на възрастен и опитен човек. Гледаше така, сякаш е правил това толкова много пъти, че не е сигурен вълнуващо ли е да го направи пак. За това дете животът никога не е прост; то чува, вижда и усеща всичко дълбоко и понякога толкова бързо го завладяват емоциите, че всички ни разстройва. Обичам това момче силно и покровителствено. Изчислявайки разликата във времето между Индия и Пенсилвания, осъзнах, че скоро трябва да си ляга. Затова пях Гуругита на моя племенник, за да му помогна да заспи. Понякога има проблеми със съня, защото не може да усмири ума си. Затова посветих на Ник всяка блага дума от този химн. Изпълних песента с всичко, на което ми се искаше да го науча за живота. Опитах с всеки стих да го успокоя, че положението понякога може да е безмилостно и несправедливо, но всичко е наред, защото го обичаме. Той е заобиколен от души, които биха направили и невъзможното, за да му помогнат. И не само това — той има собствена мъдрост и търпение, заровени дълбоко в неговото същество, които ще се разкриват постепенно с времето и винаги ще го пренасят през всякакви изпитания. Той е Божи дар за всички нас. Съобщих му този факт чрез древния санскритски ръкопис и скоро забелязах, че плача с хладни сълзи. Но преди да успея да избърша сълзите, Гуругита свърши. Този час и половина беше приключил. Сякаш бяха изминали само десет минути. Разбрах какво се е случило — Ники ме беше превел през изпитанието. Мъничката душа, на която исках да помогна, всъщност помагаше на мен.

Отидох до предната част на храма и се поклоних ниско до земята в признателност към своя Бог, към революционната сила на любовта, към себе си, към своята гуру и към племенника си — накратко разбрах на молекулярно ниво (не на интелектуално), че няма никаква разлика между тези думи, тези понятия или хора. После се шмугнах в пещерата за медитация, пропуснах закуската и седях там почти два часа, като жужах от спокойствие.

Няма смисъл да казвам, че повече не пропуснах Гуругита и тя се превърна в най-святото от всичките ми упражнения в ашрама. Разбира се, нищо не можеше да спре Ричард от Тексас да ме подкача, че съм скочила от общата спалня, и всеки път след вечеря ми казваше: „Ще се видим на Гитата утре сутринта, Бакалничке. И гледай този път да слезеш по стълбите, става ли?“ И, разбира се, на следващия ден звъннах на сестра си, а тя ми каза, че по някаква неразбираема за никого причина Ник вече нямал проблеми със заспиването. А аз няколко дни по-късно случайно четях в библиотеката една книга за индийския светец Шри Рамакришна^[1] и попаднах на история за една поклонничка, която веднъж отишла да види великия учител и му признала, че не е съвсем отдадена и се страхува, че не обича Бог достатъчно. А светецът й казал: „Нищо ли не обичаш?“ Жената признала, че обича племенника си повече от всичко на света. Светецът отвърнал: „Ето, видя ли? Той е твоят Кришна, твоят любим. Със своята служба към племенника си служиш на Бог.“

Но всичко това е незначително. Истински удивителното нещо се случи същия ден, в който скочих от прозореца. Същия следобед случайно срещнах Дилия, моята съквартирантка. Казах й, че ме е заключила в стаята ни. Тя остана поразена. Отвърна ми:

— Защо ще правя такова нещо! Особено след като цялата сутрин си ми в главата. Снощи сънувах много ярък сън с теб. Цял ден не ми излиза от ума.

— Разкажи ми го — помолих аз.

— Сънувах, че си се подпалила — отвърна Дилия. — И че леглото ти също се е подпалило. Скочих, за да ти помогна, но докато стигна до леглото ти, от теб беше останала само бяла пепел.