Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (81)

80.

Сега обаче трябва да бъда честна и да съобщя, че само след три следобеда търсене в местната библиотека осъзнавам, че всичките ми първоначални представи за рая на Бали са били малко погрешни. Откакто за първи път дойдох на Бали преди две години, все казвах на хората, че този остров е единствената истинска утопия на света, място, което е познавало само мир, хармония и равновесие от край време. Съвършена райска градина без следи от насилие и кръвопролития в историята си. Не знам откъде дойде у мен тази внушителна представа, но я приех с пълно доверие.

„Дори полицаите носят цвете зад ухото си“, обяснявах, сякаш това беше доказателство.

В действителност обаче се оказва, че Бали има точно толкова кървава, жестока и тягостна история като всяко друго място на земята, където са живели някога човешки същества. Когато яванските крале за пръв път имигрирали тук през шестнайсети век, в основни линии установили феодална колония със строга кастова система, която — като всички уважаващи себе си кастови системи — не си правела труда да се съобразява с тези на най-долното стъпало. Икономиката на ранен Бали се крепяла върху доходна търговия с роби (която не само че предшества с няколко века европейското участие в международния трафик на роби, но и надживява доста търговията с човешки живот в Европа). Във вътрешен план островът постоянно бил във война, тъй като враждуващите царе постоянно нападали своите съседи (с масови изнасилвания и убийства в допълнение). До края на деветнайсети век балийците били известни сред търговците и моряците като яростни бойци. (Думата амок, като „изпадам в амок“, е балийска дума, която описва бойна техника на внезапно развилняване срещу врага в самоубийствен и кървав ръкопашен бой; европейците били искрено ужасени от подобни атаки.) С добре обучена армия от 30 000 войници балийците разбили холандските нашественици през 1848 година, после през 1849 година и на всичкото отгоре още веднъж през 1850 година. Паднали под холандско господство едва когато враждуващите крале на Бали напуснали строя, предавали се един друг в борбата за власт и минавали на страната на врага с обещанието за добри търговски сделки по-късно. Затова да обвиваме днес историята на този остров в райска мъгла е малко обидно за действителността. Тези хора не са прекарали последното хилядолетие само в седене, усмивки и щастливи песни.

Но през 20-те и 30-те години на двайсети век, когато западни пътешественици от висшето общество откриват Бали, никой не обръща внимание на кръвопролитията, защото новодошлите сметнали, че това наистина е „Островът на боговете“, където „всеки е творец“ и където човечеството живее в ненарушимо състояние на блаженство. Тази идея, тази мечта отдавна се крепи — повечето посетители на Бали (включително и аз при първото си идване) още я поддържат. „Бях ядосан на Бог, че не съм се родил на Бали“, казва немският фотограф Георг Краузер, след като посещава Бали през трийсетте години. Подмамени от разказите за неземна красота и спокойствие, някои наистина първокласни туристи почват да посещават острова — художници като Уолтър Спайс^[1], писатели като Ноел Кауърд^[2], танцьори като Клеър Холт^[3], актьори като Чарли Чаплин, изследователи като Маргарет Мийд (която, независимо от всички голи гърди мъдро определя балийската цивилизация каквато е в действителност, общество строго колкото викторианска Англия: „Нито грам свободно либидо в цялата култура“).

Купонът свършил през 40-те години, когато светът започнал война. Японците нахлули в Индонезия и блажените изгнаници в своите балийски градини и със своите прислужници били принудени да бягат. В борбата за индонезийската независимост, която последвала войната, остров Бали бил също толкова разединен и раздиран от насилие, колкото и останалите части от архипелага и до 50-те години (сочи едно изследване, наречено „Бали: измисленият рай“), ако някой от западния свят изобщо дръзнел да посети Бали, трябвало да прояви мъдрост и да спи с оръжие под възглавницата. През 60-те борбата за власт превърнала цяла Индонезия в бойно поле между националистите и комунистите. След опит за преврат в Джакарта през 1965 година войниците на националистите били изпратени на Бали с имената на всички заподозрени комунисти на острова. В продължение на една седмица, подкрепяни от местната полиция и властите на всяка крачка, националистките сили неотклонно разчиствали с убийства пътя си през всеки район. След като отминала вълната от убийства, красивите реки на Бали били задръстени от около 100 000 трупа.

Мечтата за славната райска градина се възражда в края на 60-те, когато индонезийското правителство решава да върне Бали на международния туристически пазар като „Острова на боговете“ и пуска в ход маркетингова кампания с огромен успех. Туристите, привлечени обратно на Бали, били доста благородна компания (все пак това не било Форт Лодърдейл) и вниманието им се насочило към красотата на творчеството и религията, присъщи на балийската култура. По-мрачните елементи от историята били пренебрегнати. И оттогава се пренебрегват.

Чета всичко това през следобедите в градската библиотека и се чувствам някак объркана. Момент — защо дойдох отново на Бали? За да търся баланса между светските удоволствия и духовното отдаване, нали така? Наистина ли това е подходящата среда за подобно търсене? Наистина ли балийците владеят този баланс повече от всички други на света? Искам да кажа, те изглеждат уравновесени — какви да са с всички тези танци, молитви, празници, красота и усмивки, — но аз не знам какво всъщност се случва под повърхността. Полицаите наистина носят цветя, втъкнати зад ухото, но навсякъде в Бали се шири корупция, както и в цяла Индонезия (сама го разбрах онзи ден, след като пъхнах на един униформен служител няколкостотин долара под масата, за да ми удължи незаконно визата и да остана на Бали четири месеца въпреки всичко). Балийците доста буквално изживяват своя имидж на най-спокойните, набожни и художествено изразяващи се хора на света, но кое е истинско и кое е икономически изчислено? И колко може външен човек като мен изобщо да научи за скритото напрежение, което може да се таи зад тези „сияещи лица“? И тук е същото като навсякъде другаде — поглеждаш картината по-отблизо и всички плътни линии почват да се размиват в неопределена маса от неясни мазки и слети пиксели.

Засега единственото, което мога да кажа със сигурност, е — обичам къщата, която наех, хората на Бали са били благосклонни към мен без изключение. Смятам, че тяхното изкуство и ритуалите им са красиви и укрепващи; изглежда, и те мислят така. Това е моят практически опит на място, което вероятно е много по-сложно, отколкото някога ще разбера. Но от каквото и да се нуждаят балийците, за да поддържат своя баланс (и да живеят от това), си е само тяхна работа. Аз съм дошла, за да работя върху собственото си равновесие, и на мен засега поне климатът още ми изглежда благодатен, за да го направя.