Сандра Браун
Скрити огньове (11)

Единадесета глава

Лорийн се изкъпа малко преди вечеря. Глория й бе казала, че преди няколко години Бен докарал вода с тръби от една цистерна и сега кухнята и двете бани разполагаха с течаща вода. Обаче нямаше бойлер. В ъгъла и на двете бани имаше мангал и на него винаги съскаше голям меден чайник.

— Единственото правило тук е — говореше й усмихнато Глория, — че след като изпразниш чайника, трябва отново да го напълниш, за да е готов за човека след теб. А, да, Джаред ме помоли да ти дам това — добави тя и й подаде едно кафяво шише.

— Какво е то? — попита Лорийн.

— Масло за разтриване — развеселено отвърна Глория.

Малко преди това бе пристигнал Пепе и бе оставил багажа й в спалнята. Чантите на Джаред бяха оставени до нейните. Лорийн забеляза, че една от тях е била отваряна. Какво ще прави, ако довечера той дойде с нея в стаята? Очевидно Мендесови очакваха от него точно това. Реши да не го мисли и отиде в трапезарията.

Странно, но за разлика от обяд, тук сега всичко бе тихо и спокойно. На масата горяха свещи, тя цялата светеше от порцелан и кристал, заменили керамиката от обяда.

— Къде са децата? — попита Лорийн, внасяйки натоварен с чинии поднос от кухнята.

— Изкъпах ги и ги сложих да си легнат — въздъхна Глория. — Единственият лукс, който си позволяваме с Руди, е една напълно спокойна вечеря.

Джаред и Руди влязоха от верандата, където бяха обърнали по някоя и друга чаша уиски. Джаред смачка пурата си в най-близкия пепелник. Беше се измил и си бе сложил чиста риза. Сигурно я е взел от чантата си, докато аз съм била в банята, помисли си Лорийн.

Руди се приближи до Глория, взе я в прегръдките си и започна да я целува по начин, който смая Лорийн. Допрели глави, те си говореха нещо тихичко, забравили присъствието на останалите в стаята.

Джаред се бе изправил пред прозореца и гледаше навън, затъкнал палци в колана на стегнатия панталон. Лорийн бе застанала в центъра на стаята, чудейки се какво да прави, и непрекъснато опипваше брошката на гърдите си. Видяла милувките на Руди и Глория, тя също закопня за такава близост с Джаред. Нещо вътре в нея искаше да му извика, да я накара да отиде при него.

Тъкмо се канеше да направи една колеблива стъпка към Джаред, когато в стаята влезе Мария и каза:

— Какво става тук? Младоженците се държат като непознати един с друг, а отдавна събраните — като влюбени гълъбчета.

— Тъкмо и аз щях да кажа същото. — Руди се приближи до Лорийн и я хвана за ръцете. — Ако този твой намръщен съпруг не те целуне, аз ще го направя. Добре дошла, Лорийн, в нашето семейство. — Той я целуна по двете бузи.

В стаята се възцари напрегната тишина. Джаред, сякаш станалото изобщо не го засягаше, се приближи към масата. С рязко кимане на главата предложи на Лорийн стола, който бе издърпал. С пламнали бузи тя се запъти към него. Другите, изпаднали в неловко мълчание, последваха примера й.

Разговорът обаче тръгна свободно — Мендесови бяха свикнали да говорят открито за всичко. Някои от темите смутиха Лорийн. Кастрация, кръстоска, маркиране. Сибил би вдигала пара цял месец.

Лорийн и Глория прибраха масата. Глория твърдо отхвърли предложението на Мария за помощ, но тайно призна на Лорийн, че няма да е зле някой да й помага в поддържането на тази голяма къща и в гледането на децата.

Когато се присъединиха към мъжете и Мария в голямата дневна, Лорийн с удоволствие констатира, че Джаред не пие. Враждебният и арогантен израз, който винаги носеше на лицето си като щит, сега го нямаше. Изглеждаше отпочинал и… да, щастлив. Беше съвсем различен човек от онзи, който живееше в красивия, но студен дом в Коронадо.

Беше почти легнал лениво в едно кресло, протегнал дългите си крака напред. Тя плъзна поглед по цялата им дължина, както бе направила първия път, когато го видя, проснат отзад на пода на каруцата. Издутината между краката му продължаваше да я вълнува. Тя бързо отвърна поглед.

Глория седна до Мария на един от диваните и подхвана разговор за лудориите на едно от децата. Мъжете говореха за работата в ранчото. Оставена сама на себе си, Лорийн се приближи до един шкаф с книги. Извади очилата от джоба на полата си, сложи ги и се наведе да огледа заглавията. Откри няколко томчета, които й се сториха интересни, измъкна ги и седна на креслото под лампата.

Скоро бе погълната от една книжка, разказваща за начина на живот на команчите, описан по наблюдения от първа ръка, направени от тексаски рейнджър. По някое време смътно усети, че Руди става и тръгва към кухнята, питайки дали някой иска още кафе.

Прочете още няколко страници и изведнъж нещо я накара да вдигне рязко очи над очилата. Едва не подскочи, като разбра, че Джаред е отправил към нея втренчен поглед през синия дим от пурата си. Обичайният студен и непроницаем израз на лицето му го нямаше. Гледаше към нея почти нежно, с лека усмивка на устните.

Погледът му се плъзна по ръката, която несъзнателно галеше часовника. Защо тези стройни пръсти непрекъснато бяха заети с часовника? Защо той бе толкова важен за нея? Колко малко знам за Лорийн, каза си той.

Когато днес я бе държал, притисната към себе си на коня, с последни усилия на волята се бе удържал да не целуне тила, на който бяха легнали няколко кичурчета абаносовочерна коса. С Лорийн в скута си би могъл да пропътува стотици мили. Каква сладка болка сковаваше тялото му всеки път, когато тя се докосваше до него!

Споменът за краткия допир до гърдите й още бе съвсем жив. Успя да убеди себе си, че го е направил, без да иска. Това наистина стана случайно. Но любопитството му бе възнаградено, когато усети твърдата изпъкналост под дланта си. Ако само би могъл да види…

Джаред се стегна, като разбра къде го водят мислите му. Просто недей забравя по какъв начин е дошла тук, напомни си той. Съвсем не е невинното крехко цвете, на което прилича с тези смешни очила. Тя е една малка интригантстваща кучка. Това, от което имам нужда, е една хубава борба в сеното с някоя послушна курва. Чифт вдигнати разкрачени крака — и това попско хлапе ще спре да тормози съзнанието ми.

Лорийн забеляза, че нежният израз внезапно напусна лицето му. Обезсърчена, тя остави книгата и свали очилата си.

— Лека нощ на всички — каза Мария, когато Руди влезе в стаята, понесъл чаша кафе. — Лягам си и оставям младите сами. Лорийн — тя се приближи, застана пред момичето и взе лицето му в ръце, — толкова се радвам, че си между нас. Бен също щеше да бъде много доволен, ако сега бе тук. Всъщност тук той бе най-доволен.

Тя целуна Лорийн по бузата, после се извърна и бавно се отдалечи по коридора.

— Никога няма да го прежали — каза Руди тихо, загледан след стройната фигура.

— Да — въздъхна Глория. — Аз също си лягам.

Тя се изправи, отиде до креслото на Руди и застана пред него. После се наведе, подпря се на двете му облегалки и през разтворилото се деколте на блузата му предостави пълен изглед върху обширната си гръд, едва задържана от тънката материя. Целувката им бе дълга и силна, ръцете му обгърнаха натежалата й талия.

— Да ми стоплиш мястото. След няколко минути и аз идвам — каза Руди, когато тя най-сетне се отдръпна.

— Не се заседявайте много с Джаред. Не забравяй, че той е в меден месец — подкачи го Глория, завъртайки очи към Джаред.

Той се размърда неспокойно в креслото:

— Всичко е наред, Глория. Отивам да поиграя малко покер с момчетата от спалното. Одеве ме поканиха и нали знаеш по някой път играта се проточва цяла нощ. — Опита се да предаде всичко това с весел глас, но не успя.

— Покер! — избухна Глория. — Какво, по дяволите…

Острият поглед, отправен й от Руди, я спря.

Тя погледна към Лорийн, застанала сковано в сянката до вратата.

— Лорийн, ще дойда да видя дали всичко в стаята ти е наред — каза Глория съчувствено.

— Лека нощ, дами — каза меко Руди.

— Лека нощ, Руди. Лека нощ, Джаред — прошепна хрипливо Лорийн.

— Лека нощ, Лорийн — каза Джаред с безразличие, загледан в ноктите си.

Глория отправи към девера си убийствен поглед и се отдалечи по коридора, придружена от Лорийн.

 

 

Вече няколко часа Лорийн се въртеше в леглото. Бе чула как Руди се прибира в стаята срещу нейната и доволното мъркане на Глория, докато той затваряше вратата зад себе си. Това бе станало много отдавна и сега къщата бе тиха. Луната светеше силно и заливаше стаята с призрачно бяла светлина.

Тя се стресна, като чу крадливите стъпки, приближаващи към вратата на стаята. Обърна гръб на вратата и се престори на заспала. В стаята влезе Джаред и цялото й тяло се напрегна. Отиде до средата на стаята и отвори една от чантите, оставени на пода, защото Лорийн чу как изтрака ключалката й. Последва дълга пауза, после чантата отново бе оставена на земята.

С тиха индианска стъпка той се приближи до леглото. Надвеси се над нея и Лорийн усети едва доловимия дъх на тютюн и мускусен аромат на кожата. Остана така няколко мъчителни минути, неподвижен и мълчалив. Лорийн чуваше ритмичното му дишане. Усети съвсем лекото докосване на силните му пръсти по бузата и сърцето й едва не се пръсна от напрежение. Накрая той се обърна и отиде при чантите. Вдигна ги от пода и ги изнесе от стаята, затваряйки тихичко вратата.

Ароматът остана да измъчва сетивата й.

 

 

— Няма ли го?

— Да, Лорийн. Тръгна рано тази сутрин преди зазоряване.

Глория погледна етърва си със съжаление. Сърцето й се сви от жалост за това момиче, чийто съпруг се отнасяше така грубо с нея. Снощи, когато Руди си легна, двамата с него дълго обсъждаха странните отношения между Джаред и жена му. Бракът между двамата приличаше на брак по сметка, но Руди не можеше да се досети какво се крие зад него. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че причината е била дяволски сериозна, за да бъде принуден да се съгласи на какъвто и да било брак.

— И къ… къде отиде?

Сърцето й се сви, когато Глория каза, че Джаред е тръгнал е достатъчно припаси, за да му стигнат за няколко дни.

— Отиде да оправи някои проблеми по западния край на ранчото. Казаха ни, че там рисове нападали добитъка и той отиде да провери. Не се безпокой за него, Лорийн. Скоро ще се върне, сигурна съм.

Но не й каза, че всеки vaquero, работещ в Кийпойнт, би могъл да се справи с този проблем.

— Да, сигурно ще го стори — промърмори Лорийн.

До преди няколко дни тя се страхуваше от Джаред, а сега перспективата да не го вижда през всеки няколко часа я изпълни с тъга. Но какво й става? Чувстваше се отхвърлена, изоставена. Това в края на краищата бе меденият й месец!

Маслото за разтриване още не бе успяло да премахне болката в краката и бедрата й, но когато същия следобед Руди й предложи да поязди заедно с него, тя се съгласи. Животът в ранчото бе вълнуващ. Искаше й се да види всичко, да усети ритъма, енергията му. Това бе земята на Бен. Кийпойнт бе плод на труда му. И също като него кипеше от жизненост и енергия. В Кийпойнт Лорийн се чувстваше още по-близка до човека, който я бе довел в това семейство, за да стане тя част от него.

Тъй като отсъствието на Джаред се проточи, стана й навик всеки следобед да язди с Руди или с някои от каубоите. Сутрин си играеше с децата на Мендес, които я учеха на испански. Избухваха в смях винаги когато Лорийн срещнеше трудност с произнасянето на някоя дума или я казваше погрешно. Понякога им четеше преди лягане. Също така много обичаше да бъде с Глория и скоро между двете жени се завърза дълбока и силна дружба. Лорийн много я ценеше, тъй като през целия си живот не бе имала истинска приятелка.

Радваше се много и на срещите с Мария Мендес. По-голямата част от времето възрастната жена прекарваше в самота, затворена в стаята си, както бе свикнала да го прави, откак Бен си бе отишъл от този свят. Дори и когато бе с останалите, тя изглеждаше вглъбена, изтръгната от действителността, движеше се сякаш насън. Според Лорийн тогава тя изглеждаше примирена, но сякаш продължаваше да общува с Бен в някакъв неин си свят, където никой друг не би могъл да надникне.

Първата седмица мина много бързо. Сърцето на Лорийн започваше да тупа бързо-бързо всеки път, когато се чуваше шум от конски копита, но всеки път биваше разочарована. Продължаваше да оглежда далечината, мъчейки се да зърне огромния паломино и неговия ездач с голяма черна шапка, но усилията й отиваха напразно.

Свикна с живота в ранчото толкова бързо, че Глория и Руди се учудиха. Всеки път, когато я срещнеха, каубоите вежливо докосваха с два пръста шапките си, поздравявайки я със скромното „добро утро, мисис Локет“, на което тя отвръщаше със същото, обръщайки се към тях по име. Всички я харесваха и уважаваха.

Един ден към нея колебливо се приближи мексикански каубой с тъмни и живи очи.

— Сеньора Локет, аз съм Карлос Ривас, мъжът на Елена. — Той се усмихна стеснително, въртейки смутено сомбрерото в ръце.

— Много ми е приятно да се запозная с теб, Карлос! — възкликна Лорийн. — Как е Елена?

— Мисли, че бебе идва скоро.

— Моля те, кажи ми, когато дойде. Поздрави я от мен.

— Si, сеньора.

Беше се срещала и със загадъчния команч — Торн. Досега нито веднъж не беше й проговарял, но винаги когато се срещнеха, докосваше почтително шапката си с два пръста. Изражението му никога не се променяше, но Лорийн усещаше, че очите му не пропускат нищо. Надяваше се преценката му за нея да е благоприятна. Мургавото му изпито лице и дългите плитки я плашеха, но някакво шесто чувство й подсказваше, че това е приятел.

Десет дни след заминаването си Джаред се върна. Влезе в двора точно преди вечеря, с уморен вид слезе от коня и както си беше целият покрит с прах от краката до главата, се насочи към вратата на къщата.

— Я виж ти какво ни се довлече. — Руди застана с ръце на кръста, загледан в Джаред като в някакъв просяк.

— Навреме ли си дойдох за вечеря? През последните няколко часа яздих като луд. Писна ми от тая походна храна — каза той глупаво.

— Ще те почакаме, Джаред. Иди първо се измий и накарай някой да се погрижи за Чарджър. — Гласът на Глория бе хладен и Джаред погледна едно по едно лицата, вперили укоризнени погледи в него.

Лорийн изобщо не вдигна очи. Тъмната й глава бе наведена надолу и тя упорито се взираше в чинията си. Той се почувства като пришълец в този дом.

— Веднага се връщам — промърмори и излезе.

Сърцето на Лорийн се бе качило в гърлото й. Той едва-едва бе погледнал към нея, но тя чувстваше присъствието му, все едно че я бе докоснал. Разговорът около нея отново се възобнови, докато всички зачакаха търпеливо Джаред да се върне.

Когато отново се появи, беше без кожените крачоли и яке, без кърпата и шпорите. Беше си сложил чиста риза и косата му бе още влажна от потапянето в коритото на спалното помещение.

Прекоси стаята и целуна подадената от Мария буза. Единственият топъл прием, който получи, бе от нея. Целувката, предназначена за Глория, увисна някъде във въздуха, защото тя бързо обърна глава, а Руди му стисна ръка мълчаливо, без да добавя обичайните за такива случаи закачки. Той седна на мястото си до Лорийн и чак тогава се обърна към нея:

— Здравей, Лорийн.

— Здравей, Джаред. Беше ли… пътуването ти… успешно?

— Застрелях два риса и посетих някои от заселниците, на които разрешаваме да ползват водата ни. В общи линии всичко протече нормално.

Очевидно повече нямаше какво да се добави и вечерята започна. Храната засядаше в гърлото на Лорийн. Чувстваше се нервна и неспокойна и когато едно от децата се обади от спалнята, тя скочи от мястото си, доволна, че й се удава случай да се отдалечи от властната личност до нея.

— Не знам какво ще правим без Лорийн, когато се върнете в Коронадо, Джаред. Всички така свикнахме с нея. — На Глория й се прииска да плесне девера си, който вдигна рамене с безразличие, но продължи, без да се засегне: — Децата я обожават, и освен това много ми помага, нали, Мария?

— Тя е чудесно момиче, Джаред. Голям късметлия си, че Бен я доведе.

Джаред изръмжа нещо неразбрано. Руди се изкиска.

— Познавам поне дузина каубои, които се молят да ти се случи нещо фатално, Джаред. За нула време ще ти я забършат.

Джаред смръщи вежди.

— Кога, по дяволите, е успяла да се завърти сред каубоите?

— Всеки ден, когато излиза на езда. Ще се шашнеш, ако ти кажа с каква готовност отговарят на въпросите й. Пък и тя бързо се учи.

— Обзалагам се, че е така — изръмжа Джаред с пълна уста.

Лорийн се върна и седна на мястото си. Руди се изправи, докато тя сядаше, а Джаред прояви внезапен интерес към хризантемите в средата на масата.

— Едно от местата, които Лорийн все още не е видяла, е Пикен Крийк. Трябва да я заведеш да го види, преди да е станало студено.

Глория пое инициативата от Руди.

— Защо не отидете утре? Ще си вземете нещо захапване, ще си направите пикник и ще си бъдете съвсем сами.

— Не мисля, че…

— Утре не може — прекъсна я Джаред. — Имам много работа.

— Глупости — намеси се и Мария. Не можеше да стои настрана и да гледа как един от най-хубавите планове на Бен пропада заради упорството на Джаред. — Нямаше те почти две седмици. Заслужаваш поне един ден почивка. Утре рано сутринта тръгвате и аз лично ще наглеждам какво ви слагат за обяд. Знам какво обичаш. Вземи и един чувал и ми събери малко орехи. Ще ми трябват за Деня на благодарността и за Коледа. Помниш как всяка есен ви изпращах там двамата с Руди. Бен ви даваше по цент за всеки орех. Толкова щастливи дни бяха! — каза тя замечтано, после се прокашля. — Да, утре тръгвате.

Въпросът изглеждаше решен. Джаред отправи убийствен поглед към Руди, който му отвърна с невинна усмивка. Мария и Глория си размениха съучастнически усмивки. Лорийн гладеше с треперещи пръсти часовника си.

 

 

— По дяволите, какво очакваш да направя, Руди? Изложих всички аргументи. Те искат електростанцията, а ние искаме линията. Просто са ни хванали на тясно.

— Не знам, но трябва да направиш нещо. Бен по-скоро би тръгнал на война, само и само да не пусне тия кучи синове в земите си.

Дамите в стаята се спогледаха, когато гневните и раздразнени гласове стигнаха до тях откъм верандата, където Джаред и Руди се бяха оттеглили да изпушат по една пура след вечеря. Мария спря да шие, Глория вдигна поглед от мънистената огърлица на Луси, а Лорийн отпусна книгата в скута си. Само тя знаеше какво бе предизвикало това избухване навън.

Гласовете откъм верандата станаха нормални и жените отново се захванаха с работите си. От време на време до тях достигаше някоя рязко изречена дума или фраза.

Когато Руди и Джаред влязоха вътре, устните им бяха свити и мрачни. И двамата погледнаха едновременно към Лорийн — Джаред с враждебен поглед, а Руди — с нещо съвсем близко до жал.

Значи, заключи Лорийн, Джаред най-сетне е запознал брат си с обстоятелствата около своята женитба. За секунда си помисли, че Руди ще промени мнението си за нея, че ще я упрекне за постъпката й. Но само един поглед към лицето му — открит, дружелюбен, съчувствен — я увери, че това не е така.

— Ако утре ще ходим на Пикен Крийк, бъди готова рано сутринта. — С твърда крачка Джаред се отправи към вратата, след като изрече тези думи, обърнал се към Лорийн с всичкия ентусиазъм на затворник, очакващ екзекуцията си рано призори.

Този път никой не се опита да му направи забележка относно това къде ще спи.

Глория и Руди отидоха в стаята си. Лорийн сложи книгата обратно в библиотеката и сваляйки очилата, отиде до прозореца. Високата стройна фигура крачеше към спалното помещение, прегърбила отбранително широките си рамене.

Не разбра, че Мария е застанала зад нея, докато не усети ръката й да се плъзва окуражително около талията й.

— Бен се бори за своята любов към мен с всички средства, Лорийн. И двамата са твърди и силни мъже. Нежността трудно се удава на Джаред. Даже му е трудно и да бъде любезен. Бъди търпелива с него.

Лорийн не отговори, защото се страхуваше да не заплаче. Обърна се към Мария и бързо я притисна към себе си, преди да потърси уединението в стаята си. В стаята на Джаред.

Глория помогна на Лорийн да сплете косата си по вече познатия начин. Бе облечена в същите дрехи като онази сутрин, когато двамата с Джаред бяха потеглили за Кийпойнт. Облеклото, което тогава й се бе сторило скандално неприлично, сега й се виждаше удобно и практично. Бе започнала да свиква с много промени в начина си на живот.

Мария бе в кухнята, удържайки обещанието си да приготви обяда им. Влезе Джаред и без да каже дума, подаде на Лорийн една тъмносиня кърпа. Тя я погледна учудено, после вдигна поглед към него.

— Чиста е — отвърна сухо той на мълчаливия й въпрос. — Взех я назаем от един от многобройните ти почитатели и лично я изпрах. Днес може да ти потрябва.

Тя взе кърпата и я сгъна във формата на триъгълник. После я сложи на врата си и се опита да я завърже по начина, по който го правеха каубоите, но пръстите й бяха далеч по-непохватни от техните.

— Дай на мен — каза Джаред, нетърпеливо отмествайки ръцете й.

Той се приближи по-близо и върза двата края на кърпата в безупречен възел. Въпреки че го направи с вещина, май му отне доста повече време, отколкото трябваше. Приближи се още повече и пръстите му намериха за необходимо да докоснат неволно топлата и гладка кожа на шията, докато оправяха кърпата.

— Благодаря — каза тя, когато Джаред най-сетне се отдръпна назад.

Той само сви рамене в отговор.

След бързата закуска двамата с Джаред тръгнаха. Лорийн махна за довиждане на Глория и Мария, застанали на прага. Флейм вече бе станала „кобилката на мисис Локет“ и двете бяха свикнали една с друга. Джаред бе леко изненадан, когато пришпори Чарджър в галоп и Лорийн го последва без никакво усилие. Е, наистина е научила нещо, призна неохотно в себе си той. Бе позагубила източната си бледност и сега лицето й имаше здрав, леко бронзов загар.

На никого не би признал, дори и на себе си, колко много му липсваше през тези десет дни. Не му се искаше да определя копнежа, обхванал го още като тръгна от ранчото. Из цялата земя на Локетови бяха разпръснати овчари и други заселници, които той посети, а дъщерите им нямаха нищо против някое и друго потупване по задника или открадната целувка. Този път обаче останаха разочаровани. Цялото време Джаред прекарваше в сериозни разговори с мъжете. Не че избягваше жените съзнателно. Просто не го интересуваха и затова изобщо не му дойде наум за тях.

През нощите се въртеше в одеялата и не можеше да заспи от образите, нахлуващи неканени в главата му. Лорийн в пеньоара си, с пръснати по раменете коси. Лорийн, заспала в леглото, с обляно в лунна светлина лице. Лорийн, дълбоко погълната от някоя книжка, с кацнали на носа очила. Лорийн, Лорийн, Лорийн…

Наруга се, задето се прави на глупак, тъй като въображението му съвсем се отплесна и той си представи как с треперещи пръсти поема някое непослушно кичурче от косите й и нежно го целува. Как гали отпусналата се на възглавницата буза. Как бавно сваля очилата от носа й, за да целуне розовите устни.

Сънят бягаше от очите му всяка нощ. Седеше пред изгасващия огън, ругаейки собствената си слабост и натрапчивите образи, предизвикани от младата жена, която така изкусно бе манипулирала Бен и сега се опитваше да направи същото с него. Да пукне обаче, ако й го позволи!

Да, но снощи, като наближи Кийпойнт, сърцето му учести ударите си и той пришпори Чарджър в луд галоп. В себе си се кълнеше, че желанието му да се прибере колкото може по-бързо няма нищо общо с жената, която бе оставил там. Сега, докато я наблюдаваше изпод ниско спуснатата периферия на шапката, не бе толкова сигурен в това.

Яздиха половин час в мълчание. Джаред премина в лек тръс и насочи коня си към брега на реката, където корените на кипарисите се бяха подали над земята и се виеха като змии под копитата. От другата страна на реката имаше скално образувание, оформено от природата като стена, издигаща се на около петнайсет метра над брега. Някъде към средата на тази стена, издадена навън от скалата, Лорийн видя най-странната постройка, която бе виждала в живота си.

Представляваше няколко сковани небрежно дъски, оформящи нещо като фасада, не повече от два метра в дълбочина. На около десетина сантиметра от покрива се издигаше метален кюнец, от който се виеше тънка струйка дим. Единствената врата, намираща се в центъра на постройката, също бе скована от груби, нерендосани дъски. От двете й страни имаше по едно малко квадратно прозорче. Над тях бяха окачени говежди кожи, леко полюшващи се от ветреца. Външната украса на дървените стени се състоеше от най-различни по големина и вид еленови и волски рога. Малката скална площадка, на която се крепеше цялата тази конструкция, бе тясна дори и за един човек, но това не й пречеше да бъде затрупана с най-различни принадлежности — кофи и легени, юзди и хамути, въжета, лемежи в плачевно състояние, живописна купчина кожи и метални предмети, които Лорийн не можа да определи от разстояние.

— Какво е това? — попита тя Джаред, който бе дръпнал юздите и тъкмо слизаше от коня.

— Просто стой на място и не мърдай. Само за минутка ще поспрем, защото Лудия Джек не обича гости.

— Как…

— Просто стой и не мърдай, Лорийн — каза й той сприхаво.

Тя го гледаше изненадана как отвързва някакъв вързоп от седлото и се отправя с равна крачка към водата. Наведе се, гребна няколко пъти от бистрата вода и пи. После остави вързопа на един плосък камък и се върна при Чарджър, възсядайки го с преднамерено безразличие.

Едва сдържайки любопитството си, Лорийн го последва нататък и двамата се отдалечиха от странното място. Нервно хвърляйки поглед през рамо, тя огледа за последен път невероятната гледка.

Изминаха около миля, преди Джаред отново да поведе конете към Рио Кабайо, този път, за да ги напои. Той подаде на Лорийн манерката и сви крак на седлото пред себе си, палейки пура.

— Каква беше тази къща, Джаред? Някой живее ли в нея? — Повече не можеше да сдържа любопитството си.

— Да, живее. — Гласът му бе дразнещо равнодушен. — Казва се Джек Търнър, въпреки че всички му викат Лудия Джек. Това е само фасада на пещерата, която е превърнал в свой дом. Отшелник е и изобщо не е луд.

— Отшелник? — възкликна тя. — Откога живее там? Откъде е дошъл? Опасен ли е?

С дразнещо бавни движения Джаред пое манерката от нея, зави внимателно капачето и смукна дълбоко от пурата, преди да отговори.

— Джек и брат му Бил дойдоха в Тексас в края на петдесетте бог знае откъде и се настаниха в една малка, изоставена колиба. Или не им се искаше, или пък нямаха капитал да се захванат с фермерство, затова пък отглеждаха най-различни неща, понякога вършеха необичайни работи, когато оставаха без пари, но иначе бяха доста саможиви. Германските заселници наоколо бяха толкова работливи, че пъдеха всички, които не споделяха тяхното отношение към труда.

Той се намести по-удобно на седлото и отново дръпна от пурата.

— През 1872 година команчите поеха по бойната пътека и започнаха да нападат по-малките ферми. Двамата братя, Бил и Джек, бяха пленени, а колибата им — изгорена. Държаха ги в плен шест месеца и нещо, после Джек го освободиха. Ако само те бяха заложници, никой не би си дал труда да ги освобождава, но заедно с тях команчите бяха пленили и няколко жени и деца. Затова сформираха спасителен отряд. Бил го убили индианците. Първо го измъчвали, после го убили. Джек е бил… ранен… и когато се върнал обратно в цивилизацията, бил отритнат от всички братя „християни“.

Устната му се изви в подигравателна усмивка.

— Джек си направи колиба там, в пещерата, и въпреки че тя се намира на наша земя, Бен се направи, че не го вижда. Всяка година Джек заколва няколко говеда, но никога най-хубавите, и освен това използва всяко късче от закланото говедо. На всеки няколко месеца му носим най-нужните продукти. Всичко, което иска, е да бъде оставен на мира. Къщата му прилича на крепост. Един бог знае как влиза и излиза от нея. Обзалагам се, че ни е взел на мушка веднага щом сме се появили в обсега му.

Лорийн се умълча, премисляйки разказа.

— Но защо всички са го отбягвали? Какво е виновен, че индианците са го пленили? — попита тя, изпитала внезапно съчувствие към отшелника.

Вперил неподвижен поглед в нея, Джаред бавно отговори:

— Индианците са му отрязали носа и ушите. Ето какво са направили с него, докато обезобразили и после убили брат му. Гледката не е много приятна, а хората не обичат да страдат от такива неща.