Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eat, Pray, Love, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 76 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
forri (2010 г.)

Издание:

Елизабет Гилбърт. Яж, моли се и обичай

Превод: Мария Михайлова

Редактор: Надежда Розова

Художник на корицата: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Калина Павлова

Печат ИНВЕСТПРЕС АД

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2008

ISBN: 978-954-733-557-8

История

  1. — Добавяне

46.

Осъзнаването какво беше това преживяване, какво стана там (имам предвид и в „пещерата за медитация“, и „вътре в мен“), повдига един доста езотеричен и тревожен въпрос — а именно темата за кундалини шакти.

Всяка религия по света винаги е имала направление от последователи, които търсят директно, свръхестествено преживяване с Бог, като се разграничават от основополагащите текстове или от догматичните учения, за да могат лично да се докоснат до божественото. Интересното при тези мистици е, че когато описват преживяванията си, накрая всички споменават точно едно и също явление. Поначало единението им с Бог става в състояние на медитация и чрез енергиен източник, който изпълва цялото тяло с еуфорична, електрическа светлина. Японците наричат тази енергия ци, китайските будисти — чи, на остров Бали й казват таксу, християните я познават като Светия дух, бушмените от Калахари я наричат н/ум (техните свещеници я описват като змиевидна сила, която се изкачва по гръбнака и отваря в главата дупка, през която влизат боговете). Ислямските суфитски поети наричат тази божествена енергия „Възлюбената“ и й посвещават религиозни стихове. Австралийските аборигени разказват за змия в небето, която слиза и се вселява в шамана, за да му даде мощни сили от други светове. В еврейската традиция на Кабала се казва, че това единение с божественото се появява чрез етапи на духовно издигане чрез енергия, която тече нагоре по гръбнака по низ невидими меридиани.

Света Тереза Авилска, най-голямата католическа мистичка, описва единението си с Бог като физическо издигане на светлина през седем вътрешни „домове“ на съществото ти, след което изригваш в божественото присъствие. Изпадала в толкова дълбок медитативен транс, че другите монахини не можели да усетят пулса й. Молела своите сестри да не казват на никого какво са видели, тъй като е „крайно необичайно и сигурно ще предизвика обстойни разговори“. (Да не говорим за възможен разпит от Инквизицията.) Най-трудното предизвикателство, пише светицата в спомените си, било да не раздвижва интелекта по време на медитация, защото каквито и да било мисли на разума — дори най-пламенните молитви — ще загасят пламъка на Бог. Щом непослушният ум „почне да съчинява речи и да измисля доводи, особено ако са остроумни, скоро ще си въобрази, че върши важна работа“. Но ако успееш да отидеш отвъд тези мисли, обяснява Тереза, и да се въздигнеш към Бог, „настава възхитително смайване, божествена лудост, в която се придобива истинската мъдрост“. Без да подозира, че повтаря стиховете на персийския суфи мистик Хафиз[1], който се питал защо, ако Бог е толкова безумно любящ, всички ние не сме крещящи пияници, Тереза възкликва в своята автобиография, че ако тези божествени преживявания са чиста лудост, тогава „Те умолявам, Отче, нека всички да полудеем!“.

В следващите изречения сякаш дъхът й секва. Като чета света Тереза днес, почти я виждам как идва на себе си след преживяното, после се взира в политическия климат на средновековна Испания (където е живяла под един от най-тираничните религиозни режими в историята) и сериозно и покорно се извинява за своята разпаленост. Тереза пише: „Простете ми, ако съм била прекалено самонадеяна“, и многократно повтаря, че не трябва да обръщат внимание на идиотските й брътвежи, защото, разбира се, тя е само жена, червей, презряна твар и така нататък. Направо си я представям как приглажда монашеските си поли и напъхва последните изплъзнали се кичури под забрадката, а божествената й тайна гори в нея като ярко, спотаено пожарище.

В индийската йога традиция тази божествена тайна се нарича кундалини шакти и се изобразява като змия, която лежи увита в основата на гръбнака, докато не я освободи докосване на учител или някакво чудо. Тогава тя се изкачва нагоре през седем чакри или колела (които може да наречете и седемте дома на душата) и накрая през главата изригва в единение с Бог. Тези чакри не съществуват в материалното тяло, казват йогите, затова не ги търсете там; те съществуват само във финото тяло, в онова, което имат предвид будистките учители, когато насърчават учениците си да изтеглят нова същност от физическото тяло, също както се изтегля меч от ножницата. Моят приятел Боб, който се занимава с невронаука, ми каза, че винаги го е вълнувала идеята за чакрите и е искал действително да ги види при дисекция на човешко тяло, за да повярва, че съществуват. Но след особено силно медитативно преживяване започнал да ги разбира по нов начин. Каза ми: „Точно както в литературното произведение съществува буквална истина и художествена истина, човешкото създание притежава буквална анатомия и художествена анатомия. Едната можеш да я видиш, другата — не. Едната е направена от кости, зъби и плът, а другата — от енергия, памет и вяра. Но и двете еднакво са истина.“

Харесва ми, когато науката и вярата намират общи пресечни точки. Наскоро в „Ню Йорк Таймс“ открих статия за екип невролози, които увъртели в кабели главата на тибетски монах доброволец за експериментално сканиране на мозъка. Научно казано, искали да видят какво става в трансцендентния ум в моменти на просветление. В ума на нормален мислещ човек постоянно се вихри електрическа буря от мисли и импулси, които се регистрират на мозъчния скенер като жълти и червени мълнии. Колкото по-ядосан или превъзбуден става обектът, толкова по-ярко и наситено горят мълниите. Но мистиците от различни епохи и култури описват стихване на мозъчната дейност по време на медитация и казват, че върховното единение с Бог е синя светлина, която усещат да се излъчва от средата на черепа. В традицията на йогите тя се нарича „синята перла“ и всеки от търсещите се стреми да я открие. Разбира се, този тибетски монах, наблюдаван по време на медитация, бил в състояние да усмири разума си до такава степен, че не се виждали нито червени, нито жълти мълнии. Всъщност цялата неврологична енергия на този господин се събрала и оформила в центъра на мозъка му — виждали го на монитора — малка, студена, синя перла от светлина. Точно каквато йогите винаги са описвали.

Това е направлението на кундалини шакти.

В мистична Индия, както в много шамански култури, кундалини шакти се смята за опасна сила, с която не можеш да си играеш безконтролно. Неопитният йога може буквално да си пръсне мозъка с нея. Трябва ти учител-гуру, — за да те води по този път, а в идеалния случай ти е нужно и безопасно място, ашрам, където да се упражняваш. Казват, че докосването на гуру (или буквално и лично, или чрез свръхестествена среща, например насън) освобождава намотаната енергия кундалини от нейната намотка в основата на гръбнака и й позволява да започне пътуването си нагоре към Бог. Моментът на освобождаване се нарича шактипат, божествена инициация, и това е най-големият подарък от просветения учител. След това докосване ученикът може още години усилено да се стреми към просветление, но пътуването поне е започнало. Енергията е била освободена.

Получих инициация шактипат преди две години, когато срещнах моята гуру за първи път в Ню Йорк. Случи се по време на уединение през уикенда в нейния ашрам в Катскилс. Честно казано, след това не усетих нищо особено. Надявах се на смайваща среща с Бог, може би на синкава светлина или на пророческо видение, но след като мислено претърсих тялото си за специални признаци, се почувствах само леко гладна — както обикновено. Помня как си помислих, че може би нямам достатъчно вяра, за да преживея някога нещо наистина необуздано като отприщена кундалини шакти. Мислех си, че съм прекалено интелигентна и недостатъчно интуитивна и че духовният ми път вероятно ще е по-скоро интелектуален, отколкото езотеричен. Щях да се моля, щях да чета книги, да мисля интересни неща, но може би никога нямаше да се възнеса до онова върховно съзерцателно блаженство, което описва света Тереза. Но нищо. Все пак духовната практика ми харесваше. Просто кундалини шакти не беше за мен.

На следващия ден обаче наистина се случи нещо интересно. Всички се бяхме събрали отново при гуру. Тя ни въведе в медитация и някъде по средата аз заспах (или каквото и да бе това състояние) и ме споходи сън. В този сън бях на брега на океана. Вълните бяха огромни, страховити и бързо прииждаха. Изведнъж зад мен се появи мъж. Това беше самият учител на моята гуру, велик харизматичен йога, който тук ще наричам „Свамиджи“ (което на санскрит е „любим монах“[2]). Свамиджи беше починал през 1982 година. Познавах го само от снимките из ашрама. Да си призная, дори само от снимките този човек винаги ми е изглеждал малко страшничък, твърде силен и твърде разпален за вкуса ми. Дълго време гледах да не мисля за него и, общо взето, отбягвах погледа му, втренчен в мен от стените. Той изглеждаше смазващо. Не беше моят тип гуру. Предпочитах своята прекрасна, състрадателна, женствена жива учителка пред неговия мъртъв (но въпреки това страховит) образ.

Но сега Свамиджи беше в съня ми и стоеше до мен на плажа в цялото си могъщество. Бях ужасена. Той посочи към прииждащите вълни и неумолимо каза: „Искам да измислиш начин и да попречиш това да се случи.“ Паникьосана, бързо измъкнах някаква тетрадка и опитах да скицирам изобретения, които да спрат океанските вълни преди брега. Нарисувах масивни стени в морето, канали и бентове. Но всичките ми проекти бяха много глупави и безсмислени. Знаех, че това изобщо не ми е в категорията (не съм инженер!), но усещах как Свамиджи ме наблюдава нетърпеливо и осъдително. Накрая се предадох. Нито едно от изобретенията ми не беше достатъчно находчиво или устойчиво, за да възпре вълните да се разбиват в брега.

Тогава чух Свамиджи да се смее. Погледнах към дребничкия индиец с оранжева роба — той наистина щеше да се пукне от смях, превит на две от удоволствие и бършейки весели сълзи от очите си.

— Кажи ми, скъпа моя — попита той и посочи към колосалния, могъщ, безкраен, разлюлян океан, — кажи ми, ако обичаш, как точно ти смяташе да спреш това?

Бележки

[1] Хафиз Ширази (1320–1390). — Б.пр.

[2] Точният превод е „почитаем учител“. — Б.р.