Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (63)

62.

На връщане към ашрама, след като изпратих Ричард на летището, решавам, че съм говорила твърде много. Честно казано, говоря много през целия си живот, но откакто съм в ашрама, прекалих. Остават ми още два месеца тук и не искам да пропилея най-голямата възможност за духовно израстване в живота си в бъбрене и социални контакти през цялото време. Беше поразително, че дори тук, дори в свещената среда на духовно уединение в другия край на света, успях да създам около себе си жужене като на светско парти. Разговарях постоянно не само с Ричард — макар че с него най-много бърборехме, винаги се закачах с някой. Дори се оказа — в ашрам, имайте предвид!, — че си уговарям срещи с познати и трябва да кажа: „Съжалявам, днес не мога да дойда на обяд при теб, защото обещах на Сакши да се храня с нея… Искаш ли да се уговорим за другия вторник?“

Това е историята на живота ми. Такава съм аз.

Но напоследък мисля, че това може би е пречка за духовното. Мълчанието и усамотението са универсално признати духовни практики и за това си има основателни причини. Да научиш на дисциплина речта си е начин да предпазиш енергиите си от разпиляване през пробива на устата. Така те няма да те изтощят и да напълнят света с думи, думи, думи вместо със спокойствие, мир и блаженство. Свамиджи, учителят на моята гуру, педантично е проповядвал мълчание в ашрама и строго е налагал спазването му като религиозна практика. Наричал тишината единствената истинска религия. Нелепо е колко много говорих в ашрама — единственото място в света, на което мълчанието трябва и може да царува.

Затова вече няма да бъда светското момиче на ашрама, така реших. Без повече суетене, сладки приказки и шеги. Без насочени прожектори и доминиране в разговорите. Без словесни еквилибристики на дребно, за да ме харесат. Време е за промяна. След като Ричард си тръгна, ще превърна остатъка от престоя си в напълно мълчаливо преживяване. Това ще е трудно, но не невъзможно, защото мълчанието е уважавано от всички в ашрама. Цялата общност ще го подкрепи, защото ще признае решението ми за възпитателен акт на отдаване. В книжарницата дори продават малки значки с надпис: „Пазя мълчание.“

Ще си купя четири такива.

На път обратно към ашрама наистина започнах да си фантазирам колко мълчалива ще стана вече. Ще бъда толкова тиха, че да се прочуя с това. Представям си как ще ме знаят като Мълчаливото момиче. Просто ще се придържам към разписанието в ашрама, ще се храня усамотено, ще медитирам безкрайно дълго всеки ден и ще търкам подовете, без да кажа и гък. Единственото ми общуване с другите ще е да им се усмихвам блажено от самостойния си свят на спокойствие и благочестие. Хората ще говорят за мен. Ще питат: „Кое е Мълчаливото момиче в дъното на храма, което винаги търка подовете, паднало на колене? Тя никога не говори. Толкова е загадъчна. Представа си нямам как звучи гласът й. Изобщо не я чуваш как се приближава зад теб по алеята в градината, когато се разхожда… движи се тихо като ветрец. Сигурно е в постоянно съзерцателно общуване с Бог. Тя е най-мълчаливото момиче, което съм виждал.“