Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hidden Fires, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 122 гласа)

Информация

Сканиране
?
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Сандра Браун. Скрити огньове

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

ISBN: 954–459–439–6

История

  1. — Добавяне

Седемнадесета глава

Датата на първата копка бе определена за петнадесети декември. Надяваха се, че тексаското време няма да им развали празника. Всички в града с нетърпение и приповдигнат дух очакваха събитието. Оркестрите на общината и училището провеждаха съвместни репетиции. Ораторите обмисляха, пишеха и подготвяха речите си. Бяха организирани игри и в центъра на парка издигнаха сцена с декори от тиофон[1], измъкнат от прашните мазета.

Докато Джаред отсъстваше, Лорийн прекарваше повечето от времето си сама. Още не беше се възстановила от шока, преживян през нощта на Деня на благодарността. Отново й бе показал онази дива страна на характера си, която я плашеше и оскърбяваше. Знаеше, че причината за гнева му бе присъствието на двамата Вандайвър. Това, в комбинация с факта, че я бе видял в такава интимна обстановка с Кърт, плюс употребения алкохол, го бе тласнало към подобни действия.

Лорийн все още потреперваше, спомняйки си лицето му, надвесено над своето. Бе имал намерение да й причини физическа болка, но вместо това я нарани духовно. Ако можеше да го мрази, нещата щяха да бъдат съвсем прости. Но любовта й към него правеше болката още по-непоносима.

Нежността, с която бе погалил косата й, преди да си тръгне онази нощ, едва не я погуби. Мъката и страданието, които долови в очите му тогава, бяха повече, отколкото би могла да понесе. А може би е искал да се извини? Дали мъжката гордост не му е попречила да изрази съжалението си?

Когато свалиха пианото от фургона тя плака. Това не бе ли неговият начин да изрази уважението и загрижеността си към нея? Беше щедър и красив подарък, но все пак би предпочела една любезна, грижовна и нежна дума, отронила се от устните му.

След дълго мислене стигна до извода, че Джаред просто не знае как да я помоли за прошка. Може би само тя, повече от всеки друг, бе разбрала жестоката сила на гордостта му. Никога не би се извинил с думи и затова бе изпратил този скъп подарък като знак за мир.

Лорийн всеки ден свиреше на пианото. Тъй като цели месеци не бе свирила, пръстите й се бяха сковали и предишната им гъвкавост бе изчезнала. Минаха няколко седмици в непрекъснати упражнения, преди да успее да се доближи до умението, което притежаваше преди.

Един ден, тъкмо се упражняваше на пианото, когато в двора влезе Джаред, възседнал Чарджър. Щом чу музиката, той подръпна юздите и забави хода на коня. Скочи леко от седлото и кимна разсеяно на втурналия се към него Пепе. Остави животното на грижите му и с леки стъпки изкачи стълбите към предната врата. Не искаше да я прекъсва, но пък искаше да разбере по какъв начин ще се отнесе към него сега. Никога в живота си не бе прибягвал към насилие спрямо жена. А съвсем малко остана да изнасили своята собствена! Боже всемогъщи! Кипеше от отвращение и омраза към самия себе си. Какво ли ще направи, като го види? Сигурно ще повдигне полите си и ще побегне от него ужасена. Не би могъл да я обвини, ако го направи. Промъкна се тихо в коридора, затваряйки леко вратата зад себе си, и запристъпва на пръсти към салона, вдигайки високо крака, за да не звънне с шпорите си по пода.

Лорийн го зърна още щом застана на вратата към салона. Изглеждаше като през онази нощ, когато се бе промъкнал в спалнята й. Дрехите, шапката, кобурът, ботушите — с една дума почти всичко бе същото, с изключение на поведението. Тогава бе груб и арогантен. Днес изглеждаше като свенливо момче. Това буквално я разтопи и мигновено разсея страховете й.

— Джаред! — извика тя. — Благодаря ти за пианото! Не мога да ти опиша колко много се радвам. Благодаря ти.

Повдигна се на пръсти и леко го целуна по бузите.

Джаред бе толкова смаян от посрещането, че стоеше онемял и само се взираше в блестящите сиви очи. Те не обвиняваха, в тях нямаше гняв, нямаше отвращение. Това окончателно го обърка.

Ръцете й все още почиваха на раменете му. Ароматът, с който вече бе свикнал да я свързва, галеше меко обонянието му. Бе толкова малка, топла, ухаеща. Устните й бяха леко полуотворени, подканващи, очакващи. Всичко това бе твърде много.

Съвсем леко, с изключително внимание, сякаш всеки момент очакваше да отблъсне прегръдката му, той я притисна към себе си. Изстена от благодарност, когато усети как тялото й охотно се прилепи към неговото. Със същото внимание ръцете му бавно я обгърнаха, а лицето му се зарови в богатата блестяща маса на косата й. Устните им бавно се срещнаха и този път нейните го сториха с готовност. При този радостен в очакването си отклик той стана по-смел и нежно прокара език по долната й устна.

— Джаред! — прошепна тя само с дъха си, преди езикът му да направи говора невъзможен.

Целуваше я трескаво и ненаситно, като човек, когото са обрекли на смърт и после изведнъж са помилвали. Жадно попиваше сладката влага на устните й. Накрая със съжаление се отдръпнаха един от друг.

— Защо не си свалиш шапката й не поседнеш за малко? — попита го тя с треперещ глас. Посегна, свали шапката му и бързо я притисна към гърдите си, преди да му я подаде. — Искаш ли да пийнеш нещо?

— Н-не, благодаря ти, Лорийн. Не съм… жаден.

— А искаш ли да ти изсвиря нещо? Може би умението ми не подхожда на такова великолепно пиано.

— Чух те още отвън. Беше… Свириш много добре.

— Седни и се отпусни — подкани го тя внимателно и се върна при пианото.

Той приседна на крайчеца на дивана, досетил се, че дрехите му са твърде прашни. Чувстваше се неуютно и неловко. Какво, по дяволите, ставаше! Тя му изсвири някои пиески, а той очарован гледаше колко добре пръстите й подхождат на белите клавиши. Гърбът й бе изправен, главата — леко наклонена. По време на целувката няколко кичурчета бяха се измъкнали от прическата й и сега леко се поклащаха върху бузата и врата й.

За момент Джаред усети как в гърлото му се надига буца. Ако само още малко остане тук, ще заприлича на последен глупак. Изправи се рязко и каза:

— Беше чудесно, Лорийн. По-хубаво нещо не съм чувал през живота си. Но трябва да се кача горе. Да се измия, да се преоблека. — И избяга от салона.

Пръстите на Лорийн бяха замръзнали върху клавишите при това внезапно бягство. Замислена, тя продължи да свири. Музиката догони Джаред по стълбището и го последва в стаята му.

 

 

Една поговорка бе научила Лорийн, откак дойде в Тексас, я тя бе, че единственото предсказуемо нещо в тексаското време е неговата непредсказуемост. Никой не би се обзаложил, че декемврийският ден в Коронадо би могъл да се случи толкова ясен и чист, прекрасен за предвидените събития. Заради Карсън Уелс Лорийн се радваше, че денят се случи именно такъв. Бе работил неуморно, всеотдайно и с такова неимоверно напрежение, че в деня преди церемониите по първата копка направо щеше да се пръсне от вълнение.

Локетови и Карсън се събраха в трапезарията на обилна закуска, преди да се отправят към площадката, определена за новата гара. Джаред изглеждаше възхитително в черните бричове, натъпкани във високите черни ботуши, черен сюртук върху бяла риза и кремава жилетка. Черната му шапка бе безупречно изчеткана и висеше на закачалката в коридора. Оливия помърмори малко, че трябвало да облече нещо по-официално, но той не й обърна внимание.

Лорийн бе облякла виненочервен вълнен костюм, а под него — кремава, украсена с дантели блуза. Полата бе с висока талия и стигаше почти до гърдите й. Джаред с труд откъсваше очи от това място и би предпочел да си е облякла якето вместо този костюм.

Карсън бе изнервен и непрекъснато тракаше с приборите и чашите, докато най-накрая Оливия го смъмри, защото я разсейвал. Той смутено се извини и някак си успя да се успокои.

Лорийн закрепи шапката с воалетка на главата си. Настана малка суматоха, докато един търсеше ръкавиците си, друг бързаше да вземе допълнителни дрехи и одеяла, в случай, че севернякът внезапно задуха, търсеха се манерки. По настояване на Роза взеха и кошница сандвичи. Най-сетне тръгнаха.

Джаред помогна на Лорийн и на майка си да се качат в двуколката, а после при тях се качи и Карсън. Сам Джаред възседна Чарджър, чийто златист косъм блестеше на слънцето, изчеткан от усърдния Пепе по заповед на Джаред.

— Защо не се качиш при нас, Джаред?

— И да оставя Чарджър да изпусне цялата веселба днес? Не, благодаря, мамо.

Лорийн погледна към него и той срещна погледа й. Стана й ясно защо не иска да се качи при тях. Искаше да покаже на всички, че въпреки новото бизнес начинание, той, Джаред Локет, си остава най-напред фермер, а после бизнесмен.

Пепе уверено управляваше двуколката из уличното движение. На мястото, определено за новата гара, вече се бе насъбрал доста народ, но хората почтително се дръпнаха встрани и сториха място на семейството, което бе направило толкова много мечтата за железопътна линия да се превърне в реалност.

Лорийн усещаше любопитните погледи. Смути се малко, когато Джаред заобиколи колата откъм нейната страна, подаде й ръка, докато слизаше, и я поведе към мястото, където Карсън и Оливия вече се бяха присъединили към останалите важни личности в града. Тук бяха кметът, мировият съдия, представители на щатската власт в окръга, няколко свещеници и двамата Вандайвър.

По време на цялата реч на кмета Джаред държа Лорийн за ръката и я пусна само веднъж — когато дойде и неговият ред да копне една лопата пръст.

Лорийн бе горда, че е застанала до него. Добре играя ролята си, помисли си тя с тъга. Щом усещаше, че жителите на града следят всяко движение на Джаред и младата му съпруга, това означаваше, че той го усеща два пъти по-ясно. Отнасяше се към нея с уважение, любезно и учтиво, но смущаващо често стрелкащите се към нея кехлибарени очи излъчваха някаква нова топлина. Едва потисна тихия си стон, когато лакътят му се притисна към гръдта й, както бе промушил ръката й под своята. Погледна я бързо, но не направи опит да отдръпне ръката си.

Тръгвайки заедно с всички, те се качиха на платформата, издигната в центъра за официалната част. Представителите на щата представиха Паркър Вандайвър, който излезе напред и произнесе цветиста реч, превъзнасяйки предимствата, които икономическият растеж и развитието носят на всяка община. Коронадо, заяви той, била точно такава община.

— Тази железопътна линия проправя път за по-оживена търговия, осигурява повече възможности, дава много повече блага за жителите на този велик град. Ние се гордеем, че даваме своя скромен принос в това похвално начинание. С внимание и интерес ще следим процеса на развитие, който следвате. Искаме всеки от вас да разбере потенциалните възможности, откриващи се пред него, пред бизнеса му, пред семейството му. Но ще ни е още по-приятно, когато се върнем тук, за да обявим завършването на линията. — Чуха се аплодисменти и тук-там се изкискаха. — Имаше един човек, който за жалост днес не е сред нас, за да сподели задоволството си от това начинание. Мистър Бен Локет, който положи неимоверни усилия, за да стигне линията до вашия град.

Лорийн погледна бързо към Джаред, чието лице бе станало твърдо като камък. Дано се въздържи, помоли се безмълвно тя.

— Сега Бен Локет би се гордял да застане тук и да види плодовете на своите усилия. Дълбоко съжаляваме за неговата кончина и сме благодарни на вдовицата и сина му, които от все сърце подкрепиха строежа.

От всички страни избухнаха аплодисменти и одобрителни подвиквания в подкрепа на Бен Локет и семейството му.

След още няколко минути на надуто красноречие Паркър Вандайвър седна на мястото си. Кметът любезно предостави думата на Джаред. Той учтиво отказа. Публиката остана разочарована, но някои си спомниха, когато бе чествано завръщането му от войната. Тогава той бе отказал да говори от мъка по онези, които нямаха неговото щастие да се върнат у дома. Разнесе се одобрителен ропот и няколко глави кимнаха разбиращо. Наистина хората наоколо го познаваха добре и мнозина дори бяха пострадали от лудориите му, но сега всички виждаха, че се е оженил за истинска дама и което бе още по-важно — беше й предан. Бракът го бе накарал да си седне на задника. Нямаше никакво съмнение.

Добре беше, че вниманието на всички бе приковано към Джаред и неговата жена, защото ако гледаха Оливия, хората щяха да забележат разтревоженото изражение на лицето й. Бе ядосана на сина си, че не подкрепи Вандайвър и неговото начинание.

Формалностите приключиха и всички се приготвиха да прекарат времето си добре. На каруци бяха натоварени бурета изстудена бира, организираха се състезания, а оркестърът се качи на сцената и започна да забавлява публиката с ограничения си репертоар.

Джаред тъкмо помагаше на Лорийн да слезе от платформата, когато при него дотича запъхтяно едно хлапе. Луничавото му лице пламтеше оттичането, а морковено рижата му коса стърчеше във всички посоки.

— Джаред, Джаред, ще има състезание по стрелба. Изпратиха ме да те намеря. Хайде, чакат те.

Джаред се усмихна на детското нетърпение.

— Лорийн, позволи ми да ти представя Били Холт. Били, мисис Локет. — Хлапето бегло й кимна. — Състезание по стрелба, а? — Продължи Джаред. — А защо те изпратиха да ме търсиш, Били?

— О, по дяволите, Джаред! Знаеш… — Усети се и с почервенели бузи се извърна към Лорийн: — О, моля ви да ме извините, мисис Локет — задъхано изрече той. Срамувайки се да я погледне в очите, отново се обърна към Джаред: — По дяволите, Джаред! Знаеш много добре, че си най-добрият стрелец в околността, по дяволите. Без теб няма да стане никакво състезание.

Бе толкова развълнуван, че изобщо не забеляза другите ругатни.

— Лорийн, какво ще кажеш? Искаш ли да гледаш състезание по стрелба?

Тя му се усмихна.

— Мисля, че всички ще останат много разочаровани, ако не вземеш участие в него.

— Ще отида само ако дойдеш смени гледаш.

Били подскачаше от крак на крак, неспособен да сдържи търпението си.

— Моля ви, мисис Локет!

— Добре, води ни — засмя се тя.

Били подскочи високо и извика от радост, после се спусна да съобщи на останалите, че главният участник пристига.

Джаред извика на Пепе да му донесе кобура и револвера от колата.

Лорийн вдигна престорено сърдит поглед към него.

— През цялото време си знаел, че ще има състезание, нали? И си имал намерение да участваш.

— Е, хубаво е от време на време да се оставяш да те молят. — Той се усмихна обезоръжаващо. — Надявам се да не се изложа. Както чу, имам репутация и трябва да си я пазя.

Смесиха се с мъжете, които се събираха за състезанието. Някои от тях проверяваха револверите си, а други правеха залози за изхода на състезанието. Залаганията клоняха категорично в полза на Джаред.

Били и неговите приятели бяха събрали бутилки и консервени кутии, които щяха да служат за мишени, и ги подреждаха по една ограда, на около двайсет и пет метра от големия дъб, където бе стрелковата позиция.

Джаред съблече сюртука си, подаде го на Лорийн и пое кобура от притичалия Пепе. Провери колта си, завъртайки барабана, и кимна със задоволство. Лорийн си спомни, че каубоите зареждаха само петте гнезда на колта — най-предпочитаната от тях марка револвери. Първото гнездо винаги оставяха празно, за да избегнат прострелването на крак, коляно или пък дори на някой приятел, ако попаднат в стресова ситуация.

Карсън, който единодушно бе избран за съдия, обясни правилата.

— Всеки участник има право на три изстрела. Пропускът означава дисквалификация.

Десетината мъже, участващи в състезанието, се подредиха в една линия. Джаред бе последен. Докато заемаше мястото си, забеляза Кърт Вандайвър, небрежно облегнат на едно дърво. Не гледаше към състезателите. Гледаше към Лорийн. Джаред погледна към нея и тя му се усмихна окуражително. Той отново се съсредоточи върху състезанието.

Беше интересно, тъй като всички състезатели се оказаха добри стрелци. Но след известно време бавно, един по един, започнаха да пропускат целите. Останаха само трима, Джаред бе между тях, когато някой предложи да „поизлъскат“ малко петлетата и да се опитат да ударят три бутилки една след друга.

Първият състезател излезе на начертаната линия и когато бе даден сигналът, изстреля три бързи изстрела, удряйки петлето с дланта си. Той удари три бутилки. Вторият уцели само две.

Към линията пристъпи Джаред. Извади от джобчето си пура, небрежно драсна клечка кибрит и я запали, докато зрителите стояха в очакване, без да помръдват, учудени от безгрижието му. Револверът му бе в кобура, въпреки че Лорийн бе видяла да го зарежда, докато другите стреляха.

— Викни ми, когато си готов, Карсън — каза той през рамо.

— Ама ти с вадене ли ще го правиш? — попита Карсън смаян.

— Да. Викни ми. — Той говореше спокойно, но Лорийн долови вълнението в гласа му.

Карсън вдигна рамене и извика:

— Вади!

Със светкавична бързина Джаред измъкна револвера от кобура и стреля няколко пъти толкова бързо, че всички гърмежи се сляха в един продължителен екот. Когато димът се разнесе, зрителите видяха, че на оградата е останала само една бутилка. Бе ударил пет от шест!

Публиката и останалите състезатели избухнаха в аплодисменти. Били се преметна няколко пъти на тревата. Лорийн пляскаше развълнувано с ръце. Джаред отвърна на ръкоплясканията със скромен поклон.

— Ама кат картечница е, т’ва щи кажа аз.

— По-бърз е и от гърмяща змия.

— Чувал съм, че и Руди Мендес бил толкова бърз. Веднага се вижда, че онзи кучи син Бен е научил хлапетата да стрелят добре.

Лорийн така се бе залисала в бъркотията, че не усети кога до нея застана Кърт.

— Жалко, че не може да контролира пиенето така, както владее колта.

Ядосана, тя рязко се извърна към него. Но появата на Джаред й попречи да отвърне на злобната забележка на Кърт както подобава. Вместо да пилее красноречието си заради него, тя поздрави Джаред, помагайки му да облече сюртука си:

— Джаред, беше блестящ!

Без да се засегне, Кърт се намеси, недочакал евентуалния отговор на Джаред:

— Лорийн, имам изненада за теб. Ела за малко. Искам да ти покажа нещо.

— Джаред? — вдигна поглед към него тя.

Не знаеше как да отреже Кърт, без да направи сцена, на която доста хора щяха да станат свидетели.

— Всичко е наред, Лорийн. И на мен ми се иска да видя тази изненада.

Джаред собственически я хвана за ръка и я поведе подир едрата фигура на Кърт, пробиваща си път през тълпата. Малко по-нататък се виждаше неголям кръг от хора, наобиколили нещо, и чак когато Кърт грубо ги разбута, Лорийн видя, че това е моторна кола.

Беше виждала такива в Северна Каролина, особено когато ходеше до Роли, но в Коронадо още не бе виждала. Очевидно и останалите не бяха виждали такова нещо, защото автомобилът предизвика доста голям интерес.

— Това е олдсмобил. Един от моделите с бензинов двигател — похвали се Кърт. — Искам да те повозя малко, Лорийн.

Автомобилът бе много хубав. Капакът на двигателя и купето бяха боядисани в блестящо черно, с една червена линия по средата. Гумите отстрани бяха с бели ивици, а главините на колелата бяха боядисани в червено. Тапицерията бе от черна кожа. Отпред бяха монтирани два месингови фенера, месинг проблясваше и в ръчката за управление, и в тромбата.

— Ами… аз… ъ-ъ…

— Сигурен съм, че вашият съпруг — натърти той на думата — няма да има нищо против. Нали, Джаред?

Давайки си сметка, че всички наоколо следят всяка тяхна дума, Джаред се усмихна широко и каза:

— Мисля, че на Лорийн много ще й хареса. Ела, скъпа, позволи ми да ти помогна.

Той внимателно я повдигна и я настани във возилото. Лорийн видя стиснатата в твърда линия уста. Искаше да протестира, но знаеше, че не бива.

Кърт отиде отпред и изнесе цяло шоу, докато запали двигателя с манивелата. След две-три завъртания се чу ужасен трясък, двигателят кихна няколко пъти и после заработи равномерно. Кърт тичешком заобиколи автомобила и се качи на шофьорското място до Лорийн. С несъзнателно движение тя отмести полите си от едрото му бедро. Включен на скорост, автомобилът тръгна напред. Лорийн се обърна и хвърли разтревожен поглед към Джаред, но той със заплашителен израз на лицето бе впил очи в гърба на Кърт.

Кърт пое по пътя, който водеше към реката, и подкара по брега. После минаха по тесния мост и продължиха по пътя от другата страна. Фактически се бяха изгубили от погледа на зрителите, скрити зад дърветата покрай брега на реката. При други обстоятелства Лорийн би се наслаждавала на разходката, но злокобното присъствие на Кърт я караше да се чувства ужасно неудобно.

— Харесва ли ви? — попита той в ухото й.

— Много е приятно.

Седалката бе малка, но тя се отдръпна колкото можа по-далеч от него. Той продължи да кара по неравния път и Лорийн бе доволна, че поне не се опитва да разговаря с нея.

— Бих искала да се връщаме вече — каза тя. — Джаред ще се безпокои.

Той се засмя неприятно.

— Не можете да ме излъжете с този така наречен брак, Лорийн. Отделни спални, а?

— Семейният ми живот не е ваша работа, мистър Вандайвър.

Гласът й звучеше студено и твърдо, но бузите й пламнаха.

Бързият му ироничен поглед към нея й подсказа, че не е успяла да го убеди. Но все пак той обърна автомобила, отново пресече моста и се насочи към мястото, откъдето бяха тръгнали. Тълпата все още не се бе разпръснала, а Джаред, облегнат на едно дърво, пушеше с безразличие. Само святкащите очи издаваха гнева му.

Бързайки да слезе и да помогне на Лорийн, Кърт нема време да изгаси мотора. С преднамерено небрежна крачка Джаред се приближи и се метна на мястото, освободено от Кърт.

— Ти на това разходка ли му викаш, Вандайвър?

С ядно движение включи на скорост. Лорийн се вкопчи в седалката, защото колата се хвърли рязко напред и едва не отнесе Кърт, който успя да отскочи тъкмо навреме встрани. Всичко стана толкова бързо, че той остана с отворена уста, докато олдсмобилът му с трясък профуча покрай него и със скорост, каквато той никога не би посмял да вдигне, се понесе напред. Тълпата избухна в истеричен смях за негова сметка.

Джаред държеше ръчката за управление като магическа пръчка, взимайки завоите с главоломна скорост и без да пропусне нито една дупка по пътя. Направиха няколко обиколки на площада в центъра на града, докато най-накрая на Лорийн й се зави свят. Тя се вкопчи в ръката на Джаред от страх, че може да изхвърчи от седалката, докато се носеха по улиците. Най-сетне се отдалечиха от центъра, поемайки по улица, която водеше извън града.

Вятърът брулеше лицето й, шапката ожесточено се дърпаше назад и болезнено скубеше косата, но фибите здраво я държаха. Би я свалила, ако можеше, но се страхуваше да пусне ръката на Джаред.

А той се смееше гръмогласно като непослушно хлапе, изиграло страхотно смешен номер на своя учител.

— Видя ли лицето му, Лорийн? Видя ли го? Кучият му син! Сега ще му покажа аз как се кара кола!

Вятърът бе издухал шапката му и сега свободно си играеше с косата му. Лицето му се бе зачервило, а очите святкаха от удоволствие от собствената му дяволия.

Преди още да го е осъзнала, Лорийн вече се смееше заедно с него. Приличаха на деца, пуснати за първи път да си играят сами. Дочул смеха й, Джаред реши да рискува и погледна към нея. Разбра грешката си чак когато върна отново поглед на пътя. Влизаха в завой и се бяха насочили право към канавката.

— Дръж се! — извика той и едновременно с това натисна спирачките.

Автомобилът намали, но скоростта му бе все още висока. Под действието на спирачките колелетата блокираха, колата лудо се завъртя, докато накрая изхвръкна от пътя и предното колело потъна до главината в меката почва. Джаред изгаси кашлящия мотор.

Гледаха се задъхани, за момент разтърсени от факта, че едва са избегнали смъртта или сериозно нараняване. Колата се бе наклонила под опасен ъгъл и Лорийн почти беше легнала върху Джаред. Той сведе поглед към нея и я попита:

— Добре ли си?

Успя да дойде на себе си и отвърна, останала почти без дъх:

— Да, добре съм. Но не съм сигурна за олдсмобила на Кърт.

И двамата едновременно избухнаха в смях. Смяха се дълго, докато в очите им се показаха сълзи. За първи път се смееха заедно. Разбира се, и друг път някое от децата на Мендес с лудориите си бяха разсмивали цялата фамилия, но сега бе по-различно. Това бе нещо само между двамата, нещо съвсем лично.

Лорийн избърса очи с облечената в ръкавица ръка, после започна да измъква дългите, прилични на смъртоносни шпаги фиби, придържащи шапката й. Тежкият кок моментално се отпусна назад и стигна почти до раменете й, а няколко къдрици изцяло се измъкнаха от него.

Веселата искрица в очите на Джаред бавно угасна и ръката му се протегна и я погали по косата. Тя вдигна поглед към него, двамата останаха за секунда така, загледани един в друг, после тя потъна в прегръдката му. Това стана спокойно, естествено, инстинктивно. Той я притисна към себе си, шепнейки името й — дъхът му я погали и по гърба й пробягаха тръпки от удоволствие.

Джаред се отдръпна назад, за да потърси в очите й отказ, но видя само готовност. Устата му бавно се спусна върху нейната. Устните им се сляха в дълга целувка. Целувката бе нежна, но в нея имаше сдържана страст, бе всеотдайна, но внимателна. Бе целувка на мига. Засега, Само засега.

Джаред се отдръпна от нея и впери изпитателен поглед в лицето й, стреснат от силата на нахлулите в гърдите му чувства. Гледаха се така известно време безмълвно, общувайки само с очи, после Джаред задъхано изрече:

— Лорийн, целуни ме още веднъж. Целуни ме…

— Лорийн, удари ли се?

Кърт презглава препускаше към тях. Той дръпна юздите пред колата си, слезе от коня и се спусна към Лорийн, вдигайки подканващо ръка към нея. Преди да успее да го увери, че всичко е наред и не иска да бъде измъквана от прегръдката на Джаред, тлъстите му ръце обгърнаха талията й и я свалиха на земята.

— Лорийн! Този идиот можеше да те убие…

Въздухът със свистене излезе от гърдите му, след като юмрукът на Джаред се заби в стомаха на Кърт и той се просна в канавката по гръб. Преди да успее да си поеме дъх, Джаред вече го бе възседнал през гърдите и бе наврял цевта на револвера в носа му.

— Ако само още веднъж, само веднъж, докоснеш жена ми, ще те убия, Вандайвър! — Лицето му бе на сантиметри от това на Кърт и думите бавно се процеждаха през стиснатите му зъби. — Даже ако ми се стори, че я гледаш така, сякаш имаш намерение да я докоснеш, ще те убия! Разбра ли ме?

— Махни този проклет револвер от лицето ми — каза Кърт, опитвайки се да се прави на смел. — Не е зареден. Ти го изпразни на състезанието.

Звукът от щракането на метал в метал рязко преустанови безплодните опити на Кърт да се освободи. Джаред бе запънал ударника.

— Много ли си сигурен, че е празен, Вандайвър? — попита с измамно спокоен глас той.

Кърт се изсмя нервно.

— Както бързо перкаше ударника, да се скъсаш, не би могъл да удържиш шестия изстрел.

— Да, но забравяш, че една цел остана не поразена — напомни му Джаред спокойно.

— Дори и така да е — настоя Кърт, въпреки че гласът му започваше да трепери и той обилно се потеше. — Всеки знае, че каубоите винаги оставят първото гнездо празно.

Джаред вдигна рамене с безразличие.

— Някои наистина правят така. Тези, които не са сигурни в способностите си. Моите уважения, но аз не съм като тях.

— Проклетият револвер не е зареден! — викна Кърт, щом Джаред заби револвера още по-навътре в месестия му нос.

— Искаш ли да се обзаложиш? — спокойно провлече Джаред.

С едва доловимо движение на китката той отклони цевта от носа на Кърт и стреля само на сантиметър от главата му. Куршумът се заби в гумата на колата.

Кръвта се отдръпна от лицето на Кърт и той започна да издава скимтящи звуци.

— Можех да ударя и последната цел, Вандайвър, но и последният глупак тук знае, че да се разкарваш наоколо с незаредено оръжие е нездравословно.

Джаред се надигна и с презрително движение прескочи треперещата и отпусната на земята маса.

— Сеньор Джаред! — Яхнал Чарджър и повел още няколко ездачи след себе си, викаше Пепе. — Добре ли сте? Сеньората добре ли е?

После дръпна юздите на едрия паломино, скочи от седлото и тичешком се спусна към тях.

— Да, да, добре сме. Адски приятно си прекарахме. Е, не можем да кажем същото и за колата. — Лорийн разбра, че той говори така заради зяпачите, повлекли се любопитно подир Пепе. — Мисля, че не е толкова приятно, колкото като яхнеш Чарджър. А и той има дяволски повече разум, за да се набута в канавката на първия завой.

Всички се засмяха облекчено, че никой не е пострадал. Мистър Вандайвър изглеждаше малко развълнуван, но това е заради пострадалата кола, помислиха си те.

— Лорийн. — Джаред протегна ръка към нея и тя я пое. Той я отведе до Чарджър и я качи на седлото. После седна зад нея, обгръщайки я здраво с ръце.

— Пепе, можеш ли да се върнеш с някой друг до парка?

— Si, сеньор Джаред.

— Чудесно. Господа.

Докосна с два пръста шапката си, донесена му от Пепе, обърна Чарджър и в бавен тръс се отправи към града.

Бележки

[1] Плат за знамена и украса на улици. — Б.пр.