Сандра Браун
Скрити огньове (7)

Седма глава

Джаред бе твърде смаян, за да реагира. Отпуснала треперещи ръце покрай тялото си, тя го гледаше гневно с потъмнели, разширени очи и гърдите й развълнувано се повдигаха. В друг случай гневът й вероятно би му се сторил смешен и би го развеселил неимоверно. Сега обаче стоеше като статуя и не можеше да помръдне.

Тя каза задъхано:

— Ти си непоносим, Джаред Локет! Никога, никога — тропна тя с малкото си краче по паркета, за да придаде по-голяма тежест на думата — повече не ме обиждай така!

После рязко се завъртя и излезе от стаята с твърда крачка, оставяйки объркания Джаред сам.

Веднага след като затвори вратата на кабинета зад гърба си, Лорийн затича към стълбището и по начин, съвсем неподходящ за млада дама, привдигна полите си над глезена и забърза нагоре по стъпалата. Докато стигне до стаята си, лицето й се обля в сълзи.

— Мразя го! — прошепна хрипливо тя. — Той е отвратителен! Всички са такива! — Това вече бе вик.

Строполи се в меките прегръдки на възглавниците и те попиха сълзите й, заглушиха стоновете и поеха гневните й възклицания.

Защо? Как можа да си помисли такова нещо за нея? Какво толкова е направила, че всички я подозират в нещо лошо? Оливия и Карсън бяха почти убедени, че тя и Бен са били любовници. Джаред сигурно си е мислел същото и дори й приписа користни помисли.

Дори Ейбъл и Сибил, които я обичаха като дъщеря, бяха готови да повярват на гнусните лъжи на Уилям. Първоначалното изражение на недоверие и шок, когато Уилям им поднесе версията си, бе заменено от същото презрително присвиване на очите, каквото бе видяла само преди няколко минути у Джаред. А тя не бе направила нищо, което да заслужи суровата им преценка.

Уилям. Дори сега, когато споменът за него вече бе започнал да избледнява, болката, която той й бе причинил, се завърна с ужасяваща сила.

 

 

В деня, в който Бен Локет си тръгна рано след закуска, Пратърови решиха да отидат до Роли и да прекарат целия ден там. Ейбъл покани и Лорийн да дойде, но перспективата да прекара целия ден в компанията на отчето и жена му, колкото и да ги обичаше, бе доста непривлекателна. Лорийн се извини с главоболие и ги помоли да не променят плановете си заради нея. Сибил и без това вече бе започнала да съставя списък на магазините, които искаше да обиколи, както и на възможните ресторанти, предлагащи късен обед.

Когато най-сетне Пратърови тръгнаха, Лорийн бодро им махна за довиждане и въздъхна с облекчение. Изпитваше дълбоко задоволство, че целият ден е пред нея и ще си го прекара съвсем сама. Имаше нужда от това, за да може на спокойствие да обмисли какви чувства изпитва, след като отхвърли възможността да започне нов живот.

Денят мина доста бързо. Тя започна да разучава една нова музикална пиеска и прекара часове в упражнения, докато не прецени, че я е усвоила добре. После имаше един спокоен час в леглото с книга в ръка, но мислите й непрекъснато се връщаха към Бен Локет. Никога повече нямаше да го види, затова пък щеше завинаги да остане в мислите й. Бе толкова любезен. Как й се искаше баща й да бе такъв!

Решително изпрати Бен Локет в по-далечни кътчета на съзнанието си и стана да си приготви омлет за вечеря. Тъй като Ейбъл и Сибил щяха да прекарат нощта в Роли, Лорийн гледаше на уединението си като на неочакван, но съвсем навременен подарък.

След леката и поне веднъж питателна храна тя се запъти към горния етаж, когато звънецът на входната врата иззвъня. Свикнала хората да посещават дома на Ейбъл по всяко време, Лорийн отвори вратата без колебание.

На прага стоеше Уилям Келър.

Изкуши се да тресне вратата под носа му, но доброто й възпитание направи това невъзможно. Надявайки се бързо да се отърве от компания му, тя каза:

— Здравей, Уилям. Ейбъл го няма.

Препречи вратата с тялото си и нарочно не го покани да влезе.

Отсъствието на Пратърови изобщо не бе новина за Уилям. Преди да тръгне за Роли, Ейбъл му се бе обадил във връзка с един енориаш, който трябвало да бъде посетен, споменавайки мимоходом, че Лорийн няма да дойде с тях.

Той хвърли на Лорийн самодоволен поглед и направи крачка напред, за да влезе. Тя се принуди да отстъпи встрани, защото в противен случай щеше да се наложи да се докосне до тялото му, а това бе нещо, което Лорийн би избегнала на всяка цена.

— Чудесно — процеди Уилям. — Радвам се, че ще имам случай да поговоря с теб откровено и насаме.

Той закачи шапката и палтото си на закачалката в антрето и се запъти към гостната, незасегнат от хладното посрещане.

Лорийн цял ден не бе влизала в тази стая. Явно и никой друг не бе влизал, защото завесите бяха останали плътно затворени и през тях се провиждаха само тесните ивици на тъмно виолетовия здрач навън. Въздухът в гостната бе спарен, в нея цареше сумрак и присъствието на Уилям правеше обстановката още по-потискаща.

— За какво искаш да говорим, Уилям? Много съм заета — каза тя с треперещ глас и чак сега разбра, че единственото чувство, което Уилям предизвиква у нея, бе страх.

Но това беше смешно! Защо да се страхува от него? Вирна брадичка, решила да не му показва, че се страхува да остане сама е него в една стая, и при това в съвсем празна къща.

Уилям застана в средата на стаята и се обърна към нея със скръстени отзад ръце.

— Ейбъл ми даде разрешение да ти поискам ръката, за да се оженим — започна той педантично. — Преди да разбереш, че си неспособна да устоиш на авансите на мъже като неотдавна посетилия ви каубой. Решил съм да се оженим колкото е възможно по-скоро.

Думите му я поразиха и нервността й се превърна в гняв.

— Бен Локет не ми е давал никакви аванси. Но дали го е правил или не, теб не те засяга, Уилям, тъй като нямам никакво намерение да се омъжвам за теб. — Направи пауза, пое пресекливо дъх и сплете ръце пред гърдите си. — Разговорът приключи. Ще те изпратя.

Тя се извърна и се отправи към антрето. Преди обаче да го достигне, студената ръка на Уилям я сграбчи над лакътя и я завъртя към него. Бе толкова изненадана от грубостта му, че дори не й дойде наум да се освободи, а само стоеше и го гледаше смаяно.

— Не бързай толкова, мис Непорочност — озъби й се той. — Още не съм свършил. — Гласът му бе като рев на диво животно и тя неволно се отдръпна. — Може всички да си заблудила, но не и мен. Какво предложение ти отправи Локет, когато бяхте в градината с розите?

Лорийн се опита да отскубне ръката си, но натискът върху нея болезнено се усили и тя потрепери от болка.

— Нямам представа за какво става въпрос. Помоли ме да му погостувам в Тексас, това е всичко.

— О, обзалагам се, че е така — иронично каза той. — Единственото място, където би искал да му гостуваш, е спалнята му.

Лорийн ахна.

— Нямам… нямам представа за какво става дума.

Това беше вярно. Имаше само смътни догадки какво означават думите му, но инстинктивно усети, че е нещо гадно. Уилям внимателно я изгледа с присвити очи.

— Може и да нямаш. Е, в такъв случай аз ще те науча, а не някакъв си изкуфял тъпанар.

Ужасът даде сила на Лорийн да освободи ръката си и обръщайки се, тя се опита да избяга от него. Той веднага се втурна след нея и отново я хвана, преди още да е направила и две крачки. Ръцете му я обгърнаха, стиснаха я като в преса и я обърнаха към него. Влажните му месести устни се впиха в нейните.

Лорийн не можеше да повярва, че всичко това се случва на нея. Съзнанието й беззвучно изпищя, тъй като устата му върху нейната не й даваше възможност и звук да издаде. Той я притисна още по-силно към себе си и кракът му се опита да влезе между нейните. После, докосвайки с влажната си уста ухото й, той зашепна трескаво:

— Не се дърпай, Лорийн. Виждал съм те как ходиш по влудяващ начин. Не можеш ме заблуди, като се преструваш на дама.

През цялото това време студените му ръце сновяха по гърба й и се мъчеха да разкопчаят копчетата на блузата й. Този път писъкът й бе истински, когато усети безкръвните му пръсти да се докосват до плътта й.

Той отново прекъсна писъка й с устата си и тъй като устата на Лорийн бе отворена, мушна дълбоко езика си в нея. Тя започна да се дърпа още по-ожесточено, дереше лицето му, скубеше косата му, риташе го по костеливите глезени. Инстинктът за самосъхранение я караше да върши неща, на които никога не би си и помислила, че е способна.

Не искаше дори да си помисли какъв ще бъде завършекът на всичкото това блъскане и дърпане, но знаеше, че не бива да го допуска. Отвращението и страхът й дадоха последен прилив на сила и тя успя да го блъсне в гърдите с всичката мощ, на която бе способна. Той залитна назад, спъна се в малкото столче за крака пред креслото на Сибил и се прекатури през него. Докато правеше неособено сполучливи опити да се изправи, Лорийн се хвърли към камината, сграбчи ръжена и го насочи пред себе си.

— Махай се оттук! — успя да изхрипти тя задъхано. — Ако пак се опиташ да ме докоснеш, ще те убия.

Застанал на три метра от нея, с кървави драскотини по лицето, с разчорлена рядка коса, с раздърпани дрехи, Уилям съвсем малко приличаше на онзи самоуверен и сдържан свещеник, който държеше на енориашите си смразяващи кръвта проповеди относно последиците от плътските грехове.

— Какво ще кажат хората, Лорийн, скъпа, когато влязат и видят, че черепът ми е разбит, в случай, разбира се, че успееш? Репутацията ти ще пострада неизмеримо. Хората ще си помислят, че ти си ме поканила, тъй като твоите настойници са извън града. — Той направи колеблива крачка към нея.

Спря се, като видя, че ръженът се вдига още по-високо.

— Никога не съм си мислила, че съм способна да извърша убийство, но с малко помощ от твоя страна, Уилям, ще го направя! — заплаши го тя. — Ти си един лицемер и пародия на мъж. А сега се махай от очите ми! Веднага!

Той се изкиска гнусно.

— Не се отказвам, да знаеш. Ти сигурно и без това си продала стоката на Локет!

След като хвърли и тази последна обида в лицето й, той мина предпазливо покрай нея и се спря в коридора само колкото да пооправи малко дрехите си и да си сложи палтото и шапката. Лорийн чу как входната врата се отваря и после тихо се затваря. Продължи да стои с насочен пред себе си ръжен и чак когато от тежестта му мускулите я заболяха, го отпусна. Движеше се със забавени движения, като насън. След като се докачи по стълбите, пристъпвайки сякаш с оловни обувки на краката, тя отвори вратата на стаята си и след това я заключи. Отиде до гардероба и погледна отражението си в огледалото с неприязън. Брадичката й още блестеше от слюнката на Уилям. Косата се бе разпиляла на мокри от пот кичури по гърба й.

Съблече се и напълни дълбоката вана с вода. Изплакна няколко пъти устата си с антисептична течност, после се потопи в горещата вода да измие и тялото си от мръсотията. Ръката над лакътя й бе цялата в синини и я болеше.

Събуди се на другата сутрин, все още зашеметена от случката предната нощ. Стана и закрачи по пода, опитвайки се да сложи в ред мислите си. Как да каже на простодушните си настойници за случилото се? Разочарованието им от младия пастор щеше направо да ги съсипе. Разбира се, Ейбъл сигурно ще го освободи от поста му и ще му забрани да стъпва повече в дома им. Лорийн с удоволствие би им спестила всичките тези главоболия, но не можеше да мълчи. Уилям Келър бе опасен човек.

Изобщо и през ум не й мина, че настойниците й няма да й повярват.

Когато те се върнаха, тя ги посрещна весело. Въодушевеното бръщолевене на Сибил разпръсна малко унинието, царящо в къщата, което от снощната случка насам бе станало сякаш още по-потискащо. На Лорийн бе поднесен подарък — кутия дантелени кърпички. Тя изрази дълбоките си благодарности на Пратърови и нарочно ги поведе към гостната.

Тъкмо бяха седнали, когато звънецът на входната врата иззвъня. Лорийн смаяна чу гласа на Уилям, а после Ейбъл му отговори нещо. Поговориха тихо и след няколко минути се появи Ейбъл със смутено изражение на лицето.

— Ако вие, дами, ни извините, трябва да обсъдим нещо важно с Уилям. Ще се върнем скоро.

Той изчезна по посока на кабинета и в съзнанието на Лорийн звънна предупредително звънче. Бе нервна и неспокойна, докато слушаше подробните описания на Сибил за разходката. Устата й пресъхна и вълнението й нарасна, когато дискусията в кабинета се проточи до половин час.

Сърцето й се преобърна, като чу, че вратата на кабинета се отваря и след секунда двамата мъже се появиха в гостната. Лицето на Ейбъл бе почервеняло. Той поклати глава, гледайки смаяно към Лорийн. Навел скромно глава, Уилям бе застанал на няколко стъпки зад него. Изразът на лицето му бе сдържан, но Лорийн забеляза тържествуващото пламъче в змийските му очи, когато той вдигна глава и я погледна.

— Ейбъл, какво, за… — потрепери гласът на Сибил, когато забеляза разстроения израз на лицето на мъжа си.

— Скъпа, много би ми се искало да ти спестя това, но рано или късно трябва да научиш за срама, сполетял дома ни.

Ейбъл прекоси стаята с тежка стъпка, седна до жена си и пое ръката й. Уилям остана до вратата, изучавайки съсредоточено грозните шарки на килима около униформените си обувки.

Възможно ли е, помисли си тя, Уилям да е казал за срамното си поведение снощи и сега да е дошъл да се извини? Предположението й отпадна, когато видя изражението на Ейбъл, щом той се обърна към нея. То бе печално. Бе осъдително. Бе самата святост.

Той въздъхна тежко и каза:

— Прелюбодеянието е голям грях, Лорийн.

Устните й се отвориха от изумление. Сибил ахна и притисна кърпичка към устата си.

— Какво… — понечи Лорийн да проговори, но Ейбъл продължи:

— То е противно на Бог. Уилям току-що дойде при мен като истински мъж и призна, че вие двамата от няколко месеца насам редовно сте се поддавали на твоята похот.

Сибил рухна на облегалката на дивана и от треперещите й устни се откъсна тих вопъл. Лорийн отвори уста да протестира, но Ейбъл отново не й даде възможност:

— Мъжкото желание е винаги по-силно от женското. Дори и такъв отдаден на Бога човек като Уилям не е защитен от щенията на плътта си. Обаче — тук гласът му стана още по-строг — задължение на жената е да държи здраво юздите на тези щения. Уилям ми каза, че ти си го съблазнила до такава степен, че той не е могъл да устои.

Този път Сибил извика високо и по дебелите й бузи потекоха обилни сълзи. Всичката кръв се изцеди от лицето на Лорийн. Лудото биене на сърцето й сякаш спря. Навярно сънувам, каза си тя.

— Сигурно ние, които те обичахме като наша дъщеря, сме сбъркали някъде. Ти бе поверена на грижите ни от твоя баща — светец. Не можахме да оправдаем доверието му, както и ти не оправда нашата любов.

Сърцето я заболя, като гледаше как настойниците й страдат, но тогава не направи опит да се защити. Бе впила поглед в Уилям, който продължаваше да се взира в пода в лицемерна поза на покаяние.

Ейбъл затвори за момент очи, после каза:

— Лорийн, Уилям ми каза, че повече не можел да понася това положение, без да уреди по най-бърз начин брака ви. Предлага ти брак не от чувство за вина, а от чувство на дълбока и трайна любов. Аз поне съм благодарен… — Млъкна и зарови лице в дланите си.

Виждайки нещастието му, Лорийн най-сетне пристъпи към действие. Скочи от стола си и клекна до Ейбъл. Сложи двете си ръце върху неговите, изчака го да вдигне глава към нея и чак тогава заговори:

— Той лъже, Ейбъл — каза тя простичко. — Единственият път, когато сме се виждали сами, бе снощи. Дойде тук, докато ви нямаше, и се опита да ме целува и… докосва. — По бузите й се затъркаляха сълзи, като си спомни униженията, които претърпя снощи.

Когато завърши разказа си за случката, почувства ръцете на Уилям върху раменете си. После той я изправи на крака и заговори вразумително:

— Лорийн, скъпа, повече не бива да се крием. Не разбираш ли? Ще се оженим и ще живеем заедно. Съгрешихме, вярно е. Но аз изповядах греховете си и пред Бог, и пред човек. Ако и ти изповядаш прегрешенията си, ще почувстваш същия мир, който изпълва и моята душа.

Тя отскочи от него с блеснали от гняв очи.

— Ти сигурно си луд! Единственото нещо, което ми се иска да изповядам, е ненавистта ми към теб.

Уилям отправи невинна усмивка към Ейбъл.

— Страхувам се, че е малко превъзбудена. Искаше да ти попречи да научиш за незаконната ни връзка. Просто искаше да ти го спести.

— Разбира се — съгласи се Ейбъл, вперил поглед в Лорийн, сякаш я виждаше за пръв път. — Мисля, че трябва да сключите брак колкото е възможно по-скоро. Лорийн, радвам се, че поне се опита да ни спестиш всичко това, на мен и Сибил. Лично ще благословя този брак. Ще се върнеш в семейството ми и в лоното Божие.

Уилям бе спечелил. Със сатанинско майсторство бе провел контраатаката си и Пратърови му бяха повярвали. Ейбъл бе говорил за излъгано доверие, но нямаше и представа колко дълбоко излъгана се чувства тя.

Би могла да им покаже синините по ръката си, но защо трябваше да го прави? Щом семената на измамата, посети от Уилям, намираха такава плодородна почва в сърцата на онези, които би трябвало да я обичат и познават повече, за да я заподозрат в такъв грях, тя нямаше да се защитава. Ейбъл бе Божи служител, но не бе Бог. А нейната съвест бе чиста.

— Няма да се омъжа за Уилям. Той лъже. Но дори и да не лъжеше, аз никога няма да се омъжа за Уилям Келър.

Сибил изписка и отново падна върху възглавниците.

— Лорийн, нима искаш да посипеш главите ни с парещите въглени на срама? Дете, моля те, помисли за нас, ако не мислиш за безсмъртието на душата си! — каза умолително Ейбъл.

— Аз не съм направила нищо. И няма да се обрека на нещастен живот с мъж, когото презирам — отвърна Лорийн твърдо. — И няма защо да се страхувате от срама, който присъствието ми навлича на този дом. Възнамерявам да го напусна.

И го бе напуснала още същата седмица, изтегляйки от банката малкото си спестявания.

Телеграмата, която би на Бен Локет веднага след разговора на Уилям с Ейбъл, го настигна точно, когато той пристигна в Остин. Бен веднага отговори и очевидната му радост от близкото й гостуване отново приповдигна надеждите й. Няколко дни по-късно тя напусна дома на енорийския свещеник непростена, анатемосана. Затова пък пътуваше за Тексас, където я очакваше нов живот със семейството на Бен Локет.

 

 

Семейството на Бен Локет. Щеше да стане член на това семейство. Правилно ли постъпваше?

Да, отговори си тя. Правеше единственото нещо, което й бе останало да направи, като се изключи възможността да си тръгне без един цент и без път, по който да поеме. Да. Най-добрият път в случая бе да се омъжи за Джаред.

Целувката му я бе зашеметила, бе я обидила. Но къде бе отишло отвращението, което би трябвало да почувства? Гаденето я бе държало будна цяла нощ, когато Уилям я целуна. Защо целувката на Джаред не я отврати? Всичко, което си спомняше от тази целувка, бе чувствената настойчивост на устните и езика му, сигурността, която й предлагаше топлата му силна прегръдка.

Извърна се по гръб на леглото и от срам скри лице в дланите си. Целувката бе й харесала. И никога нямаше да я забрави. Би ли могла да се омъжи за този мъж, да живее с него и непрекъснато да си припомня онзи мимолетен страстен миг? Заедно с всичките му други обиди, които й бе нанесъл, би ли могла да прости и това последно унижение, ако е сигурна, че и той помни целувката?

Освен това не бе могла да измисли никаква друга разумна алтернатива. Като се омъжи за Джаред, поне щеше да има цел, поето задължение.

Парите в този момент й се струваха нещо съвсем маловажно, но след две години това щеше да стане нещо извънредно важно. Двайсетте хиляди долара можеха да й посочат разликата между комфорта и лишенията. Ако се подходи към въпроса от строго финансова гледна точка, би ли могла да изпусне такава възможност?

А освен това съществуваше и мъжът — Джаред Локет. Не! Няма да мисли сега за Джаред Локет, защото мислите за него притъпяваха способността й да разсъждава логично. Ще се научат по някакъв начин на мирно съвместно съществуване. Това щеше да е трудно да се направи, но едно по едно всичко щеше да си дойде на мястото.

Решението бе взето.

През останалата част на деня Лорийн си остана в стаята, опитвайки се да усмири развълнуваните си мисли. Като стана време за вечеря, тя смени блузата си, среса косата си отново и този път я закрепи по-здраво, отколкото сутринта. Парче плат, натопено в студена вода и притиснато към очите, премахна червенината и подпухналостта от плача. Почувства се освежена, но сърцето й затупка бясно в гърдите, докато слизаше по стълбите.

Вече на масата, Оливия каза, сякаш току-що се е сетила за това:

— Лорийн, сватбената церемония ще се състои една седмица след утрешния ден. Ще присъстват подбран кръг от гости.

— Много добре — отговори Лорийн.

Джаред го нямаше на вечеря. Отсъствието му не бе обсъждано и никой не си даде труда да го обясни на годеницата му.