Елизабет Гилбърт
Яж, моли се и обичай (48)

47.

Вече две поредни нощи сънувам как змия влиза в стаята ми. Чела съм, че това е благоприятен знак в духовен план (и не само в източните религии, свети Игнатий^[1] е имал видения на змия през цялата си мистична практика), но това не прави змиите по-малко живи или страшни. Събуждам се плувнала в пот. Още по-лошо — щом се събудя, разумът отново ми изневерява, хвърля ме в такава паника, каквато не съм изпитвала от най-лошите моменти през годините на развода си. Мислите ми летят обратно към проваления ми брак и към срама и гнева, съпътстващи това събитие. Още по-лошо, пак мисля постоянно за Дейвид. Карам се с него наум, самотна съм, ядосана и си спомням всяко лошо нещо, което ми е казал или причинил. Отгоре на това не мога да спра да мисля колко щастливи бяхме заедно, да си спомням невероятното блаженство в добрите времена. Само това мога да направя, за да не скоча от леглото, да му се обадя от Индия посред нощ и просто — не знам какво, — просто да му затворя може би. Или да го моля пак да ме обикне. Или да му прочета свиреп обвинителен акт за всички недостатъци на характера му.

Защо цялата история пак излиза на повърхността?

Знам какво ще кажат те, всичките стари кучета в ашрама. Ще кажат, че това е напълно нормално, че всеки минава през това, че усилената медитация изважда всичко отгоре, че просто изчистваш останалите вътре в теб демони… Аз обаче съм в такова емоционално състояние, че не издържам и не искам да слушам ничии хипарски теории. Виждам, че всичко излиза отгоре, благодаря ви много. Като повръщане излиза.

За щастие пак успявам да заспя и ми се присънва друг сън. Този път няма змии, а едро, зло куче, което ме гони и казва: „Ще те убия. Ще те убия и ще те изям!“

Събуждам се разплакана и разтреперана. Не искам да безпокоя съквартирантките си, затова отивам да се скрия в банята. Банята, все в банята! Господ да ми е на помощ, но ето ме пак в някаква баня, пак посред нощ, плача неутешимо и самотно на плочките. О, студен свят — толкова се уморих от теб и от ужасните ти бани!

Не мога да спра да плача, затова отивам, взимам тетрадка и писалка (последно убежище за негодника) и пак сядам до тоалетната. Отварям на празна страница и надрасквам вече познатата отчаяна петиция:

ИМАМ НУЖДА ОТ ПОМОЩТА ТИ.

После бавно си отдъхвам с облекчение, защото със собствения ми почерк собственият ми постоянен приятел (кой е?) се заема предано да ме спасява:

„Аз съм тук. Всичко е наред. Обичам те. Никога няма да те изоставя…“