Сандра Браун
Скрити огньове (10)

Десета глава

Дали от внезапния трясък на револверите, или от последвалото трепване на Лорийн на седлото, Флейм се стресна, подскочи невъздържано и в неудържим галоп се спусна през пасбището. Лорийн бе твърде уплашена, за да извика. Единствено инстинктът й за самосъхранение я накара да се хване здраво за седлото, докато земята под нея изчезваше назад с бясна скорост. Тропотът от копитата на Флейм бе придружен от тропота на още един кон, но Лорийн не рискува да се обърне назад от страх, че може да загуби равновесие и да падне, а и това, което би видяла, едва ли щеше да й хареса.

С крайчеца на окото си съзря развяващата се до нея жълта грива секунда преди да усети желязната хватка на ръце през талията си, които я повдигнаха от гърба на Флейм. Кобилата продължи напред без нея. Лорийн бе преметната върху морно дишаща конска гръд и краката й се размахаха във въздуха. Стисна очи. Конникът я вдигна, сложи я на седлото зад себе си и тя здраво обгърна кръста му с ръце.

Мина сякаш цяла вечност, преди ездачът да намали и накрая съвсем да спре. Положила страна върху твърдата гръд, Лорийн чуваше силните удари на сърцето му. Тя бавно вдигна глава и видя двете кехлибарени очи, вперени в нея над червената кърпа.

— Лорийн?

Позна гласа и облекчено се отпусна в прегръдката на Джаред, зарадвана, че и двамата са живи и здрави. Той я притисна към себе си. Много й бе хубаво така, положила глава на гърдите му и затворила очи. Звукът от копитата на приближаващи коне я извади от унеса. Бе забравила за нападателите!

— Добре ли е тя, Джаред?

— Мисля, че е добре. Само дето е малко уплашена — изкънтя в главата й спокойният отговор на Джаред. — Лорийн — повтори той тихо.

Тя неохотно отвори очи и вдигна глава.

Джаред дръпна кърпата надолу и я погледна. Дали не долови загриженост в израза му? Чарджър нетърпеливо размаха глава и това я откъсна от хипнотичното състояние, в което бе изпаднала от близостта си с Джаред.

Лорийн отправи поглед към другия конник. Чертите на лицето му бяха почти същите като на Джаред, само че то бе още по-мургаво и косите — още по-тъмни. Той също бе дръпнал кърпата си и й се усмихваше свойски. Погледът й плахо се плъзна по почти напълно обградилия ги кръг около тях. Сега те изобщо не изглеждаха страшни, а просто любопитни и малко натъжени.

— Лорийн, това е Руди Мендес, а това са част от vaqueros на Кийпойнт. Изплашихме ли те? — Нежността в гласа му я удиви.

Тя безмълвно кимна, после, припомнила си двубоя с револверите, каза:

— Но аз ви видях да стреляте един срещу друг.

Устните й потрепериха.

Руди се засмя и зъбите му блеснаха на фона на тъмното лице.

— Понякога си мисля, че Джаред наистина трябва да изяде някой и друг куршум, но когато си играем, гледаме да не се улучваме. — Той й намигна. — Руди Мендес, на вашите услуги, мисис Локет. Добре дошли в Кийпойнт. Джаред е трябвало да ви предупреди за грубите ни игрички. Днес май малко се престарахме. Можете ли да ни простите?

Усмивката му бе толкова заразяваща, че Лорийн колебливо се усмихна и тихо отговори:

— Да. Съжалявам, че предизвиках такава бъркотия.

После изведнъж й дойде наум, че сигурно изглежда като подплашен заек. Вятърът бе свалил шапката от главата й и сега тя лежеше на раменете й. Стегнатата плитка се бе отпуснала и около лицето й потрепваха няколко отскубнали се от нея кичурчета. Но най-лошото от всичко бе, че пред очите на всички тя се бе отпуснала в скута на Джаред по начин, съвсем неподходящ за една дама. Усетила, че ръцете й още го прегръщат през кръста, тя рязко ги отдръпна.

Но не бе предвидила, че Чарджър ще избере точно този момент, за да се размърда нетърпеливо. Почти загубила равновесие, тя по най-унизителен начин размаха ръце, отчаяно търсейки да се залови за каквото и да било, и впи пръсти в издутината между краката на Джаред. Изненаданото му възклицание отекна в ушите й, преди да чуе яростния му шепот:

— За бога, не прави това. Сложи ръцете си около кръста ми и ги дръж там.

Тя се подчини. За щастие Чарджър се бе извъртял така, че никой не успя да види срама й. С рязко помръдване на китката Джаред укроти коня. Не усещаше, че на лицето му е цъфнала глупава усмивка, която всички видяха.

Руди и хората му се взираха съвсем открито в булката на Джаред. Беше толкова красива! Когато в ранчото се чу, че техният Джаред щял много скоро да се ожени за някакво момиче от Изток, предположенията, които те си размениха относно достойнствата й, не бяха особено ласкателни. Сега вече разбираха защо господарят им е нямал търпение да вкара това момиче в леглото си.

Смущението на Лорийн от откровените им погледи нарасна и Руди забеляза това.

— Хей, вие работа нямате ли си? — викна им той.

Те схванаха намека и един по един, докосвайки учтиво шапки пред Лорийн, се насочиха към стадото.

— Ще отида да ви докарам коня, мисис Локет.

— Не, Руди — каза Джаред. — Ще я взема с мен през останалата част от пътя. Кобилата сигурно вече е подхванала втората си торба овес.

— Както кажеш, Джаред — шеговито му отвърна Руди.

От вниманието му не убягна, че Джаред предпочита да няма промени в създалата се ситуация.

Каубоите започнаха да подсвиркват и да подвикват, когато Джаред смушка Чарджър с коляно и те поеха през пасбището.

— По дяволите! — промърмори Джаред в ухото й.

О, боже! — изстена тя безмълвно и размърда крака в търсене на по-удобна поза.

Руди яздеше до тях и видя как Лорийн се отдръпва от гърдите на Джаред. Ръцете му неохотно я освободиха от прегръдката, но после мускулите му се отпуснаха. Между тия двамата май имаше доста голямо напрежение.

Когато се бе върнал в Кийпойнт след погребението на баща си, Джаред хубаво бе наругал тази Лорийн Холбрук, споменавайки целия й род, ума и морала й. Руди го бе подкачил нещо и за нея тогава, но за негова изненада Джаред му бе казал, че дори не е виждал момичето.

— Тогава откъде знаеш, че е толкова пропаднала? Освен това май каза, че лично си отишъл до Остин да я посрещнеш.

— Точно така! — сърдито бе възкликнал Джаред. — Само че… хайде да не говорим повече за това, става ли?

Руди знаеше, че не бива да настоява. Едва бе изминала и една седмица, когато Пепе дойде в ранчото с новините, че Джаред ще се жени за същото момиче, за което казваше, че никога не бил виждал и въпреки това бе наричал „малка интригантстваща пръдла“. Е, каза си Руди, поне накрая я е видял. И добре е гледал.

Глория и мама изпаднаха във възторг и на Руди не му оставаше нищо друго, освен да запази мислите за себе си и да изчака какво ще покаже бъдещето. Ако Джаред има достатъчно ум в главата си, в което Руди понякога се съмняваше, нямаше да е зле да държи тази жена под ключ. Тя беше страхотна, на това отгоре и дама, и съдейки по измъчения израз на Джаред, той съвсем не бе равнодушен към чара й. Засмя се вътрешно. Браво на теб, Лорийн!

После заговори на глас:

— Глория, жена ми, няма търпение да се запознае с вас, мисис Локет. Беше по-развълнувана и от децата.

— Моля ви, наричайте ме Лорийн. Колко деца имате, мистър Мендес?

— Казвам се Руди. — Той се ухили. — Ами-и, чакай да видя — каза той, мълчаливо изброявайки имена и присвивайки пръст на всяко име. — Джаред, помагай. Шест ли са или седем?

Джаред изхъмка.

— Мисля, че като тръгвах оттук, бяха шест, като номер седем беше готово всеки момент да се появи. Разбира се, ако Глория е родила малко по-рано, сигурен съм, че вече си се захванал е направата на номер осем.

— Не се дръж така грубо пред младоженката! — скара му се Руди, но очите му весело проблясваха. Изглеждаше няколко години по-възрастен от Джаред, но в лицето му имаше нещо познато.

Лорийн тъкмо се опитваше да установи какво е то, когато видя къщата. Бе огромна едноетажна сграда, зидана с варовикови блокчета и с дървен покрив от кедрови дъски. Цялата предна фасада представляваше просторна веранда, поддържана от четири греди, също кедрови. Наоколо имаше още няколко пристройки, все от същите материали. Целият район бе изпъстрен с целесъобразно разположени корали. Из двора — единственото място, по което растеше трева, сред крясъци и смях играеха няколко деца. Двата коня преминаха през двора и спряха пред коневръза. Руди слезе от коня.

Джаред и Лорийн останаха още няколко секунди неподвижни, после Джаред се наведе към нея и каза тихо:

— Ти много се изплаши. Съжалявам.

Лицето му бе съвсем близо до нейното. По него не се четеше нищо, но гласът му бе толкова различен от този, който бе вече свикнала да чува, че онемя. В гърлото й се надигна буца, но все пак успя да каже:

— Всичко е наред. Оправих се.

Отново видя онова лекичко потръпване в ъгълчетата на устата му, което би могло да се сметне за усмивка.

Той здраво я прихвана с една ръка през талията и внимателно я свали на земята. При хлъзването й надолу ръката му се оказа под нейната мишница и пръстите му лекичко закачиха гръдта й.

Контактът помежду им разтърси и двамата. Лорийн се опита да го прикрие, като започна да оправя дрехите си, а Джаред, сякаш раздразнен от нещо, бързо скочи от коня. Руди, който бе видял всичко и бе забелязал реакцията и на двамата, леко му намигна. Джаред го изгледа сърдито.

Вратата на къщата се отвори с размах и от нея излетя Глория. Децата, забелязали баща си и Джаред, се втурнаха към тях и започнаха да ги дърпат и блъскат за краката, мъчейки се с писъци и смехове да привлекат вниманието им.

— Лорийн, Лорийн, добре дошла. Аз съм Глория.

Непосредствената Глория прегърна Лорийн в топла и сърдечна прегръдка и Лорийн се засмя на възторга на мексиканката. Тя бе по-възрастна от Лорийн и въпреки че нямаше класическата красота на Елена, бе много симпатична. Маслинено мургавото лице грееше от щастие и здраве, което се виждаше и в щастливо блесналите й тъмни очи. Както й Елена, тя очакваше дете, въпреки че бременността й не бе толкова напреднала. Бе облечена в тъмна пола и широка, не притесняваща състоянието й блуза. Блестящо черната коса бе прихваната отзад в опашка, легнала на тила й.

— Благодаря, Глория. Радвам се, че съм тук. Надявам се, че посещението ни не те безпокои.

— Не, не. Та това е домът на Джаред. Много се радвам, че негодникът най-сетне доведе съпруга в него. От години се мъча да го накарам да се ожени. Сега обаче се радвам, че е изчакал. Обзалагам се, че и той също.

Тя се засмя и вдигайки се на пръсти, за да го достигне, потупа Джаред по бузите. Той се наведе надолу и звучно я целуна по устата, прегръщайки я през кръста.

— Ако Руди те пусне от леглото за достатъчно дълго време, ще избягаме, нали, Глория?

Той спусна ръка надолу и свойски я потупа по задника. Тя го отблъсна с престорено възмущение.

— Хей! Имаш си булка, а прегръщаш такава дебелана като мен, на това отгоре и бременна! Засрами се, Джаред Локет! — усмихна му се с любов.

Тази фамилиарност смая Лорийн, но всъщност какво ли в този край не я смайваше? Руди подкара децата като стадо към нея.

— Лорийн, разреши ми да ти представя Джеймс, Джон, Мария, Ана и Луси. Кой липсва? — попита той.

Едно от момчетата звънна с гласчето си:

— Консуело. Тя е още малка и затова спи вътре — обясни хлапето на Лорийн.

— Деца, това е жената на Джаред, Лорийн.

Лорийн сведе поглед към децата и видя пет чифта сериозни и любопитно вперени в нея очи. Едно от момиченцата, петгодишната Ана, прошепна с благоговение:

— Много си хубава!

Лорийн се усмихна, наведе се към детето и каза:

— Тъкмо и аз щях да ти кажа същото.

— Обядът е готов. Хайде да влизаме вътре. — Глория хвана Лорийн за ръката и бързо я поведе към къщата.

Лицето й се мръщеше от пулсиращата в бедрата и дупето болка, напомняща за себе си с всяка стъпка.

Влязоха в огромна стая. От едната страна имаше каменна стена с вградена в нея камина, толкова голяма, че в нея спокойно можеше да стои прав човек. Другата страна бе оформена в нещо като трапезария — маса, бар и шкаф с порцеланови съдове. Помежду им имаше достатъчно голямо пространство, оформено като всекидневна, излъчваща уют и удобство. Имаше няколко широки дивана, кресла, по направения от дялани каменни плочи под, бяха постлани живописни килими, по стените бяха окачени картини, изобразяващи живота и нравите на Запад, виждаше се претъпкана докрай библиотека и едно бюро. Всичко това много се хареса на Лорийн.

От голямата стая излизаха два коридора и тя предположи, че водят към спалните. Още една врата откъм масата сигурно водеше към кухнята. Лицето на Глория просия от гордост, когато Лорийн я похвали за подредбата.

— Ще те заведа в стаята на Джаред. Опитах се да я пооправя малко, да се види, че женска ръка е пипала. Знаеш как запуснати изглеждат ергенските стаи.

Лорийн и представа си нямаше как може да изглежда ергенска стая. Пребледня, като чу думите „стаята на Джаред“.

Запътиха се по коридора и Глория отвори вратата на голяма стая с широки прозорци, гледащи към меките извивки на хълмовете и реката. Гледката бе великолепна.

Мебелировката се състоеше от ракла с чекмеджета и с огледало за бръснене върху нея, един стол с отоманка и гардероб, който Глория отвори, за да й покаже как е отделила дрехите на Джаред на една страна.

Дрехите на Джаред!

В стаята се набиваше в очи огромно двойно легло. До него имаше малка масичка.

— Това тук донесох за теб, Лорийн — каза Глория, кимайки към малка тоалетна масичка с мътно и олющено огледало и кана с вода върху нея. — То е всичко, което успях да намеря в килерите. При следващото си идване Пепе ще ти донесе нещо по-подходящо. — Тя взе разстроеното лице на Лорийн за признак на разочарование и плахо попита: — Всичко наред ли е?

— Не!… Искам да кажа, да. Всичко е прекрасно, Глория. Потрудила си се повече, отколкото трябва, и аз съм ти благодарна повече, отколкото мога да изразя с думи, но… — Гласът й заглъхна просто защото не знаеше какво още да каже.

Погледна безпомощно към мъжа си. Той и Руди стояха на вратата. Джаред изглеждаше също така смутен, както и тя.

Руди се облегна на касата на вратата, скръсти ръце пред гърдите си и кръстоса крака. Ситуацията го забавляваше извънредно много. Той погледна към Джаред и каза с лукаво пламъче в очите:

— Глория и аз ще ви оставим сами, за да се измиете на спокойствие. После ще хапнем. Сигурно умирате от глад, но не бързайте, има време за всичко.

— Аз… ъ-ъ… мисля да отида до спалните помещения да поздравя някои от работниците. Там ще се измия.

Преди още някой да е успял да възрази, Джаред изхвръкна от стаята, оставяйки зад себе си смаяната Глория, неособено учудения Руди и въздъхналата с облекчение Лорийн.

По дяволите! — изруга Джаред, пресичайки двора. Даже не бе и помислил за спалните в ранчото. С изключение на неговата, всички проклети стаи в ранчото се ползваха от Руди и дечурлигата му! Харесваше стаята си. Не искаше да се изнася от нея, но нямаше как да помоли тая романтичка Глория да махне жена му, тоест булката му, оттам. А още по-болезнено бе да мисли как ще прекара нощта в една стая с Лорийн. Беше се заклел пред себе си да не я докосва. Но това можеше да направи само един сляп и безпомощен деветдесетгодишен монах — да се намира в толкова интимна близост до Лорийн и да не…

Трябваше да измисли нещо. И то бързо.

След краткия тоалет, когато Лорийн слезе за обяд в голямата стая, тя видя, че на масата седи някаква непозната жена. Сама. Беше красива и от мексикански произход. Лорийн бе поразена от достойнството, излъчващо се от нея. Стойката й бе изправена, горда и въпреки това лицето й бе ведро. Бе дребна, с фина и изящна фигура. Черната й коса бе прошарена тук-там и събрана на тила в блестящ възел. Бе облечена в черна рокля с висока яка и по нея нямаше никакво украшение, което да смекчи малко строгостта на дрехата. Лицето й бе съвършено като камея. Гладки извити вежди обрамчваха тъмни и печални очи. Носът бе прав и тесен. Над деликатната брадичка — малка, добре оформена уста.

Усмивката й бе искрена, когато Лорийн смутено се приближи към нея.

— Лорийн Холбрук Локет. Казвам се Мария Мендес. Добре дошли в Кийпойнт.

— Сеньора Мендес, за мен е удоволствие да се запозная с вас. Вие сте майката на Руди?

— Да — отвърна тя разсеяно, вперила изучаващ поглед в Лорийн. — Вие сте точно толкова красива, колкото той ми каза. Много искаше да ви види тук. Мисля, че е постъпил правилно.

— Бен ли имате предвид? — попита Лорийн, изненадана, че жената е толкова добре запозната с плановете на Бен за нея.

Тя кимна.

— Последния път, когато се видяхме, той ми разказа всичко за вас.

Щеше да каже още нещо, но в този момент вратата се отвори и влезе Джаред, понесъл по едно хлапе под всяка мишница и едно на раменете си. Последното ужасено бе впило пръсти в косата на Джаред и отчаяно я стискаше. Другите деца вървяха зад тях — всички се смееха и крещяха възбудено.

— Хайде и мен, Джаред.

— Не, нека аз.

— Моля те, Джаред, нека после аз.

Глория се показа на вратата, водеща към кухнята, и плесна с ръце:

— Хайде, оставете Джаред на мира. Той току-що е пристигнал. После ще има достатъчно време за игра. Сядайте на масата и дано не видя мръсни ръце.

Децата неохотно пуснаха Джаред и се настаниха по местата си. Той прокара пръсти през косата си и натика ризата, която бе излязла навън по време на играта, в панталона.

Лорийн никога не би могла да си представи, че играта с деца доставя такова удоволствие на Джаред, но ето че чуваше веселия му смях, докато оправяше памучната риза на широката си гръд. Когато прибра корема си, за да може да натъпче ризата под колана, очите на Лорийн неволно се спуснаха по-надолу. Опита се да преглътне вече познатата буца, надигнала се в гърлото й.

Главата на Джаред рязко се вдигна нагоре и той впи поглед в Лорийн, сякаш го бе извикала по име. Косата й бе наново сплетена. Якето, ръкавиците и шапката ги нямаше. Ризата меко се издигаше над гърдите, правейки ги да изглеждат още по-нежни, още по-желани. Обтегнатата по бедрата цепната пола подчертаваше женствеността й още по-ясно. Джаред избърса изпотените си длани в панталоните и отмести поглед от онова интересно място, където крачолите на гащичките й се събираха. Влизайки в стаята, той наруга собствената си слабост.

Очите му проблеснаха с любов, когато забеляза Мария Мендес, и погледът му се смекчи така, както Лорийн досега не го бе виждала.

— Мария, как си?

Той заобиколи масата, прегърна дамата и я притисна силно към себе си. С Оливия никога не се бе държал толкова сърдечно.

— Джаред, току-що се запознах с Лорийн и мисля, че младоженката е прекрасна.

Джаред хвърли поглед към Лорийн и промърмори под нос:

— Да… да, благодаря.

Влезе Руди, Глория донесе последното блюдо от кухнята и го сложи на масата. Обядът започна. Трая смущаващо дълго, но Лорийн изпита огромно удоволствие от него след самотните обеди в бащината си къща, монотонните и еднообразни вечери у Пратърови и мълчаливите и напрегнати вечери на масата у Оливия.

Всички бъбреха за важни и маловажни неща. Руди им разказа за случката с „двубоя“. Докато децата се разсмяха на уплахата на Лорийн, Глория и Мария се скараха на мъжете за безразсъдството им.

Въпреки големината си, масата бе претъпкана от хора и Глория бе настанила Лорийн и Джаред един до друг. Боравейки с прибори и чаши, лактите им непрекъснато се докосваха. Краката им на няколко пъти се притискаха един до друг под масата. Ако някой бе забелязал как двете вилици се спират по средата на пътя към изненадано отворени уста, значи е премълчал.

Руди например го забеляза и всеки път се кискаше вътрешно. Е, явно бе, че нещо не е наред. Щеше да му е много интересно да наблюдава как Джаред Велики се сгромолясва, съборен от ръчичките на едно момиченце, чиято глава едва стигаше до рамото му. Когато обядът завърши, мъжете станаха да се хващат за никога несвършващата в едно ранчо работа. Лорийн ги гледаше как закрачиха заедно към един от коралите. Бяха облечени почти еднакво и се движеха с една и съща гъвкава крачка. И двамата бяха надарени с широки рамене, тесни тазове и дълги стройни крака. На краката им се развяваха едни и същи кожени крачоли, а ръцете и на двамата бяха в кожени ръкавици.

— Много си приличат в гръб — забеляза Лорийн гласно.

Глория застана до рамото й.

— Да, всеки би познал, че са братя.

Лорийн удивено завъртя глава към Глория.

— Братя? — ахна тя.

Глория я изгледа поразена.

— Ами да. Мислех, че знаеш. Руди ти е девер. — Остана смаяна, че Джаред не е казал нищо на жена си за това родство.

— Мисис Мендес и… — прошепна Лорийн, опитваща се да нагоди скритата картинка.

— Мария и Бен — довърши вместо нея Глория. Като видя съкрушения поглед на Лорийн, лицето й прие затворен израз, от него лъхна хладина и тя каза: — Недей да ги съдиш много строго. Двамата много се обичаха. Мария живее тук близо четиридесет години.

— Но… но нали Оливия му е жена — възрази Лорийн слабо. Бен бе извършил прелюбодеяние!

— Вече познаваш Оливия — говореше Глория — и знаеш що за човек е. Откакто Бен я доведе тук от Ню Орлиънс, тя трови живота му. Настоя да остане да живее в Коронадо и заяви, че не иска да има нищо общо с Кийпойнт. Пое работата с банката. Мария е дъщеря на един от първите vaqueros, които Бен наел да му помагат в ранчото. Той се влюбил в нея от пръв поглед, а и тя в него.

Да. Чак сега Лорийн сякаш прогледна. Нежната и ведра Мария и силният, мъжествен Бен. Сигурно чудесно са се допълвали. Той й е давал любящата си подкрепа, а тя го е дарила със син, дарявала го е с душевен мир. С щастие. Къде може да го намери човек? Какво лошо има в това? Преди няколко седмици Лорийн би била скандализирана да научи такова нещо, но някак си сега…

Дали тази страна нямаше да я лиши и от убежденията й?

— Двамата сина на Бен Локет са много привързани един към друг — каза Глория, хвърляйки поглед към двамата братя навън. — Руди приема факта, че не може да носи фамилното име и не е законен наследник. В завещанието си Бен ясно споменаваме докато Кийпойнт съществува, синовете на Рудолфо Мендес винаги да бъдат равностойни партньори на синовете на Джаред Локет. Тъжно е, нали? — продължи тя, когато Лорийн не каза нищо и остана мълчаливо загледана към двамата братя, които, яхнали конете, изчезнаха зад хоризонта. — Мария даже не можеше да присъства на погребението на Бен. Но Бен дойде в ранчото няколко дни преди да умре. Тогава той говори за теб, Лорийн, и обеща да те доведе колкото е възможно по-скоро. Това бе последната му нощ, която прекара с Мария. Дано да са се любили цяла нощ. Беше отсъствал повече от месец и доколкото познавам стария Бен, точно това са правили.

— Аз… Сигурна съм, че е така — каза Лорийн, изчервявайки се.

Глория взе сведената й надолу глава като признак за умора.

— Трябваше да спреш приказките ми. Сигурно си уморена. Защо не поспиш малко?

— Наистина съм малко уморена — призна Лорийн. — Но ти благодаря, че ми разказа всичко това.

Чертите на лицето й се смекчиха, тя се наведе и целуна Лорийн по бузата.

Лорийн отиде в стаята на Джаред. Тя наистина принадлежеше на Джаред. Присъствието му си личеше навсякъде. Разхождайки се бавно из стаята, Лорийн усещаше това присъствие все по-осезателно и по-силно. Сваляйки колебливо дрехите си, тя сякаш се събличаше пред собственика на стаята.

Изтегна се в леглото и не можа да се отърве от усещането, че и Джаред е в него. Прокара ръка по завивките и се запита колко ли нощи е лежал на това същото място. Смущаваща мисъл. Очите й се затвориха и тя потъна в дълбок сън, представяйки си две загледани в нея кехлибарени очи.