Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hidden Fires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 122 гласа)

Информация

Сканиране
?
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Сандра Браун. Скрити огньове

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

ISBN: 954–459–439–6

История

  1. — Добавяне

Осма глава

През следващите няколко дни Лорийн бе погълната от такова разнообразие от дейности, че й оставаше съвсем малко време за размисъл. Самата важност на предстоящите събития не й даваше възможност да ги обмисли по-обстойно. Далеч по-лесно бе да се остави на течението. Дните й бяха толкова натоварени, че вечер се тръшваше в леглото, надявайки се на бързо и пълно потъване в небитието. Мозъкът й обаче отказваше да я отведе в царството на сънищата и бе принудена отново и отново да се връща на въпроса какво да прави, докато накрая съзнанието й започваше да губи контрол върху тялото и парещите, сякаш пълни с пясък очи се затваряха за неспокоен сън.

Отначало Елена и Роза бяха изненадани, че сеньор Джаред ще се жени за прекрасната мис Холбрук. Но скоро и те се оказаха повлечени от всеобщото вълнение и подготовка. Почти подлудиха Лорийн с това, че непрекъснато я глезеха, обгръщайки я с прекомерните си грижи към нея.

Реакцията на Джаред към предстоящото събитие бе хладно примирение. Нито се преструваше на влюбен, нито показваше към нея онзи гняв, който според нея би трябвало да изпитва.

Всеки път, когато се оказваха заедно, той гледаше на нея със същото надменно безразличие, с което гледаше и останалите. Държеше се учтиво, но без да изпада в крайности. Разговаряше с нея, когато обстоятелствата го налагаха, но не проявяваше никаква инициатива към каквито и да било разговори насаме. Можеше страстно да я обича или да я презира със същата сила. Отчужденият израз на лицето му не издаваше нищо.

Въпреки краткото време, с което разполагаше, Оливия успя да организира събитието. Рядко се допитваше до Лорийн, що се отнася до самите приготовления. Бе казано, че церемонията ще представлява граждански брак, ще се състои в големия салон и на нея ще присъстват само отбран кръг хора. След това ще се даде малък прием за неколцината поканени гости. На другия ден Лорийн и Джаред ще отпътуват за Кийпойнт на „меден месец“.

По няколко пъти на ден на Лорийн й правеха проби за чеиза, на който Оливия много държеше, въпреки протестите на Лорийн. Жестът на Оливия не бе мотивиран от щедрост или от внезапно разцъфнала майчинска любов, а от грижа всичко да изглежда както трябва и да бъде извън всякакво подозрение.

Чрез няколко известни на всички клюкарки Оливия бе пуснала слуха за досегашния живот на Лорийн. Според нейната версия родителите на Лорийн не можели да присъстват на сватбената церемония, тъй като баща й страдал от сърце, а това правело пътуването невъзможно. Скъпата й майка била толкова претрупана от грижи около болния си съпруг, че нямала време да се заеме и със сватбата, затова Оливия любезно й предложила тя да стори това вместо нея. Ако у някои хора все пак бяха възникнали подозрения, то страхът от неукротимата Оливия им пречеше да ги кажат гласно.

Мисис Гибънс, шивачката, на която бе възложено изцяло да попълни гардероба на Лорийн, за безумно кратко време, често обсъждаше всеобщия шок и вълнение от това, че най-добрата партия в Тексас — Джаред Локет — най-сетне е попаднал в хомота.

Лорийн бе учудена от количеството и качеството на дрехите, които шиеха за нея. Полите и ризите бяха от най-фина материя. Всички блузи бяха обшити с ефирни, подобни на паяжина дантели. Из цялата стая бяха разхвърляни дрехи за през деня, вечерни рокли, наметала, костюми, шапки, ръкавици — в най-различни фази на довършване. Мисис Гибънс обикаляше около Лорийн като скулптор около своя шедьовър и мереше, извиваше, дърпаше, обръщаше, повдигаше, забождаше, като през цялото време си мърмореше нещо под нос. Бельото се шиеше от най-фин плат, поръбен със сини лентички сатен или дантела.

Лорийн, със зачервени от смущение бузи, стоеше права в средата на стаята, докато мисис Гибънс умело забождаше новия комбинезон върху нея.

— Малко е… дързък, не намирате ли? — попита Лорийн плахо, поглеждайки към гърдите си, потръпващи през полупрозрачната материя.

Мисис Гибънс се засмя тихо.

— На мистър Локет ще му е много приятно да ви види в тези неща, но няма да има търпение да ги свали. Имате красиво тяло, Лорийн. След като ви види без дрехи, може никога повече да не ви позволи да ги облечете!

Лорийн се ужаси от тази мисъл. Все още бе разтревожена от реакцията си към целувката на Джаред. На Уилям тя се бе съпротивлявала с всички сили, а на Джаред не бе оказала съпротива, поне не толкова усърдно. Разбира се, между двамата не можеше и дума да става за сравнение. Уилям бе отблъскващ, докато Джаред бе хубав, мъжествен, а очите му…

Не! Няма да мисли за него. Той явно не мисли за нея. Докато по-рано не сваляше поглед от нея, сега преднамерено не й обръща внимание. Откровено казано, Лорийн не знаеше кое от двете я безпокои повече.

 

 

Според Оливия всичко бе завършено навреме. Новите дрехи на Лорийн висяха в гардероба й, с изключение на онези, които Елена бе опаковала в багажа за Кийпойнт.

Роза, с помощта на още няколко помощнички, по цели дни готвеха, варяха и печаха в подготовката на „малкия прием“. Цялата къща бе отрупана с цветя и папрат в саксии. Как Оливия бе успяла да ги докара чак от Остин, без да увяхнат — това си оставаше мистерия за младоженката.

Сутринта, в деня на сватбената церемония, тя стоеше на прозореца и гледаше зората от същото място, от което само преди няколко седмици бе наблюдавала погребалния кортеж на Бен.

— Доволен ли си, Бен? — попита Лорийн шепнешком точно когато слънцето се показа на хоризонта. Опита се да си внуши, че съвпадането на въпроса с изгрева на слънцето е добро предзнаменование.

Влезе Елена, понесла закуската на подноса. Във влажните й очи се четеше предчувствие за нещо хубаво и тя бодро забърбори, заснова из стаята. Когато Лорийн изяде всичко, което нервният й стомах можа да поеме, тя се изкъпа с удоволствие и Елена започна да й помага да се облича.

Сватбената рокля на Лорийн нямаше нищо общо с традициите и бе красива с уникалността си. Бежовата дантела бе обточена с копринени ивици от същия цвят. Бухналите ръкави, както и корсетът, откъдето започваше извивката на гръдта, останаха необточени. Яката бе висока и леко докосваше брадичката, дълбоко извит волан подчертаваше долната част на полата, едва докосваща носовете на малките бели обувчици от телешка кожа. На талията си забоде китка виолетки, а часовничето бе дискретно прикрепено в гънките на жакетчето.

Косата й бе събрана в обичайния кок, но Елена настоя да навие няколко къдрици и да ги остави свободно да висят около лицето и тила й. Лорийн се взираше в отражението си в огледалото и се питаше замаяно дали това видение в скъпа рокля, с бледо лице и предпазлив поглед, е наистина тя.

Елена се взираше в идола си с обожание.

— Сеньорита Лорийн, вие сте красива — прошепна тя. — Също като благословената Дева Мария. — Целуна срамежливо Лорийн по бузата и очите й се напълниха със сълзи.

— Благодаря ти, Елена. Би ми се искало и ти да присъстваш на церемонията. Ти си най-добрата ми приятелка.

— И на мен много ми иска, но… — повдигна красноречиво рамене тя. После се усмихна и каза лукаво: — Ама повече искам да гледам първа брачна нощ и да виждам дали всичко, дето разправят за сеньор Джаред, вярно. Разправят, бил голям като на жребец. Вие голям късмет вади, да?

Продължавайки да се киска, тя побутна Лорийн към стълбището. Лицето на младоженката бе пребледняло още повече.

Уговорката бе Карсън да я поеме оттам и да я придружи до салона. Когато двамата се срещнаха в подножието на стълбището, Лорийн се запита дали краката й ще съумеят да я удържат. Карсън й говореше тихо, усмихваше се, успокоително я потупваше по ръката и я водеше към салона.

Двамата застанаха под свода на вратата и полугласните разговори, водени до този момент от петдесетината гости в залата, тутакси стихнаха. Органът, нает специално за случая от методистката църква, изпълни залата с меки и леко свистящи звуци.

С изключени на двамата Вандайвър, всички присъстващи виждаха тайнствената мис Холбрук за първи път и останаха поразени от нейната спираща дъха красота. Лесно бе да си представи човек как е успяла да омотае в ласото си такъв мустанг като Джаред Локет.

Ако младоженецът нямаше дългогодишен опит да сдържа мускулите на лицето си от всякаква проява на емоции, сега би ахнал от удоволствие при вида на младоженката. Енергично се бе противопоставил на този фарс, но все пак би ли могъл, който и да е мъж от плът и кръв да остане безразличен към красотата на тази жена, която скоро щеше да носи неговото име?

По дяволите, при други обстоятелства той дори би… Този начин на мислене няма да те доведе доникъде, старче, сам се предупреди той. Обаче някой и друг поглед няма да навреди, нали? Нали от младоженеца се очаква именно това? Жената, запътила се към него, опряна на ръката на Карсън, бе изключителна. Беше като, като… какво?… Като кого? Като никоя досега!

Докато тя се приближаваше със сведен поглед, той внимателно я изучаваше. Съвсем различна изглежда от оня ден, когато го плесна. Тогава очите й бяха тъмносиньо сиви, също като зловещи буреносни облаци, надвиснали над равнините. И също като тях бяха заплашителни, вълнуващи, заредени с електричество.

Стройната фигура на Лорийн бе изкусно подчертана от прекрасно стоящата й рокля. Едрият й бюст забележимо изпъкваше над тънката талия, опасана с широк копринен пояс. На Джаред му се стори, че вижда съвсем леки тъмни сенки там, където би трябвало да бъде куполът на тази висока и горда гръд, но си каза, че това са глупави фантазии и стисна пръсти, потреперили от желание да докоснат тези сенки. Преглътна на сухо гърло и с усилие премести погледа си от гърдите на лицето й.

В този момент тя вдигна поглед и страхът в очите й го порази. Дори самия дявол да беше видяла нямаше да бъде толкова неспокойна. Защо у него се породи внезапно желание да я успокои?

Карсън доведе Лорийн до Джаред и тя дари по-възрастния мъж с плаха усмивка. После той се извърна и отиде да седне до Оливия на първия ред столове, наредени за церемонията.

Джаред протегна свитата си ръка към нея, тя пъхна своята в извивката на лакътя и двамата се обърнаха към съдията. Джаред не бе го планирал предварително, нито пък Лорийн го бе очаквала, но свободната му ръка се пресегна и покри нейната. Топлината на силната му плът контрастираше с нейната студена скованост. Пръстите й твърдо се притискаха в ръкава му и тя рискува да му хвърли един поглед изпод ниско спуснатите клепачи. Сърцето й се преобърна, като видя блесналите кехлибарени очи да светят с такова чувство, каквото никога не бе виждала у него. Дали не бе чувство на разбиране? Или одобрение? Или дори възхищение? Даже й се стори, че твърдата линия на устните му се смекчава в някакво подобие на усмивка. Искаше й се да задържи още малко погледа си върху този внезапно променен Джаред, но съдията бе започнал да говори. С неохота тя отмести очи от младоженеца.

Церемонията бе кратка и по същество не приличаше на нито една от онези, на които Лорийн бе имала възможността да присъства. Усети как я жегва нещо като разочарование. На сватбените церемонии Ейбъл винаги бе говорил за светостта на бракосъчетанието и благосклонността на Бог към брака, за това как Исус извършил първото си чудо по време на сватбено тържество. Разбира се, това тук бе граждански брак. И все пак, когато съдията каза: „Обявявам ви за мъж и жена“, думите й прозвучаха кухо и без никакво съдържание.

Съдията Ендрюс със светнало лице поднесе поздравленията си на привлекателната двойка.

— Можеш да целунеш младоженката, Джаред.

Джаред залепи на лицето си израз на отчуждение. Подготви се за съвсем кратко да се обърне към Лорийн, да сложи ръце на раменете й и хладно да я целуне по бузата. Планът му обаче пропадна. Цялата тази грижливо подготвена поза отиде по дяволите, когато погледът му падна върху треперещите й розови устни.

Спомняше си онази, другата целувка. Целувката, която го бе разтърсила от дъното на душата му. Целувката, която бе смазваща със силата и целенасочеността си. Целувката, чийто зашеметяващ удар той все още не бе забравил.

Споменът, навестил съзнанието му неканен, му донесе и непоносима болка, но и неизмеримо удоволствие. Някъде от центъра на тялото му започна да блика позната вече топлина и да достига до най-отдалечените места по него. Копнееше още веднъж да усети вкуса на тези устни и или да угаси пожара, пламнал във вените му, или да го усили до онзи върхов момент, когато повече няма да има смисъл да се търси източникът му, за да бъде угасен. Повикал на помощ всичката сдържаност, на която бе способен, той се наведен вдървено положи устни върху онези, обещаващи такава сладост.

От по-нататъшни мъчения го спасиха Оливия и другите гости, които, нетърпеливи да се запознаят с Лорийн, ги наобиколиха от всички страни, поднасяйки сърдечните си поздравления. Сам се изненада, когато ръката му собственически пъхна ръката на Лорийн под своята.

През останалата част от следобеда гостите се занимаха с изобилието от храна и напитки. Само преди месец много от гостите пак бяха тук, за да отдадат последна почит на Бен Локет, който бе изложен за поклонение в същия този салон. Сега траурното настроение се бе разсеяло. Преобладаваше празничното.

Карсън вдигна цветист и многословен тост за здравето на младоженците и всички вдигнаха за поздрав чашите е шампанско. Лорийн също вдиша чашата към устните си и погледна към Джаред над кристалния ръб. В очите му проблясваха златисти пламъчета, много по-опияняващи от виното. Глътката й бе далеч по-пестелива и плаха, отколкото неговата, но когато тя се накани да свали чашата от устата си, той протегна ръка и отново я наклони към устните й. Шампанското се спусна по гърлото и засили пърхането в стомаха й „Разправят, бил голям като на жребец“. Точното значение на думите на Елена убягваше на Лорийн. Всичко, което знаеше, бе, че като погледне към Джаред, мислите за неговата физика я плашеха и вълнуваха.

Точно когато той сваляше чашата от устата си, някой, без да иска, го закачи по лакътя, част от шампанското се разплиска и потече по брадата и реверите му.

— О! — възкликна Лорийн и не можа да сдържи смеха, избликнал спонтанно в гърлото й.

— Мислиш, че е смешно ли? Да имаш подгизнал младоженец? — Той също се усмихна, сложи чашата на масата и отърси мократа си ръка.

Без да се замисли, Лорийн избърса капките от реверите му. Подчинявайки се на някаква подсъзнателна команда, пръстите й се допряха до брадичката му и палецът й нежно обра капките вино под устните.

— Ето, така е по-добре — каза тя усмихнато и вдигна очи към неговите. Горчивината, която прочете в тях, я накара да се отдръпне.

Тялото на Джаред този път го подведе. В момента, в който пръстите й се допряха до лицето му, той усети как целият набъбва и се втвърдява от желание. Бе започнал да си мисли, че невинността й е истинска. Друг път! Нито една жена не би могла да докосне мъж, да погледне мъж по начина, по който тя го бе направила, без да знае точно какво прави. Как е могъл умен човек като Бен да се хване на малките й номера? Както и да е, Джаред твърдо бе решен да не се хваща.

— Джаред?… — обади се тя с колеблив глас.

— Хайде да пообиколим малко гостите си, мисис Локет — пресече я той, хвана я за лакътя и я поведе към група гости.

Сърцето на Лорийн се сви. Точно когато си бе помислила, че прехвърля мост между тях, истинските чувства на Джаред бяха се показали на повърхността. Как наистина ще живеят заедно през следващите две години? Тя потисна въздишката си. Късно е да се мисли за това сега. Ще се наложи да свикне с бъдещето.

Днес тя не можеше да се съсредоточи върху нищо друго, освен върху мъжа до себе си. Обаянието му го правеше почти невъзможен за пренебрегване. И наистина, Джаред изглеждаше изключително добре в официалния си черен костюм и бяла риза. В очите му проблясваха кехлибарени пламъчета и снежнобелите му зъби светваха на фона на загорялото лице, когато се усмихваше. Спечели симпатиите на всички присъстващи. Очарова най-безсрамно съпругите на всички, докато съпрузите им одобрително клатеха глави. Изпи само традиционните две чаши шампанско и използвайки нежни думи и жестове при представянето на Лорийн на хора, с които бе прекарал целия си живот, приемаше весело закачките и поздравленията им за това, че се е изхитрил да вземе такова красиво създание за жена.

Възторгът му значително намаля, когато към тях се приближиха двамата Вандайвър, за да изразят благопожеланията си. Лорийн видя как устните на Джаред отново се свиха в твърда линия и усети как тялото му, толкова близко до нейното, се стяга. Бе хладно вежлив, но гласът му не бе никак убедителен, когато им благодари, че са почели празника му с присъствието си.

— Доста бързичко го направи, Джаред — потупа го Паркър по рамото и Лорийн долови напрежението под черния плат. — Нямахме никаква представа, че ти и Лорийн смятате да се жените.

Джаред посрещна проницателния поглед на Паркър, без да трепне.

— Опасявам се, че тогава вие ни заварихте малко зле настроени един към друг. Тя мислеше, че не е редно да вдигаме сватба толкова скоро след смъртта на баща ми. За щастие успях да я убедя да не обръща внимание на скрупулите си.

Той свойски обгърна раменете на Лорийн, притисна я към себе си и настойчиво се взря в очите й. Добре си играе ролята, помисли си тя. Тази близост до тялото му и този пронизващ поглед затрудняваха дишането й.

— Мисис Локет, желая ви щастие. — Кърт изгледа Джаред предизвикателно. — Имам вашето разрешение да целуна булката, нали?

Без да дочака отговор, Кърт се наведе и притисна дебелите си устни към нейните. Тя се отдръпна, въпреки че пръстите на Джаред стиснаха рамото й с такава сила, че тя едва се сдържа да не извика от болка.

Кърт се усмихна лениво и предизвикателно и се отдалечи.

С убийствено пламъче в очите Джаред го проследи с поглед как отиде и седна до едно от местните момичета, чието сърце бе разбито от тази внезапна сватба. Наблюдателните очи на Паркър Вандайвър видяха враждебния поглед на Джаред. Той се засмя вътрешно и си каза, че следващите няколко месеца ще бъдат твърде интересни. Страшно обичаше разногласията.

Джаред не усещаше, че все още стиска рамото на Лорийн в убийствена хватка, докато най-накрая тя се размърда. Той бързо отдръпна ръка и тихо каза:

— Никой не може да устои на чара ти, мисис Локет, нали? — После, без да променя силата на гласа си, добави: — Усмихвай се, Лорийн. Ти си щастлива булка, не го забравяй.

След това при тях дойде друг гост и с лекотата на професионален актьор Джаред отново прие образа на любящ съпруг и любезен домакин. Главата на Лорийн се завъртя от шампанското и от емоционалното натоварване през изминалата седмица. Копнееше да се извини и да потърси спокойствие в хладния мир на стаята си. Но, разбира се, това бе немислимо.

Вдовицата на Бен управляваше приема с обичайния си кралски маниер. Изглежда много красива днес, забеляза Лорийн. Сребърните нишки в тъмната й коса проблясваха на следобедното слънце, а гладкото й лице бе зачервено от вълнение. Лорийн подозираше, че по-голяма радост от тази, която показваше в момента, Оливия едва ли някога можеше да си позволи. Бе облечена в рокля от морскозелен жоржет, носеща се около високата й внушителна фигура като мъгла.

Карсън я ухажваше по своя си плах и ненатрапчив начин. Лорийн изпитваше съчувствие и жал към този човек. Към нея той не бе показал нищо друго, освен добрина, очевидно рядко срещано в тази къща чувство. Понякога Карсън бе направо патетичен в предаността си към Оливия, която с еднакво умение или не му обръщаше внимание и се отнасяше снизходително към него, или го мъмреше.

Погледът на Лорийн случайно се спря върху Кърт Вандайвър. Сините очи изпод светлорусите вежди гледаха към нея, без да трепнат, и този втренчен взор смътно я обезпокои. Съвсем инстинктивно, без изобщо да се усети, тя се притисна към Джаред, търсейки защита в здравото мъжко тяло.

Младоженецът бързо сведе поглед към нея, прекъсвайки разговора си със съпругата на един от банковите директори. Забелязал уплашения й поглед, той го проследи през залата и го спря на Вандайвър, облегнат в небрежна поза на стената. Джаред импулсивно плъзна ръка около тънката талия на Лорийн и я спря точно под гърдите й.

Движението не убягна на Кърт. Като воайор, разхождащ се лениво из публичен дом, той похотливо облиза устни. Лорийн потрепери, но не разбра дали тази нейна реакция се дължи на лъстивия поглед на Кърт, или на топлината от ръката на Джаред, която сякаш прогаряше меката тъкан на роклята. Кърт намигна на Джаред, отблъсна се от стената и бавно излезе през вратата в широкото фоайе отвън.

Джаред и Лорийн не помръднаха. Съпругата на банковия директор продължаваше да бърбори и да разлива красноречието си, без изобщо да усети драмата, разиграла се под носа й.

Лорийн усещаше миризмата от колосаната риза на Джаред, приятно смесваща се с уханието на шампанско и тютюн. Когато заговори уверено с глупавата жена, тя усети и вибрациите в гърдите му. Жената на банковия директор се отдалечи, но ръката на Джаред не мръдна от мястото си. Само малко потрепна и палецът му лекичко погали гръдта й отдолу. Или пък само така й се стори? Лорийн си помисли, че сигурно ще умре от стягането в гърдите, което се изкачи до гърлото й и се превърна в тих стон.

Към тях се запъти още един гост. Бавно и неохотно силните пръсти се отдръпнаха, оставяйки горящ като клеймо отпечатък по кожата на Лорийн.

 

 

Следобедът бе преминал в индигов здрач. Гостите си бяха отишли. Карсън и Оливия седяха на един диван. Бяха уморени, но доволни, че най-сетне и това главоболие бе отминало.

— Е, направихме го много добре. Всички бяха убедени, че е божествен брак и скоро за него ще се чуе навсякъде — рече доволно Оливия.

— Дължим това на Лорийн — каза Карсън великодушно. — Ти беше възхитителна булка, скъпа.

— Да. Тя е съвършената малка женичка, така е — обади се и Джаред, отправил ироничен поглед към Лорийн, която тъкмо помагаше на Роза да събира чиниите в един голям поднос. После гаврътна чашата уиски.

Оливия се прокашля, за да прикрие злобната усмивка, промъкнала се неканена към устните й. Явно синът й не харесваше съпругата си. Това по-нататък можеше да се окаже предимство.

— Ти също добре изигра ролята си, Джаред — каза тя. — Винаги се дръж с Лорийн сърдечно на публични места и всичко ще бъде наред.

Лорийн не посмя да вдигне очи. Въпреки церемонията днес, тя все още не беше част от тях и те изобщо не се интересуваха от чувствата й.

— Можете да останете в Кийпойнт колкото пожелаете. Това ще е меденият ви месец. Нищо особено, но ако някой се поинтересува, ще кажем, че Лорийн умира от желание да разгледа ранчото подробно — отбеляза Оливия, потискайки една прозявка.

— Добре — каза Джаред. — Нямам търпение да се върна. Когато тръгнах…

— Всички знаем за неоснователния ти ентусиазъм към ранчото, Джаред. Моля те, не ни отегчавай с него — прекъсна го Оливия. Ленивостта й отпреди няколко минути бе изчезнала.

Джаред стисна устни в твърда линия и грубо каза:

— Лорийн, първата ни работа утре е да тръгнем незабавно. И като казвам първата работа, това означава именно първата работа. Можеш да яздиш, нали? — Въпросът прозвуча почти като заплаха.

— Да, мога да яздя, Джаред.

Погледът му се смръщи. Да не би да му се е искало да не може? Дали нямаше да се зарадва на още един повод да й се надсмее?

— В такъв случай ще използваме конете — каза той нетърпеливо. — Пепе ще докара багажа ни с колата. — После, отправил поглед към нея, добави остро: — Ще пътуваме с лек багаж, така че няма нужда да опаковаш цялата си покъщнина.

— Не съм и имала такова намерение — отвърна рязко тя, раздразнена от заповедническия му тон и добави, въпреки сърдития му поглед: — Тъй като утре ще тръгваме рано, смятам да се качвам горе. Лека нощ, Карсън. Лека нощ, Оливия.

С вирната глава и изправен гръб тя прекоси стаята. На вратата се спря и отправи поглед към свекърва си. Трудно й бе да каже това, което искаше, но трябваше да го направи.

— Знам, че всичко това ти струва много усилие и разходи, Оливия. Знам, че не го направи за мен, но въпреки това много ми хареса. Цветята, храната, дрехите — всичко бе прекрасно. Благодаря ти.

След като тя излезе, останалите трима дълго не проговориха.

После Карсън се прокашля смутено и каза тихо:

— Джаред, дръж се любезно с нея. Ние знаем защо го правим, но тя е една невинна част от всичко това. Бъди добър с нея.

На Джаред никак не му бе приятно да му нареждат как да се държи с жена. Възнамерявайки да направи остра забележка на Карсън в този смисъл, той се извърна от бара, където тъкмо се канеше да си налее още една чаша уиски. Лицето на Карсън изразяваше простодушие. Това, което бе казал, не бе напътствие, а молба.

Джаред преглътна забележката, промърмори набързо лека нощ и се качи горе.

 

 

Цял час прекара той в стаята си, пиейки непрекъснато, заслушан в тихото потрепване на чехлите по пода в другата стая.

— За първата ми брачна нощ! — вдигна мрачно чашата по посока на отражението си в огледалото, закрепено на гардероба.

Образът, отговорил на наздравицата по същия начин, го шокира. Не си спомняше да е свалял сакото и жилетката, но един поглед през рамо го увери, че те си стоят мирно и тихо, обвесени на облегалката на стола. Кога, по дяволите, е успял да разкопчее ръкавелите и ризата си? С привичен жест прокара пръсти през косата си.

Булката му без съмнение си е в същия безупречен вид, в какъвто застана до него днес пред олтара. А може и вече да се е приготвила за лягане. С какво ли е облечена? Нищо предизвикателно, помисли си с подигравка той. Нещо целомъдрено и…

Защо да не види? Защо сам не отиде и види? Защо само той трябва да страда през цялата тази адска нощ? В края на краищата той й бе съпруг, а всеки съпруг има известни права, по дяволите!

Наистина не искаше съзнателно да я безпокои, но движен от някаква тайнствена и натрапчива сила, Джаред се оказа пред вратата на банята, свързваща двете стаи.

Рязко почука. Никакъв отговор, само движенията оттатък изведнъж секнаха. Почука още веднъж, този път, викайки я по име.

— Да — но се получи само треперещ шепот.

Джаред се прокашля, поклати глава и повтори зова си, само че малко по-силно.

Тишина.

— Да?

Неспокойно. Колебливо.

— Отвори вратата! — Това бе заповед. Поне се надяваше да е прозвучало като такава.

Дълга пауза.

И най-накрая, спокойно:

— Какво искаш, Джаред?

Той се засмя невесело, промърмори няколко неясни ругатни и повиши глас:

— Отвори тая врата!

Стъпките и шумоленето на дрехите се приближиха и той разбра, че тя е в банята, от другата страна на вратата.

— Можем и оттук да говорим, Джаред.

— Ако не отвориш тая проклета врата — изръмжа той, — ще я направя на трески. Или искаш да вдигна шум? Мен обаче той няма да ме смути, защото изобщо не ми пука.

Последва моментно колебание, после ключът се завъртя със скърцане в ръждясалата от бездействие брава. Дръжката на вратата се придвижи надолу и вратата се отвори.

Косата й бе разпусната и обрамчвайки лицето й с тъмен облак, се спускаше на тежки вълни чак до кръста. Бе облечена в розов пеньоар с едно дълбоко V отпред, закопчан от гърдите до коленете. От широките ръкави се спускаха ефирни дантелени дипли и покриваха деликатните й ръце. Треперещите й устни бяха полуотворени и от тях излизаше накъсан и развълнуван дъх. Тя неуспешно се опита да прикрие страха си.

Гледката го вцепени, а дискретният й парфюм замая главата му много повече от огромните количества алкохол, които бе погълнал. Закопня да усети вкуса на гладката кожа в основата на гърлото, която трескаво пулсираше заедно с лудия ритъм на сърцето й.

С последно усилие на волята Джаред възвърна самообладанието си и каза с грапав глас:

— Няма от какво толкова да се страхуваш, мисис Локет. Нямам намерение да те принуждавам да изпълняваш съпружеските си задължения.

Единственият й отговор бе да навлажни устни с малкото си розово езиче. Джаред преглътна с усилие и едва сподавил животинския си стон, каза:

— Искам от теб само едно нещо. Повече да не виждам никакви заключени врати. Отделните спални не са кой знае какво изключение, но една заключена врата може да възбуди подозрения. Прислугата доста дрънка, знаеш. Една заключена врата помежду ни и целият този фарс отива по дяволите. Така че повече никакви заключени врати. Ясно ли е?

— Да, Джаред — отвърна тя с равен глас.

По дяволите! Защо не се разпищя или развика, или нещо от този род? Вместо това, стоеше съвсем спокойна на вратата, докато той се бе изправил срещу нея като последен идиот, с усилено потящи се длани, бумтящо сърце и усилваща се в слабините болка.

Страхувайки се да остане повече насаме с нея, той хвана вратата и бързо я затвори. Не чу завъртането на ключа, преди стъпките й да заглъхнат в стаята оттатък, но и смелост не му стигаше да отиде и да провери дали се е подчинила.

— Дадох й да разбере кой е господар — горделиво каза той и се строполи в леглото, без да чувства никакво задоволство от победата. Всичко, което чувстваше в момента, бе дълбок копнеж, който се опита да удави в сън.