Сандра Браун
Скрити огньове (26)

Двадесет и шеста глава

Мир. Спокойствие. Тишина. Прекрасно! Сънища.

Гостната у Пратърови. Лорийн седеше пред пианото и свиреше, въпреки че не се чуваше нито звук. Роклята й беше богато обшита с дантели и се набиваше в очите с ослепителната си белота.

Мария стоеше до усмихнатия Бен. Той беше по-едър и два пъти по-силен, отколкото си го спомняше. Сведе поглед към Мария и с любов я потупа по ръката. Карсън Уелс също бе там и се усмихваше на Лорийн с любезната си и тъжна усмивка. Какво правеха тези хора в гостната на Пратърови?

Затърси друго лице, пропускайки нотите, които трябваше да изсвири. Напразно се опитваше да зърне едно тъмно и изпито лице сред всички останали. Кого търсеше тя? Не можеше да си спомни. Помнеше само, че копнее да види това лице повече от всички други. Това бе много важно за нея, но защо? Защо? Видението се завъртя в мъгляв вихър около нея и се стопи, оставяйки я отново сама.

По-късно тя летеше по един дълъг коридор. От двете страни на коридора имаше колони. Косата й бе дълга, толкова дълга, виеше се зад нея с километри, докато тя летеше по коридора, минавайки от време на време между колоните. В края на коридора видя фигура, облечена в сватбена рокля.

Мамо, извика безмълвно. Мамо, аз идвам! Приближаваше се все повече и повече към видението и се взря в красивото лице, което като че бе прозрачно и въпреки това истинско. Очи, точно като тези на Лорийн, отвърнаха на погледа й и тя ясно долови любовта в тях. Прекрасните устни потрепнаха в усмивка и се отвориха да кажат нещо. Въпреки че не се чу никакъв звук, Лорийн разбра какво казва майка й.

— Лорийн, толкова се гордея с жената, в която се превърна. Много те обичах, когато беше бебе. Идвах през нощта в стаята ти, когато спиш, и те гледах, целувахте, галехте, наслаждавах се на красотата ти и се молех за доброто ти бъдеще. Беше толкова сладко дете. Никога не си ми създавала проблеми. Съжалявам, че трябваше да те оставя. Исках да остана и да те гледам как растеш, но толкова много ме болеше, Лорийн. Моля те да ме разбереш и да ми простиш!

— Мамо, мамо, аз те обичам! Казвала ли съм ти, че те обичам? Моля те, кажи ми, казвала ли съм го?

— Разбира се, че си ми го казвала, момиченцето ми! Понякога го повтаряше много пъти. Знаех, че ме обичаш.

— Винаги нося твоя часовник, мамо. Всеки ден. И гледам сватбената ви снимка с татко.

Говореше бързо, опитвайки се да помести изминалите години в един миг. Но въпреки че продължаваше да говори, майка й бавно започна да се отдалечава от нея и тя искаше да протегне ръка, да я задържи и никога повече да не се отдели от нея.

— Мамо, не ме оставяй, моля те! Имам нужда от теб!

— Не, Лорийн, за теб вече има кой да се грижи. По-късно ще имаме много време да си говорим. Ще те чакам, но сега трябва да си вървя.

Фигурата на жената се отдалечаваше все повече и повече. Не можеше да я остави да си тръгне. Толкова дълго бе чакала да я види, да говори с нея.

Тя се опита да протегне ръце към майка си, но нещо ги задържа. Лорийн се замята, мъчейки се да се отърси от силата, задържаща ръцете й.

— Мамо! — изпищя тя, докато красивата дама бавно изчезна. Веднъж се опита да отвори очи, но болката я спря. Чуваше приглушени гласове, но не разбираше какво казват. Тошкова й беше трудно да се концентрира…

Някой държеше ръката й с две ръце. Хладни устни леко я докоснаха по челото. Нечий палец галеше дланта й. Нищо от това не й беше неприятно, но още не беше готова да разбере защо това е така. Отново се понесе из царството на сънищата.

Но сънищата вече не бяха приятни. Моментално позна и разбра, че това е Джаред, въпреки че бе някак си странен и… друг. Стоеше, облян в ослепителна светлина, цялото му тяло изглеждаше златно, блестящо. Беше съвсем гол, с изключение на сандалите, чиито връзки се виеха по мускулестия му прасец и стигаха чак до коляното. Носеше меч и малък кръгъл щит. Приличаше на спартански воин. Лицето му бе твърдо, като издялано от камък. Той не помръдваше. Тя го приближи плахо, почти уплашена от строгия му вид.

Бе толкова хубав. Протегна ръка да го докосне, но се отдръпна ужасена. Това не бе истинският Джаред, това не бе човек. Бе направен от камък, красиво изваяна статуя, отразяваща светлината наоколо.

Зад нея се раздаде призрачен смях, който накара косата й да настръхне. Обърна се и видя Оливия — косите й бяха разперени встрани и се виеха като змиите на Медуза. Лицето й бе грозно и жестоко. Лорийн изпищя, но Оливия само се разкикоти, отваряйки широко уста.

Лорийн пищеше и пищеше, размахала ръце в усилие да се изплъзне от онези, които се опитваха да я сграбчат. Диво мяташе глава наляво и надясно, мъчейки се да избегне погледа на чудовището пред нея.

После отново потъна в тъмата на забравата.

Изкачването бе трудно, но веднъж започнала, тя не можеше да спре. Там, от другата страна на вратата, бе животът, който бе оставила на пода в пещерата. Сега си спомняше всичко. Трябваше само да отвори вратата и да се изправи лице в лице с това, което искаше да забрави. Не беше възможно. Още не бе укрепнала достатъчно. Но все някога трябваше да се върне. Сега. Лорийн отвори вратата.

Очите й доловиха познатите очертания на тавана в стаята на Джаред в Кийпойнт. Познатият прозорец също бе на мястото си, но завесите му бяха дръпнати и закриваха ярката слънчева светлина, промъкваща се през краищата им. До отсрещната стена бе изправен гардеробът. Бавно обърна глава. Изпънат в креслото до леглото й, седеше Джаред.

Той не беше мъртъв! Беше жив! Искаше й се да изкрещи от радост. Веднага радостта бе заменена от чувство на вина, досещайки се, че застреляният в пещерата в такъв случай е бил Руди. Глория! Децата!

Но не можеше да сдържи радостта си, че го вижда, не можеше да сдържи щастието в очите си, плъзнали се по тялото на мъжа, за когото бе омъжена. Той бе заспал — ръцете му висяха, отпуснати отстрани на креслото. Лорийн си спомни, че бе виждала едната ръка, отпусната по същия начин от колата, която го бе откарала на погребението на баща му. Изглеждаше по същия начин, както тогава — естествена, небрежна, но излъчваща скрита сила. Това бе толкова отдавна. Вдигна поглед към лицето му и моментално я обзе тревога. Изглеждаше измъчено и изтощено. Бузите му бяха хлътнали. Челото му бе набраздено от дълбоки бръчки — такива бръчки имаше и около чувствената му уста. Ресниците почиваха върху тъмните сенки под очите му. По бузите и брадичката му бе набола няколкодневна брада, а дрехите му бяха измачкани и замърсени. Какво се бе случило с него? Искаше й се да протегне ръка и да отмахне избелелите от слънцето къдрици, паднали на челото му.

Вратата на стаята бавно се отвори и влезе Глория, понесла поднос с чайник. Тя затвори вратата след себе си и спря с тих вик, като видя, че очите на Лорийн са отворени.

— Благодаря ти, Боже! Лорийн, ти си будна!

Джаред скочи от стола, мъчейки се да разбере какво става наоколо му, след като така внезапно бе изтръгнат от мъчителния си сън. Залитна към леглото и падна на колене до него, мъчейки са да открие признаци на болка или бълнуване по лицето на Лорийн.

— Джаред? — въздъхна тя.

— Скъпа! — Той стисна ръцете й с такава сила, сякаш нямаше намерение да ги пусне никога! — Как се чувстваш?

Скъпа? „Скъпа“ ли каза? Може би още сънува.

— Как мислиш, че се чувства? — попита Глория весело, опитвайки се да намали напрежението, което започна да се натрупва в стаята. — Сигурно е гладна и отмаляла и вероятно главата още я боли.

Лорийн погледна единия, после другия.

— Руди?

— Не е такъв кротък болник като теб — каза Глория живо. — Не спи през цялото време. Непрекъснато мрънка и гледа да се измъкне от леглото.

— Той е жив?

Лорийн се смути. Дали онзи инцидент в пещерата не е бил част от сънищата й? Главата я болеше непоносимо.

Джаред й отговори с тих глас, махайки падналите по челото й къдрици:

— Да, жив е. За да умре, му трябва нещо по-сериозно от обикновена рана в рамото.

— Но аз видях, че умира.

Тя заплака горчиво, когато спомените от схватката в пещерата започнаха да се връщат с болезнена яснота. Джаред я прегърна и я залюля в прегръдките си.

— Вече всичко е наред, Лорийн. Всичко свърши. Не плачи. Всички сме добре. Ш-ш-ш!

Тя опря глава в силната му гръд, оставяйки силата му да се влее в нея. Изведнъж й дойде наум ужасяваща мисъл. Детето! Отскубна се от прегръдките му и го погледна в лицето.

— А детето ми? То добре ли е?

Джаред я погледна изненадано, после се усмихна.

— Скъпа, ти няколко дни бълнува и сънува доста объркани сънища. Това сигурно е някой от тях.

— Не, не е. — Глория наблюдаваше нежната сцена със замъглени от сълзи очи. — След като я прегледа, доктор Греъм ми каза, че е бременна. Аз… мислех си, че вече си имаш достатъчно главоболия, Джаред, затова не ти казах. Лорийн, детето ти е много добре.

Джаред се взираше с глупав поглед в снаха си, после се обърна към Лорийн.

— Ти ще имаш дете? Дете? — попита той невярващо. — Защо не ми каза?

Устната на Лорийн затрепери и по бузите й се затъркаляха сълзи, като си спомни няколкото седмици преди съдбоносната нощ. Дори и сега чуваше грубия му глас, виждаше студения израз на лицето му, докато я осъждаше пред Оливия и двамата Вандайвър.

Когато видя болката, така ясно изписана на лицето й, той с труд удържа сълзите си. Взе лицето й между дланите си и прошепна:

— Наистина защо? — Избърса сълзите от лицето й с палци и се взря дълбоко в тия сиви вирове, преливащи от безверие. — Би ли могла някога да ми простиш за този ад, в който те хвърлих? Би ли могла, Лорийн?

Гласът му потрепери. Молеше я отчаяно, задъхано. Глория не дочака да чуе останалото. Тихо се измъкна от стаята и затвори вратата, оставяйки зад себе си двама млади хора, които имаха толкова много да си кажат.

Около час по-късно Джаред излезе от стаята. На прага се спря и още един път погледна към леглото, за да се убеди, че Лорийн е все още там, макар че току-що я бе оставил в леглото. Вече не беше в опасност, но просто го бе страх да я оставя сама.

Намери Глория в спалнята с мъжа й. Опитваше се да го накара да остане в леглото поне още един ден. Рамото на Руди бе здраво стегнато в превръзка, но раната се оправяше добре. И двамата вдигнаха въпросителни погледи към него.

— Пак заспа, но този път мирно и тихо — отвърна той на мълчаливия им въпрос. — Но, господи, толкова съм уморен!

Тръшна се на едно от креслата, зарови лице в дланите си и разтърка очи.

— Тя доста преживя, Джаред. Все още не знаем какво й се е случило, преди да се появим ние. Лорийн е единствената, която може да изясни какво се е случило, но не бива да бързаме. Трябва да мине известно време, за да заздравеят психическите й травми. — Руди знаеше какви страдания бе понесъл брат му, откакто изнесоха Лорийн от пещерата.

Руди бе дошъл в съзнание тъкмо навреме, за да види как след пушечния изстрел Кърт Вандайвър се навежда напред. По-нататък всичко изглеждаше като в мъгла. Джаред се хвърли към Лорийн, викайки името й със схванато гърло. Влезе Торн и прецени ситуацията с нетрепващ, както винаги, поглед. Както бе уговорено, той бе останал да чака отвън в тунела, съвсем близо до стаята. Негова бе идеята братята да влязат като идентични копия един на друг. Индианската му кръв бе заложила почти всичко на психологическата атака срещу врага. Всяко нещо, подсказваше му тя, което може да изнерви противника ти, може да се счита за оръжие. Той трябваше да остане да чака отвън и да се погрижи Кърт да умре, ако на Джаред или Руди им се случи нещо. Торн разбра и не възрази срещу нуждата на Джаред да потърси отмъщение.

Бе влязъл в пещерата и бързо се бе огледал. Наведе се над Руди и набързо го прегледа. За щастие раната бе повърхностна. Скри факта, че още два сантиметра по-надолу и куршумът щеше да пробие дробовете му. После се изправи и се приближи към телата на Уот и Джун Дънкан, удостоявайки ги само с един бегъл поглед. Коленичил до Лудия Джек и уверил се, че отшелникът е още жив, Торн веднага започна да му оказва първа помощ, тъй като раната му бе далеч по-сериозна, отколкото на Руди.

Джаред въздъхна, затвори очи и започна да говори:

— Разказах й всичко, което се случи. Как излязохме от пещерата, как я качих на Чарджър, а Торн качи Лу… Джек при себе си. Изобщо не намери нищо смешно в това, че ти припадна и почти се изхлузи от коня, когато пресичахме реката.

Умореното му лице потрепна в усмивка и Руди му отправи намръщен поглед:

— Е, нищо, почакай само да се оправя и наистина ще ти покажа колко смешно беше.

Руди знаеше, че брат му се шегува и двамата се погледнаха с обич.

— Лорийн се безпокои, защото Торн не е извадил куршума от гърдите на Джек — продължи Джаред. — Но аз й казах, че той е много надълбоко и е съвсем близо до жизненоважни органи.

— Мисля, че ще се оправи — каза Глория. — Особено пък след като Торн се грижи за раните му.

— Точно това й казах и аз — добави Джаред. — Радва се, че сме го оставили на грижите на Елена.

Елена бе взела възрастния мъж под крилото си като грижовна майка. С блеснали черни очи и размахала плитки, тръскайки решително глава, тя бе казала:

— Вече никога няма да връща да живее в стара пещера. Заклевам се над гроб на моя дъщеря!

Лорийн се бе засмяла, когато Джаред й разказа за клетвата на Елена.

Нищо обаче не й разказа за страданията, които бе понесъл. Откакто бяха донесли изтерзаното й тяло в Кийпойнт, той бе стоял неотлъчно до нея.

Изпокъсаните й дрехи, кръвта по тялото и лицето й можеха само да загатват за мъките и ужасите, преживени от нея. Нямаше никакви следи от наранявания, но продължаваше да повръща даже когато бе в безсъзнание. Изпратиха за доктор Греъм, но той дойде чак към обяд на другия ден. Диагнозата му бе сътресение на мозъка и той им бе показал цицината на главата под тъмната коса. Разбрал бе също така, че дамата е бременна, но след като хвърли един поглед към измъченото лице на Джаред, реши да го сподели само с Глория. Освен това новините за майка му така биха могли да претоварят психиката на младия мъж, че доктор Греъм се страхуваше за разума му.

Но Джаред изненада всички и прие новината за смъртта на майка си с мрачно примирение. Сътресението, което преживя, като видя Лорийн толкова близо до смъртта, бе погълнало всичките му мисли и същевременно уби силата на другите удари.

Доктор Греъм последва Джаред обратно в Кийпойнт след краткото и извършено в тесен семеен кръг погребение на Оливия и Карсън в Коронадо. Страшно се притесни, като видя, че Лорийн още не е дошла в съзнание, но каза, че е направил всичко, на което е способен.

— Тя сама трябва да излезе от това състояние, когато му дойде времето. Просто се надявам тя… е, доста силен удар е получила в главата.

С тези мрачни думи докторът го бе оставил съм. Това бе станало преди пет дни. Оттогава Джаред почти не излизаше от стаята, крачейки напред-назад из нея като хванато в клетка животно, озъбвайки се на всеки, който се осмелеше да му проговори за почивка.

Сега, при вида на седналия с ниско наведена над коленете глава, Глория и Руди можеха само да му съчувстват. Бе толкова близо до загубата на жена, за която съвсем наскоро си бе дал сметка, че обича.

Той продължи с нисък глас:

— Спомня си, че е застреляла Кърт и това е било ужасно. Чувства се адски виновна. — Не можеше да ги погледне в очите. — Каза, че той не… ъ-ъ… не й е направил нищо, само я… докоснал. А Дънкан… Боже! Дали отново ще бъде добре?

Отметна глава назад и стисна оголени зъби, измъчван от мисли за начина, по който Лорийн е била малтретирана. От всички. От него.

— Каза ли й за Оливия и Карсън? — попита Глория.

Джаред въздъхна уморено.

— Да. Исках да й спестя подробностите, но тя не ме остави. Той все още се чудеше как бе забравила собствената си болка и бе намерила сили да го утешава за смъртта на майка му.

Бе протегнала тънки бледи пръсти и ги бе допряла до устните му, когато той й разказа за грозната гледка в кабинета, предадена му от Роза.

— Знаете ли какво ми каза? Че трябвало да жаля майка си. Как може да е толкова великодушна след всичко, което майка ми й направи? — Той поклати глава учудено и добави със задавен глас: — Каза още, че майка ми ме обичала по единствения начин, по който можела, и че не било в природата й да обича всеотдайно.

Глория бе трогната от желанието му да повярва в това.

— Мисля, че Лорийн вероятно е права, Джаред — каза тя.

— Е, добре. — Той се прокашля и се изправи, мъчейки се да потисне емоциите, избликнали в него толкова близо до повърхността. — Бе потресена, като разбра, че Паркър е напуснал Остин, след като е разбрал за смъртта на Кърт. После й обясних за тъмните сделки, които вършеше с приятелчетата си от железниците. Тя не знаеше, че през всичкото това време аз си вършех работата през главата на Вандайвър, срещах се с най-главните шефове на Транспустинните железници и сам сключвах сделки с тях. Вандайвър едва ли ще има време да пресече границата на щата, за да се добере до Оклахома. Ще го хванат. Още не съм свършил с него.

— А какво става с линията? — попита Глория.

— О, ще си я получим. И то навреме — усмихна се Джаред. — Казах на Лорийн, че банката ще субсидира Кендрик да разшири електростанцията си, без да застрашава водата на никого. Даже обещах да въведа някои подобрения в живота на Пуебло. — Той се засмя. — Чувствам се като член от Армията на Спасението.

— Джаред, ти си голям тъпак. Защо я остави да си мисли, че пипаш заедно с Вандайвър?

Руди наистина не харесваше недоверието на брат си към жена му.

— Защото ако бяхме се сближили твърде много, майка ми и Вандайвър щяха да заподозрат нещо. След като се влю… — Той се изчерви, нещо необичайно за него. — След като се влюбих в Лорийн, трябваше да й обърна гръб. В противен случай те щяха да разберат, че не съм на тяхна страна и щях да бъда безсилен да се боря. Онази нощ тя чула разговора ни на верандата, Руди, и си помислила, че говоря за плана им за нападение на Пуебло.

— Значи не е узнала за плана ти да събереш армия от каубои и да нападнеш офисите на Вандайвър в Остин? Благодари на Бога, че успях да те разубедя да не го правиш!

— През цялото време е мислела, че среднощните ми разходки са, за да се срещам с убийците, наети от Вандайвър, а не с онези мъже, които сам бях събрал да направят засада на другите, когато те влязат в Пуебло. — На устните му потрепна усмивка. — Тя даже накарала бедния Пепе да зарови сандъците с муниции, мислейки, че те са за наемниците. Пепе, разбира се, бе посветен в плана ми да защитя Пуебло. Веднага след като се е прибрала, той ги изровил. — Засмя се тихо и вперил поглед в пода, поклати глава. — Надявам се, че въпреки случилото се, ще успеем по някакъв начин да изгладим различията помежду си.

— Лорийн е силно момиче, Джаред. Щом толкова дълго те изтърпя, значи има силен дух. — Глория се приближи до девера си и го притисна към себе си. — Отивай сега и моля те, изкъпи се! И си почини. Аз ще те събудя по-късно.

Той наведе към нея поглед, после го вдигна към брат си, подпрян на възглавниците в широкото легло. По устните му заигра хлапашка усмивка и попита:

— Руди знае ли за бебето?

Руди му намигна и се ухили широко.

— Да, казах му — отвърна Глория, потупа Джаред по гърба и той, клатушкайки се, излезе от стаята.

Глория удържа на думата си и събуди Джаред, след като се погрижи за нуждите на Лорийн. Но докато Джаред се облече и отиде до стаята й, тя отново бе заспала. Сърце не му даде да я събуди, затова тихо седна на стола до леглото и я загледа.

На другата сутрин Лорийн се събуди и се почувства много по-добре. Съзнанието й вече бе съвсем бистро, въпреки че усещаше пълната тежест на изминалите събития. Чувстваше се по-силна и апетитът й се възвърна.

— Ами да, няма нищо чудно — каза Глория, когато Лорийн й спомена за това. — Почти цяла седмица караш само на подсладен чай.

Руди също дойде. Бе толкова щастлива да го види жив, че в очите й бликнаха сълзи. Смутен от тази откровена проява на емоции, той омаловажи раняването си, избягвайки да споменава за ужасите в пещерата на Лудия Джек.

Денят бавно минаваше, всички се изредиха да я видят, само Джаред го нямаше. Гордостта не й позволяваше да пита за него. Знаеше, че не е трябвало да го очаква. Той винаги я изоставяше. Би трябвало вече да е свикнала с това.

Глория побесня, като разбра, че деверът й яхнал коня рано сутринта, преди къщата да се е събудила, и заминал. Мъчеше се да не забелязва болката в очите на Лорийн.

Имаше все пак нещо, което я ободри. Моментално позна ясните звуци на пианото си, независимо от грубите и нестройни удари на децата по клавишите.

— Пианото ми! — възкликна тя.

— Да — каза Глория. — Джаред нареди да го донесат тук. Известно време къщата в Коронадо ще остане затворена. Знаеше, че ще се зарадваш на пианото. Роза е при Елена. Помага й да се грижи за Джек. Пепе отговаря за оборите. Джаред има още една изненада за теб, но нека той ти каже за нея.

Лорийн затвори очи и Глория тихо я запита:

— Кажи ми как се чувстваш наистина?

— Добре съм. Наистина. Но се безпокоя за детето.

— Казах ти хиляда пъти — докторът намира, че детето е добре. Ще те прегледа отново след две седмици, за да се увери, че бебето расте, но е абсолютно сигурен, че не си го загубила. Няма да те лъжа.

Лорийн хвана Глория за ръката.

— Знам, че няма да ме излъжеш. Просто толкова се страхувам. — С другата си ръка стисна завивката. — Бебето може да е единственото нещо, което ми е останало.

 

 

Джаред се върна късно. Отведе Чарджър в обора и нареди на Пепе да се погрижи за него. После се изми и се преоблече. Бе яздил цял ден и имаше нужда от това.

Освежен и сресан, той влезе в къщата. Подхвърли едно бегло „здравейте“ на Глория и Руди, седнали в дневната, заобиколени от децата, и се отправи към своята стая.

Там цареше сумрак — светеше само лампата на тоалетката срещу леглото. В сменените днес от Глория чаршафи лежеше Лорийн.

Косата й бе измита, сресана и сега блестеше като гарваново крило. Бе облечена в снежнобяла нощница, чието деколте се събираше точно където започваше меката извивка на гърдите. Кожата й, напудрена, след като Глория я изтърка с гъбата, светеше като перлена.

Джаред затвори тихо вратата след себе си и тръгна към леглото, мислейки, че тя спи. Но като се приближи, видя, че очите й са отворени и го гледат.

— Здравей, Джаред — успя само да прошепне тя.

— Лорийн.

С въпросително повдигане на веждите той поиска разрешение да седне на леглото и тя се отдръпна към средата, за да му направи място. Той седна и се наведе към лицето й, изучавайки всяка негова черта. Лорийн никога не го бе виждала с такова нежно изражение. Дори и в моменти на луда страст не бе срещала толкова много… любов… в очите му.

— Днес ходих до Пикен Крийк и огледах мястото, където искам да построя къща. С това темпо, с което семейството на Руди се размножава, няма да мине много време и ще ни изтикат оттук. — Взе ръката й. — Не съм сигурен дали ще я завърша, докато детето се роди, но все пак трябва да осигурим някакъв покрив за сина… или дъщеря ни. Отмерих с крачки някои стаи, така че можем да започнем веднага. — Тя изглеждаше толкова изненадана, че той побърза да добави: — Ако харесаш мястото и плана на къщата, искам да кажа.

Тя заекна:

— Аз… харесва ми, разбира се, но сигурен ли си, че искаш да остана?

— Дали искам да останеш ли? — попита той смаяно. — За какво, по дяволите, става въпрос?

— Ами… ти никога… Уговорката за брака ни и всичко останало…

— Лорийн, мила моя, когато си помислих, че може да те загубя, полудях. Никога не съм ти казвал колко много те обичам! Ако беше си отишла от този живот, без да разбереш какво означаваш за мен, аз… — Той вдигна безпомощно рамене, прокара нежно пръст по скулата й и добави усмихнато: — Разбира се, ще имаш двайсет хиляди долара по-малко, но не мислиш ли, че си струва да обеднееш толкова заради мен?

— Ще си запазя преценката за по-късно. Може би ще ми трябват четиридесет или петдесет години, за да реша.

Той подръпна леко меката част на ухото й.

— Мисля, че любовта ми към теб започна, когато излезе с гордо вдигната глава от къщата, облечена в онзи смешен костюм за езда. — Тя също се разсмя на собствената си глупост. — Но ти започна да занимаваш мислите ми даже и преди това. Не се съмнявам, че ако майка ми не бе ускорила събитията, сам щях да се оженя за теб, само и само да те вкарам в леглото си. Точно както Бен очакваше да го направя. Той доста добре ме познаваше — усмихна се Джаред.

— Значи си обичал само тялото ми.

— Е, това беше в началото — каза той лукаво, с блеснали като топази очи. После я целуна нежно по устните.

— Благодаря ти, че ми донесе пианото — каза тя тихо и погали веждите му с пръст.

— За мен беше удоволствие.

— А другият ми подарък какъв е? — запита тя хитро.

Той вдигна вежди в престорена изненада.

— Виждам, че Глория е страшна в пазенето на тайна. — Лорийн се засмя. — Какво ще кажеш да си имаш своя собствена кобила паломино? Медно златист косъм, бяла грива и бяла опашка. Огромни кафяви очи. Чарджър е луд по нея. — Той се засмя. — Добре че се сетих — не съм много сигурен дали мога да ти поверя кон, но…

Лорийн се стъписа.

— О, Джаред…

Безпокойството бе толкова ясно изписано на лицето й, че той моментално съжали за нетактичността си.

— Само се пошегувах. Наистина. Инцидентът не беше по твоя вина. — Той смутено наведе глава и прокара пръст по вените на ръката й. — За Флейм, Лорийн… аз…

— Недей, Джаред — допря тя пръсти до устните му. — Сега вече разбирам.

— Щях да умра онази нощ, когато те ударих. Стана, без да искам. Аз…

— Знам, Джаред.

Мълчаливо се взираха един в друг, всеки в опасна близост до сълзите.

— Хубава си — промърмори той.

Промуши пръсти под презрамките на нощницата и бавно я свали надолу през гърдите, докато се събра на купчина в скута й. Забеляза промяната в гърдите, предизвикана от бременността, и им се възхити. Талията й бе все още тънка. Обгърна я с ръце, галейки пъпа й с палец. После наведе глава и я сложи на корема й. Косата му я гъделичкаше, но тя не помръдна. Прокара ръка по нея.

— Детето ми — прошепна той и я целуна по корема с чувство, по-силно от страст.

— Обичам те, Джаред — каза тя, произнасяйки думите като клетва.

Той вдигна очи към нейните и каза с тъга:

— Ти ми каза това преди месеци и аз почти не му обръщах внимание. — Гласът му стана дрезгав. — Сега те слушам.

— Тогава ела при мен.

Той изглеждаше изненадан.

— Сигурна ли си? Дънкан и Вандайвър в пещерата…

— … бяха съвсем друго нещо. Аз искам теб.

Джаред стана и бързо се съблече. Когато се вмъкна под завивките, я притисна към себе си и силно я целуна. Ръцете му обходиха тялото й, припомняйки си всяка извивка и всяка изпъкналост, които толкова дълго му липсваха.

Докато все още можеше да мисли трезво, Лорийн постави ръка на косматата гръд:

— Джаред, няма ли да му стане нещо на детето? Не трябва ли да почакаме…

— Няма начин. Няма никакъв начин — отвърна й той и я притисна във възглавницата, мъчейки се да целуне изплъзващите се устни.

— Джаред — изрече тя по-настоятелно.

Той бавно вдигна глава и въздъхна.

— Не ти ли казах, че никога няма да позволя да ти се случи нещо лошо? И мога ли да те лъжа за толкова важно нещо като собственото си дете?

Тя се усмихна дяволито.

— Прости ми, задето си помислих, че в такъв момент преценката ти може да се окаже, меко казано, неточна.

Ръцете му се събраха на тила й и устните им се сляха. После главата му се наведе към гърдите й, а тя започна да го милва по гърба и раменете.

— Тук е толкова вкусно — прошепна той, галейки с език набъбналите й зърна. — Нашето бебе ще бъде най-дебелото в околността. — Устните му си останаха там, докато говореше за самотата, която бе изпитвал през последните няколко седмици. — Ужасно те исках, Лорийн. Но не трябваше да се доближавам до теб заради собствената ти безопасност. — Вдигна глава и тя по очите му разбра, че говори искрено. — Кажи ми, че го знаеше.

Той легна върху нея, покривайки я изцяло с тялото си.

— Прегърни ме силно, Джаред — изрече задъхано тя.

— Искам те, Лорийн. Погълни ме и повече не ме пускай!

Помитащата вълна на любовта ги отнасяше надалеч, когато тя чу тихия задъхан вик, толкова безценен за нея:

— Лорийн, благодаря ти, че ме обичаш!