Сандра Браун
Скрити огньове (24)

Двадесет и четвърта глава

— Изглежда доста лошо — каза Кърт на стреснатия Карсън. — Къде е Лорийн?

Чак тогава той я видя, застанала на горната площадка, стиснала перилата с такава сила, че кокалчетата й бяха побелели като лицето й. Той пристъпи бързо към подножието на стълбището и вдигна поглед към нея.

— Можеш ли бързо да се облечеш за езда? Той иска да говори с теб.

Тя дори не отговори, а веднага се извърна и се спусна към стаята си.

Когато Кърт се извърна отново към Карсън, до него вече бе застанала и Оливия.

— Копелетата ни чакаха. Отнякъде са разбрали. Голяма стрелба падна. Нямам представа колко от нашите са убити и ранени. Нито един от пожарите не пламна поради влажното време. И в момента вали.

— Сериозни ли са раните на Джаред, Кърт? — запита Карсън тревожно.

Очите на Кърт се стрелнаха към Оливия, после бавно отговори:

— Рано е още да се каже, Карсън. Мисля, че жена му трябва да бъде край него в такъв момент.

Изразът на лицето на Оливия си остана спокоен. Нямаше смисъл да задава безполезни въпроси. Карсън винаги бе уважавал стоицизма й в случай на опасност. Успокоително потупа ръката й.

Лорийн излезе от стаята си и се спусна по стълбите. Бе облякла една от цепнатите поли за езда, бе скочила в ботушите, но си бе оставила поръбената с дантела блуза. Бе претърсила банята за лекарства за първа помощ и ги бе напъхала в малка платнена чанта.

— Готова съм — каза тя кратко и излезе навън, без да погледне към останалите.

Кърт хвърли бърз поглед към Оливия и последва Лорийн.

— Казах на човека в обора да ти приготви кон. Ще ти го доведа — подвикна й той.

Яките му крака бързо го отнесоха към ъгъла на къщата, зад който свърна, запътен към обора. Лорийн не обръщаше никакво внимание на дъжда, леещ се спокойно около нея. Видя как по посока на Кийпойнт проблесна светкавица, но тя бе твърде далеч. Сплете пръсти пред себе си и горещо се помоли за живота на съпруга си. Не го оставяй да умре! Моля те, Господи, не го оставяй да умре!

Бе се преоблякла с треперещи ръце, разтърсена до мозъка на костите си от новината на Кърт. Кърт докара коня и предложи помощта си да я качи. Тя се поколеба само секунда. Дали на бебето няма да му стане нещо от ездата? Обаче трябваше да отиде при Джаред. Възседна го бързо.

— Къде е той? Джаред. Къде сте го отнесли?

Мъчейки се да надвика шума от конските копита, докато прелитаха в галоп по алеята, Кърт извика:

— Доста лошо е ударен. Отнесохме го в една пещера, за която един от нашите знаеше. Мисля, че пратиха някого да повика доктор. Страх ги беше да го движат повече. Целият бе потънал в кръв.

Стиснала здраво юздите, Лорийн затвори за миг очи. Доста лошо ударен. Какво означаваше това? Потънал в кръв. Боже господи!

 

 

Карсън винаги се бе възхищавал на самообладанието на Оливия. Тя седеше в креслото зад бюрото, затворила очи и леко облегната назад. Беше минал цял час, откакто Кърт бе дошъл с новината за раняването на Джаред и за ужасния обрат на събитията в Пуебло. Скоро след това в кабинета бе влетял Паркър, побеснял от гняв.

— Целият ни проклет план отлетя към небето като дим. Казвам ви, криеха се като животни в колибите си, където изобщо не можехме да ги видим, а камо ли да стреляме по тях. Поваляха хората ни един по един. Те знаеха, че идваме. Казвам ви, знаеха!

— Паркър, моля те, успокой се. Вече нищо не може да се направи. — В гласа на Оливия нямаше никакви емоции. — В известен смисъл даже може да го обърнем в наша полза. Можем да кажем, че пропадналите жители на Пуебло са започнали стрелбата и са застреляли няколко каубои, които са влезли в градчето след мръкване. Ще измислим нещо.

— Да, и няма да е зле добре да го измислиш. Писна ми от целия този театър. — Тевтонските черти се бяха свили и изкривили от досада.

— Ще го измислим, Паркър — каза Карсън с по-голяма увереност, отколкото всъщност чувстваше.

— Ще видим. Мога да отменя цялата тази проклета работа ей така. — И той силно щракна с месестите си пръсти, после рязко извърна едрото си тяло и излезе.

Дори и след тази кавга лицето на Оливия си остана спокойно. Вперил поглед в килима под краката си, сякаш хипнотизиран от шарката му, Карсън крачеше неуморно напред-назад.

Внезапно и двамата чуха забързани стъпки и звънтящи шпори, приближаващи се към вратата през верандата.

— Може би някакви новини за Джаред — каза Карсън с надежда и изхвръкна в антрето. Замръзна от изненада.

С твърда крачка към кабинета се приближаваше Джаред. Изобщо не бе ранен. Всъщност Карсън никога не го бе виждал в толкова приповдигнато състояние на духа. Зад него, с блеснали на фона на тъмното лице бели зъби и святкащи черни очи, крачеше Руди Мендес. Приликата им, както винаги, потресе Карсън. На вратата, без да влиза в къщата, бе застанал Торн — мълчаливият команч, приятел на двамата от детството им и приятел на Бен от още по-рано.

— Какво… — започна Карсън, но Джаред го прекъсна:

— Карсън, имаш такъв вид, сякаш си видял призрак — каза той сърдечно. — Мисля, че познаваш брат ми и Торн.

Джаред заобиколи смаяния мъж и се отправи към бюрото, заставайки пред майка си.

— Работата не стана, мамо. Приятелите ти от Остин избягаха с подвити опашки. Всичко свърши.

Оливия бе приковала поглед в Руди — лицето й бе силно пребледняло.

— Какво прави той в дома ми? — изхриптя тя. При последните думи гласът й се вдигна с една-две нотки. Омразата, изписана на лицето й, бе очевидна. — Махни това копеле от очите ми!

— Руди ми е брат — каза спокойно Джаред. — Щом аз казвам, значи ще остане в дома ми.

Очите му не помръднаха от нейните, предизвикваха я. Тя се взря в него отблизо тогава и истината просветна в очите й.

— Това си бил ти, нали? Ти си бил предателят! Ти си провалил всичко.

— Не, мамо, нищо не съм провалил. Надявам се, че на доста народ съм спасил живота и собствеността им.

— Говориш точно като баща си — изсъска тя. — Винаги добър и благороден. Винаги си бил против мен. Не виждаш ли, Джаред, че ти вероятно ни върна години назад с това твое самочувствие?

Джаред поклати глава.

— Не. Не съм. Линията ще я имаме, но не по пътя на експлоатацията и насилието. И то без помощта на Вандайвър и глутницата му. — Обърна се към още неуспелия да се съвземе мъж зад него: — Карсън, надявам се, че разбираш защо трябваше да тръгна срещу теб, нали? Нас просто ни манипулираха. Трябваше да поема нещата в свои ръце. Мисля, че направих това, което Бен би направил на мое място.

Карсън внезапно се бе състарил, отпуснат и уморен. Усмихна се приветливо на младите мъже, застанали пред него. И двамата бяха добри хора. Честни. Силни. Синове на Бен. Гордееше се с тях заради отсъстващия им баща, най-добрия му приятел.

— Да, Джаред. Мисля, че ти постъпи правилно — каза той и го потупа по рамото.

Двамата мъже останаха дълго така, вперили погледи един в друг. Накрая по-младият отвърна поглед, трогнат. Това бе съвсем ново чувство за него и той побърза да го прикрие.

— Руди, почакай само минутка. Ще се кача горе да съобщя на Лорийн новините и после ще се върна да ви настаня двамата с Торн.

Джаред вече се бе отправил към вратата, когато спокойният глас на Оливия го спря по средата на пътя с думите:

— Лорийн я няма, Джаред.

Тонът и спокойният глас на майка му обезпокоиха Джаред и в главата му звънна предупредително звънче. Сърцето му се сви от лошо предчувствие. Той бавно се обърна и прикова поглед в лицето на майка си.

— Няма ли я? Къде е?

Гласът му бе нисък. Смъртоносен.

— С Кърт Вандайвър е. Яхнаха конете и тръгнаха преди около час.

— Тя никъде не би тръгнала с Кърт Вандайвър. За какво, по дяволите, ми говориш? — В гърдите му клокочеше гняв.

Оливия се усмихна сладко на сина си.

— Джаред, забрави ли първото си впечатление от мис Лорийн Холбрук? Мислеше я за уличница и авантюристка. Мисля, че се оказа прав.

Карсън изведнъж се намеси развълнувано:

— Оливия, кажи на момчето защо тръгна тя. Кажи му!

С невярващи очи той се взираше в жената, която бе боготворил толкова години, сякаш я виждаше за пръв път.

— Това теб не те засяга, Карсън! — отвърна остро тя.

Джаред се извърна към него, напрегнал цялото си тяло.

— Къде е? — попита пресипнало.

— Не знам, Джаред — отвърна честно Карсън, разтърсен от внезапния обрат на събитията. — Преди около час тук дойде Кърт. Дяволски бързаше. Каза, че си ранен и че Лорийн трябвало да тръгне с него. Намекна, че ако не го направи, може да не те види повече жив. — Той остави Джаред и пристъпи към Оливия, която седеше зад бюрото, подпряла лакти върху него. — Ти знаеше, че Джаред не е ранен.

Това не бе въпрос. Бе изявление.

Джаред избута Карсън встрани и разперил широко ръце, ги подпря на бюрото, надвесил лице само на сантиметри от майчиното си.

— Защо я пусна с този гаден кучи син? Защо, проклета да си? — Той удари с длан по бюрото и звукът отекна като изстрел в и без това натегнатата атмосфера в стаята.

Когато тя отговори, тонът й бе отново спокоен, какъвто бе и преди малко.

— Лорийн си свърши работата, за която ни трябваше. Бе нормално тази нощ тя да бъде жертвата. По този начин никой не би могъл да ни обвини в нищо, ако нещата се объркат. Както и стана. — Тя злобно погледна Руди. — Кой би могъл да ни обвини, ако един от семейството е отвлечен и… пострадал в резултат на бъркотията.

Джаред с усилие се мъчеше да задържи студенината в стомаха си да не се разпрострат из цялото му тяло и да го вледени на място.

— Къде я отведе той?

— Не знам.

— Къде?! — изкрещя той.

— Не знам! — кресна му и тя.

Руди проговори за първи път, откакто бе влязъл в къщата, и задърпа Джаред за ръкава.

— Хайде. Губим ценно време. Торн може да ги проследи, макар да са с час преднина в тоя дъжд. По-добре да побързаме.

Джаред все още се взираше в майка си, без да помръдне, обсипвайки я мислено с какви ли не думи. Но не си струваше. Тя бе победена и го знаеше. Гърдите му се изпълниха с горчиво разочарование от тази жена, която му бе дала живот, но не можа да му даде любов. Безброй пъти бе отблъскван от нея и спомените от тези случки се завъртяха в главата му като калейдоскоп. Всичките му усилия да й се хареса бяха отишли напразно. Той всъщност никога не бе оправдал надеждите й. В основата на горчивото му пренебрежение, презрение и гняв към света лежеше именно това отблъскване. След като не е обичан, тогава, по дяволите, и той няма да обича никого!

Но не стана така. Той бе обичал Бен. Да. Сега си го признаваше. Обичаше баща си и смъртта му го порази. И въпреки разклатеното му здраве, Джаред продължаваше да се обвинява за кавгата през онази нощ, когато ударът бе отнесъл баща му в гроба. Бе обичал Бен. Обичаше Руди и Глория. И Мария. Обичаше и Лорийн.

Лорийн! Всичките тези признания му отнеха само няколко секунди. Ръката на Руди още бе върху неговата. Отправи към майка си един последен съжалителен поглед, обърна се и излезе.

— Торн, трябва да проследим два коня, тръгнали оттук преди час. Вандайвър е отвлякъл жена ми.

— Трябва да побързаме. Дъждът може да отмие следите — каза Торн със спокоен глас и тримата поеха по едва забележимата следа от конски подкови, вдълбани в меката земя.

 

 

Със студени и изтръпнали пръсти Лорийн се държеше за рога на седлото, мъчейки се да направлява коня по хлъзгавия и кален терен. Дъждът, започнал като досаден ръмеж, се бе превърнал в истински порой. След като Кърт ги бе осведомил за раняването на Джаред, в бързината тя не бе успяла да си сложи шапка, нито пък коженото яке или някаква друга връхна дреха. Едрите капки барабаняха като оловни сачми по главата й. Косата й, станала още по-тежка от дъжда, се бе отскубнала от фибите и сега висеше надолу, сковавайки от болка мускулите на врата й. Бе мокра до кости и трепереше от студ.

На няколко пъти ярките светкавици плашеха конете и гърмът дълго се носеше над равнините, блъскайки се по околните хълмове.

Вледенена от студ, мокра и нещастна, една мисъл продължаваше да кънти в главата й като гръмотевица: Моля те, Господи, запази живота на Джаред.

Стори й се, че твърде дълго време яздят. Яздеха в посока, обратна на Пуебло, и както й се струваше, вече няколко часа поддържаха същата посока. Но можеше и да се заблуждава. Времето и пространството бяха престанали да имат някакво значение за нея, откакто бе научила, че животът на мъжа й е в опасност.

Разпита Кърт за състоянието на Джаред, когато пътят стана достатъчно широк, за да могат да яздят един до друг.

— Къде са го отнесли, Кърт? Много сме далеч от Пуебло, а ти каза, че ги е било страх да го придвижват твърде много.

Без да я гледа в очите, той каза:

— Ами един от хората ни знаеше за тази пещера. Искаха да отнесат Джаред колкото може по-далеч от мястото на действие заради собствената му безопасност, затова тази пещера изглеждаше идеална за целта. Почти никой не я знае.

Думите му не й прозвучаха много смислено, но тя не възрази. Искаше само да стигне до Джаред колкото може по-бързо.

От известно време чуваше някакъв силен рев и когато следващата светкавица освети околността, тя видя, че Рио Кабайо е на около петнайсет метра пред тях. Малката Рио Кабайо, която обикновено бе толкова спокойна дори и когато се спускаше по каменното корито на бързеите, сега яростно се пенеше, преляла извън бреговете.

Кърт яздеше право към нея и когато видя ситуацията, гръмко изруга.

— Трябва да минем от другата страна, Лорийн — каза той, опитвайки се да надвика рева на реката и трясъка на гръмотевиците.

Перспективата би изглеждала мрачна дори и на дневна светлина, а в тази тъмнина тя си беше чисто самоубийство.

— Няма ли друг път? — Гърлото я заболя от усилието, което направи, за да бъде чута през целия този грохот. — Конете не могат да я преплуват. А дори и да могат, виж какви боклуци влачи реката.

Яростно виещата се на въртопи клокочеща вода влачеше дървета, бъчви, трупи, колелета от каруци и какви ли не други предмети. На Лорийн й се струваше, че не биха могли да се доберат до другия бряг, без сериозно да пострадат или конете им, или самите те.

— Искаш ли да видиш Джаред или не? — попита Кърт остро, раздразнен от колебанието й.

— Не биха могли да го донесат чак дотук и да го пренесат през тази придошла река — възрази тя.

— Те са я преминали преди часове. Сигурен съм, че тогава още не е била придошла. Водата е тръгнала, след като заваля силно.

Беше прав и тя го знаеше. С всичкия този дъжд, паднал през изминалите няколко дни, възможността реката да придойде внезапно бе наистина много голяма. А когато е започнало отново да вали, подгизналата от предишния дъжд почва не е могла да попие новата влага и се е изляла по склоновете на хълмовете право в реката. Сигурно не й е трябвало кой знае колко време, за да се надигне до такава степен.

Тя кимна на Кърт и се хвана здраво за рога на седлото.

— Ти давай напред, аз ще бъда плътно зад теб. Ако конят не иска да плува, просто го пусни по течението и при първа възможност се насочи към отсрещния бряг. Окей?

Тя кимна отново, безмълвна, с лудо биещо сърце и смушка коня в хълбоците. Животното се опита да окаже съпротива, размахало глава, и за момент Лорийн си помисли, че ще откаже да влезе в реката. Но подчинението взе връх и конят влезе внимателно в бучащата вода. Тъкмо се бе потопил целият в нея, когато бързото течение го подхвана и моментално го запрати в средата на реката.

Лорийн се държеше здраво, борейки се за живота си, и изведнъж й дойде наум, че ако тя умре сега, детето на Джаред също щеше да умре. Защо не му казах, че нося негово дете, укори се тя. Впи колене в хълбоците на коня. Страхуваше се да погледне назад и да види дали Кърт е успял да накара коня си да я последва.

Тъмнина и дъжд ги обгръщаше отвсякъде, но когато проблесна следващата светкавица, тя видя стремително носещото се към нея дърво. О, боже, не! — изкрещя съзнанието й, докато тялото й се стегна в очакване на удара.

Стволът на дървото мина пред тях, но явно някой от клоните му, потопени под водата, бе закачил предните крака на коня, защото изведнъж той пропадна надолу и Лорийн почти изгуби опората на гърба му. С последни усилия успя да стисне с измръзнали пръсти хлъзгавия от мътната вода рог на седлото и да се задържи. Конят цвилеше отчаяно от болка и Лорийн разбра, че краката му сигурно са счупени. Дървото още не ги бе подминало, а се въртеше лудо в кръг, сякаш се чудеше накъде да поеме. Разбирайки, че ще загине, животното яростно се забъхти във водата и този път Лорийн не можа да се задържи.

Бе захвърлена в яростно пенещите се мътни води на реката. Течението я подметна нагоре, колкото да си поеме задъхано въздух, после пак я дръпна надолу. Попаднала под водата, тя замаха панически с ръце, опитвайки да се издигне нагоре. Усети как става по-лека и разбра, че повърхността и тъй нужният й кислород са съвсем близо, когато главата й се удари в нещо над нея и цялото й тяло бе пронизано от заслепяваща болка. Замята безпомощно ръце, усети как дръжката на чантата с лекарствата се изхлузва от китката й и започна бавно да потъва в мрачната бездна на безсъзнанието.

После усети милионите боцкания по главата и разбра, че някой я е хванал за косата и я дърпа нагоре. Преглътна горчивата вода, влязла в устата й, и задъхано започна да поема на едри глътки безценния въздух. Кърт я държеше под брадичката, а тя впи пръсти в седлото му, отчаяно опитвайки се да остане над водата и да не загуби съзнание.

Конят на Кърт успя като по чудо да достигне отсрещния бряг на реката. Там той внимателно положи плюещата и кашляща Лорийн на земята. После слезе, привдигна отпуснатото й тяло и притискайки го към себе си, леко я разтърси.

— Добре ли си?

Мина известно време, преди да успее да събере сили и да му отговори:

— Д-да, мисля, че съм добре.

— Хайде, имаме още съвсем малко. Ето там, на върха на хълма.

Кърт я качи на коня и тя щеше да падне напред, ако той не се бе качил веднага зад нея и не бе я подхванал с яките си ръце. Сигурно бе припаднала, защото когато се съвзе, установи, че са спрели и че Кърт я смъква от седлото. Той я насочи към нещо, което, изглежда, бе висока каменна стена. Когато се приближиха, тя видя малкия отвор в нея, почти закрит от храсталака, растящ отпред. Кърт отмести клонките с ръка и я бутна към пещерата. Лорийн трябваше да се наведе, за да влезе през ниския отвор. Със свито от страх сърце пред навяващите непонятен ужас стени на пещерата, тя пристъпи навътре.

Най-сетне зърна светлина напред и очаквайки скоро да види Джаред, закрачи по-бързо. Бледата светлина идваше от малък фенер, окачен на стената на нещо като уширение вътре в самата пещера. Тя пристъпи в него и се изправи. Гледаше право в присвитите змийски очи на Уот Дънкан!

Зад него стоеше Джун. Светлата коса отразяваше игривите отблясъци на фенера и образуваше нещо като ореол около главата й. Очите на Лорийн бързо претърсиха всички ъгли на стаята, но никъде не откриха Джаред.

През ума й преминаха какви ли не ужаси с такава бързина, че мозъкът й не успя да отметне всички. Усети Кърт зад гърба си, тъкмо влизащ в уширението.

— Ах, ах, мис Локет. Виждам, че успяхте да дойдете на малкото ни парти. Нощта не е много приятна за къпане, нали? — Дънкан се усмихна лениво и очите му се плъзнаха по тялото й.

Лорийн рязко се обърна към Кърт.

— Къде е съпругът ми? Ти каза, че ще ме доведеш при него! — Сви юмруци и безсилно го заблъска по гърдите. Стискайки китките й, той я отдалечи от себе си.

— Трябваше да измисля нещо, за да те накарам да дойдеш. Както виждаш, успях.

Смаяна, тя заекна:

— Н-но защо? Значи всичко това ти си го измислил? Защо? — Беше толкова потресена, че дори не се уплаши. Страхът щеше да дойде по-късно. Сега изпитваше само гняв и удивление.

— Не мисля, че трябва да ти казвам защо, Лорийн. Сигурно се досещаш за причината.

Очите му слязоха от лицето на гърдите й и се плъзнаха надолу, без да пропуснат нито една подробност. Лорийн потрепери, но не от студ. Огледа мокрите си дрехи, прилепнали по тялото й, разкриващи откровено всичките му форми.

— Напраиме сичко, за к’вото ни помолихте, мистър Вандайвър. Намерих фенер и донесох малко храна.

Гласът на Дънкан прозвуча угоднически и Лорийн разбра, че Кърт сигурно е обещал да му плати за любезната услуга.

— Всичко е наред, но какво прави тя тук? — попита Кърт и посочи Джун, която още не бе проговорила.

— Джун и аз имаме много наши си, общи неща и едно от тия общи неща, може да се каже, е да съсипем мистър Джаред Локет. — При споменаването на името Лорийн се стресна и Джун й отправи високомерен и надут поглед. — Зат’ва ме помоли да я доведа. Освен т’ва тя май ви е хвърлила око, мистър Вандайвър. Искаше да ви види.

Кърт се усмихна прелъстително и погледна през полузатворените си клепачи към момичето, което стоеше с широко разкрачени крака, положило ръце на бедрата си, безсрамно показвайки тялото си, облечено в тънката и къса поличка. Лорийн с отвращение отмести поглед, като видя езика на Джун бавно да облизва долната й устна, а очите обещаващо да просветват.

— Не си лоша, мис Джун. — Кърт влезе по-навътре и застана пред нея. — Да-а, никак не си лоша. Може и да се позабавлявам малко с теб. — После рязко се извърна към Лорийн. — След като задоволя мисис Локет.

Джун стрелна Лорийн с поглед, преливащ от ревност и омраза, но Лорийн не му обърна внимание. В момента Джун не представляваше никаква заплаха в сравнение с Кърт.

 

 

— Защо направи това, Оливия? Не беше необходимо. Защо изложи момичето на опасност?

Карсън още не беше се съвзел от удара, който преживя, като се сблъска с факта, че Оливия бе предала собствения си син. Още не можеше да повярва, че тя е способна на такава измяна.

Само преди няколко минути Джаред и брат му, заедно с Торн, в галоп бяха изхвърчали от двора. Карсън се надяваше, че ще успеят да намерят Лорийн, преди Вандайвър да й е сторил нещо. Той стоеше прав до жената, която бе обичал толкова години, и се взираше в черната й коса. Сребърните нишки в нея контрастираха с аристократично извитите вежди. Винаги бе смятал косата й за хубава.

Изглежда, Оливия не се впечатляваше нито от събитията, случили се неотдавна, нито от изучаващия поглед на Карсън.

— Моля те, отговори ми, Оливия. Защо направи това? — повиши глас той и тя долови в него повече упрек, отколкото бе чувала, откакто го познаваше.

— Карсън, наистина намирам внезапните угризения на съвестта ти за изненадващи и отегчителни. По-добре от всички останали би трябвало да знаеш, че понякога в бизнеса се вършат неща, които не са съвсем приятни.

— Манипулирал съм хората понякога, вярно е. Доколкото си спомням обаче, никога не съм хвърлял невинна млада жена, която не ми е направила нищо, в ръцете на такъв безскрупулен тип като Вандайвър.

— Невинна? Ха! Всички мъже сте еднакви — озъби се тя. — И не бих нарекла начина, по който успя да настрои Джаред срещу нас, нищо. Това съвсем не е малко.

— Лорийн не може да отговаря за чувствата на Джаред и ти го знаеш. Той още от самото начало нямаше доверие на Вандайвърови. Почувства, че цялото наследство на Бен е застрашено от тях. Защити го по начина, който сметна за най-правилен. Според мен Лорийн е подходяща за него. Тя успя да го накара наистина хубавичко да огледа себе си от всички страни.

Оливия удари с ръце по бюрото, както преди малко бе направил синът й.

— Не искам да чувам повече нищо за Лорийн и нейните добродетели. До смърт ми омръзна да слушам как всеки я величае.

Карсън се вгледа в нея изпитателно. Зелените й очи изпущаха огън, а ноздрите й се бяха разширили, поемайки задъхано въздуха. Тогава той разбра.

— Ревнуваш от момичето, нали, Оливия? Тя застана между теб и Джаред. Аз се държах любезно с нея като баща. А Бен…

Оливия скочи от стола, като чу името.

— Да, Бен! Години ме унижаваше с неговата курва. Хората ми се смееха зад гърба, защото знаеха, че той предпочита мексиканската кучка пред мен. Обичаше сина й, както обичаше и моя. Неговата връзка с нея бе постоянна обида за мен. За мен! — подчерта местоимението тя, забождайки пръст в гърдите си. — Красавицата на Нюорлиънския хайлайф! За мен, потомка на едно от най-уважаваните, богати и влиятелни семейства в историята на този град. Той ме доведе тук, в този варварски и забравен от Бога край, очаквайки от мен да живея като някой от неговите мексикански пеони.

По бузите й се стичаха сълзи. През всички тези години, откакто я познаваше, Карсън никога не бе виждал Оливия да плаче.

— И не ме обичаше — продължи тя с нещастен глас. — Не ме обичаше. — Остана известно време неподвижно, после вирна брадичка по своя си аристократичен начин, както само тя умееше, и продължи: — Но не можех просто да стоя и да гледам как той си настанява последната играчка в собствения ми дом. По-скоро бих пукнала!

Карсън се обади тихо:

— Оливия, знаеш, че Бен доведе Лорийн тук с надеждата, че тя и Джаред…

Тя още веднъж го прекъсна:

— Така каза. Но ти много добре го чу как говореше за нея. Лорийн била толкова хубава. Била толкова любезна, толкова невинна, толкова приятна, с такива добри маниери. — Скри лице в дланите си, подпряла лакти на бюрото. — Защо не ме обичаше? Защо?

Думите й късаха сърцето на Карсън. Не искаше да задава въпроса, но го направи:

— Обичала си Бен през цялото това време, нали?

— Не! — извика тя. — Мразех го! Мразех го!

Юмруците й блъскаха по бюрото с всяка яростно изречена дума.

— Не — каза той тихо. — Обичала си го.

Оливия рязко вдигна очи и го погледна така, сякаш току-що спомнила си за присъствието му. Очите й блестяха от сълзи, а черните й ресници приличаха на остри шипове.

— Ти! — оголи тя зъби с презрение. — Не разбираш ли, че те използвах, за да нараня Бен? През всичките тия години аз поддържах връзка с най-добрия му приятел и бизнес партньор като отмъщение за унижението, което той стовари върху главата ми. — Изсмя се горчиво. — Но той просто се извърна на другата страна и така толкова време бях принудена да търпя теб. С огромно желание чакам деня, когато линията ще бъде завършена и Вандайвър доволен, за да мога да те изхвърля от къщата си, от живота си и никога повече да не те видя. Никога ли не си се запитвал защо една жена би искала да бъде с нисък, дебел и плешив мъж, който прави любов като пъпчив юноша, когато е омъжена за такъв здрав и як жребец като Бен Локет? Ти си глупак!

Думите й наистина нямаха никакво значение за Карсън. Той отдавна се бе примирил с факта, че е отдал най-хубавите години от живота си на себелюбива и куха жена като Оливия. Беше се отказал да има жена, деца, да създаде семейство, както и от уважението на най-добрия си приятел, в името на една химера, на една илюзия. Дори още по-лошо — бе пожертвал и собственото си самоуважение. Сега се огледа от всички страни и установи, че всяка клетчица от тялото му е болезнено празна. Бе някакво кухо същество в обвивката на мъж. Думите на Оливия не можеха да го наранят. Той бе твърде изцеден, за да изпита каквато и да било болка.

Оливия седеше и се взираше пред себе си със замъглен поглед. Не видя как Карсън извади от вътрешния си джоб своя деринджър^[1]. Доближи го до главата й и когато най-после тя го видя с периферното си зрение, вдигна поглед към него и се изсмя в лицето му.

Устата й бе широко отворена, от очите й се стичаха сълзи, а главата й бе отметната назад в смеха й, когато той дръпна спусъка. С тъга проследи как главата й бавно се отпуска напред и се удря в бюрото. Беше толкова красива. Толкова красива.

Все още гледаше към нея, докато ръката му бавно насочи цевта към собственото му слепоочие.