Аби Мунце
Ако искаш да ме имаш (13)

XIII

Ярка слънчева светлина заливаше заснежената околност, когато Карол се събуди на следващата сутрин. Моментално се разсъни и започна да обмисля снощното си решение. Повече нямаше да се колебае. Взела го веднъж, нямаше търпение час по-скоро да телефонира на Скот и да му съобщи, че приема предложението му.

Зае се да разчиства новогодишната украса в дома си, изпълнена с нов прилив на жизненост. „Къде ли ще бъда догодина по това време?“ — запита се тя, когато затвори сандъка с украшения и го отнесе на тавана.

На следващия ден Рита веднага забеляза промяната в нея.

— Много си весела днес — учудено установи тя.

— Радвам се, че празниците най-сетне свършиха — отвърна Карол.

— Чудесно. Няма нищо по-хубаво от това да започваш Новата година с нови сили.

— Точно така. Освен това, взех някои важни решения. Новата година ще бъде много по-добра от старата.

— Пощата е на бюрото ти. Има писмо от Уайлдър — каза Рита.

Без да сваля палтото и шапката си, Карол изтича в кабинета и с треперещи ръце грабна плика. Писмото беше лаконично и, докато то четеше, тя усети, че подът се изплъзва под краката й.

„Скъпа Карол,

Макар че не поставих срок, в който да отговориш на предложението ми, смятам, че след като в продължение на 30 дни не получих нито потвърждение, нито отрицание, то аз следва да го оттегля. — Същевременно искам да те уведомя, че всички неизпълнени до този момент поръчки от страна на «Уайлдър» трябва да се считат за анулирани“.

Писмото носеше подписа на Скот.

Карол буквално се строполи на стола си. Изглежда, и през Новата година съдбата решително й обръщаше гръб. Но не — не съдбата — самата тя си беше виновна за всичко, след като многократно и упорито беше отказвала офертата му. Скот не би могъл да постъпи другояче. Очевидно той също бе взел някои решения за настоящата година.

Тя мислено прехвърляше всички възможности, които й оставаха сега. Можеше да се откаже от решението си и да продължи както по-рано, а можеше и да му телефонира или да му пише за промяната в становището си. Сигурно не беше фатално късно. Един дълъг миг се бори с мисълта да седне и да му напише обстойно писмо — може би щеше да й се удаде да го разубеди. „Не — каза си — това не е разрешение на въпроса.“ Ако пък му телефонираше, той само щеше набързо да й повтори онова, което вече й бе написал. Може би най-добре щеше да бъде, ако внезапно се изправеше пред него лично — така щеше да има на своя страна и момента на изненадата (приятна при това, както се надяваше).

И още преди да е успяла да промени намерението си, тя извика Рита и й нареди:

— Резервирай ми едно място в първия самолет за Чикаго.

— За Чикаго ли? — изумлението на Рита бе ясно изписано на лицето й.

— Да, за Чикаго. Ще нападна Скот Уайлдър в собствения му лагер — Карол нервно забарабани с пръсти по писалището.

— Какво се е случило? Нещо във връзка с писмото ли?

— Трябва да бъдат изяснени някои неща от договора — всъщност това не беше лъжа. Все още беше рано да се довери на Рита. Най-напред трябваше да говори със Скот, за да се уточни всичко — едва тогава щеше да може да разисква въпроса с някого другиго.

След минута Рита се върна и й подаде една бележка:

— Това е номерът на полета ти. Имаш късмет, връзката е много добра. Няма да е голям престоят ти в Сент Луис.

— Добре, радвам се, че не ми се налага да пътувам с кола до там в това време — Карол все още беше с палтото, защото до полета й оставаха по-малко от два часа.

— Не ми поръча нищо за обратния полет? — изпитателно я погледна Рита.

— Сама ще се погрижа, когато свърша всичко там — Карол пъхна писмото на Скот в чантата си. — Ще ти се обадя от Чикаго — и излезе, оставяйки секретарката си в пълно недоумение.

В дома ей Карол нахвърля някои неща в едно малко куфарче. Не знаеше, колко време щеше да й е необходимо, за да предума Скот. Не беше изключено решението му да не подлежи на промяна, тогава щеше да се върне още същия ден. „Точно това не бива да допусна да се случи!“ — ожесточено си напомни тя.

 

 

Пристигайки в Чикаго, Карол нае такси, за да я откара до високия небостъргач, в който се намираше централата на „Уайлдър“. Асансьорът спря на дванадесетия етаж и вратите се отвориха. Карол с решителна крачка се отправи към приемната на офиса му, назова името си и поиска да говори със Скот Уайлдър.

— Много съжалявам, мис Итън, мистър Уайлдър днес не е в кабинета си — отвърна й младата жена от регистратурата.

Карол пребледня. Беше невъзможно да не го види, изключено беше да измине целия този път напразно.

— В града ли е мистър Уайлдър? Може би ще дойде по-късно?

В гласа й имаше толкова отчаяние, че девойката я съжали.

— Вижте… — тя се поколеба, оглеждайки я замислено. — Всъщност, не бива да ви го казвам, но той днес си е вкъщи, може би ще го откриете там — тя бързо написа адреса на лист хартия и го подаде на Карол. — Не му казвайте, че аз съм ви го дала — помоли девойката. — Бихте могла да го намерите в телефонния указател.

Карол облекчено й поблагодари, втурна се надолу и повика такси.

— Пристигнахме, мис — каза след малко шофьорът на таксито и спря пред една модерна жилищна сграда.

Карол бавно излезе от колата. Да се срещне със Скот в жилището му беше много по-различно, отколкото в кабинета му.

— При кого желаете да отидете, мис? — посрещна я във фоайето портиер в ливрея и тя с огорчение разбра, че посещението й все пак ще бъде предизвестено и част от ефекта му ще се позагуби.

— Скот Уайлдър, моля — учтиво рече, надявайки се, че гласът й звучи достатъчно самоуверено за необичайната обстановка наоколо. Скот я беше нарекъл момиче от село — е, сега тя наистина се чувствуваше така.

— Ще проверя дали мистър Уайлдър си е вкъщи — надменно каза портиерът. — За кого да съобщя?

— Итън, Карол Итън.

Мъжът вдигна някакъв телефон, говори нещо по него известно време и след това обяви:

— Можете да се качите, мис Итън. Жилището е в мансардата.

Мансардата, естествено! Типично за един плейбой! Тази мисъл върна поизмачканото й самочувствие.

Изненада се, когато вратите на асансьора се отвориха, защото се озова направо в апартамента на Скот.

— Самата Карол Итън от плът и кръв — каза той и тихо се засмя.

При звука на гласа му тя трепна неволно и сухо преглътна.

— Скот… — промълви — не очаквах… — гласът й пресекна.

— Какво не си очаквала?

— Не очаквах, че асансьорът… искам да кажа, мислех, че ще сляза в коридора — Карол отчаяно затърси думи, ядоса се на смущението си. Искаше да говори с него хладно и разумно, а само пелтечеше несвързано.

— Хайде влизай — протегна й ръка той.

В просторното помещение се носеше миризмата на кожа и на скъпо дърво. Краката на Карол потънаха в мекия килим, когато пристъпи напред. Приглушена слънчева светлина се процеждаше през дантелените завеси, които заемаха цялата южна стена на помещението. От двете страни плътните млечнокафяви кадифени завеси бяха прихванати с дебели копринени шнурове, посредством, които те можеха да бъдат издърпвани по цялата ширина на прозорците.

Скот заведе Карол до едно кресло пред камината и й предложи кафе. Тя отказа. Той наля за себе си от една сребърна кана, после пристъпи към прозореца, дръпна единия от шнуровете и през разтворените завеси в стаята плиснаха ярки потоци мека слънчева зимна светлина. Скот дълго се взира мълчаливо в града под краката си.

Гърдите на Карол развълнувано се вдигаха и спускаха. Той не изглеждаше нито изненадан, нито заинтригуван от посещението й. Тя не отместваше поглед от него, попиваше и най-малката подробност от профила му и изчакваше удобния момент да заговори. Притеснено се изкашля, звукът прозвуча неестествено високо в ушите й.

Скот се извърна и я погледна въпросително.

— Размислих — промълви тя. — Все пак искам едно кафе.

— Налей си — не прояви желание да помръдне от мястото си той.

Чашата ситно затрака върху чинийката, когато Карол си наля кафе с треперещи ръце. Разсеяно прибави две бучки захар и дебел слой сметана, затова едва не се задави, опитвайки се да отпие глътка от отвратително сладката напитка — обикновено пиеше кафето си без захар.

Най-сетне набра смелост — трябваше да му каже защо е дошла, пък ако ще и веднага да й откаже. Не й се мислеше, какво би станало в случай, че последното се сбъднеше. Не, той не можеше, нямаше право да й откаже.

— Сигурно си изненадан, че ме виждаш тук — нервно започна тя и приглади полата си.

Скот мълчеше.

— Аз… получих тази сутрин писмото ти…

— О… — беше единствената му реакция.

— Мислех да ти се обадя по телефона, но реших, че ще е по-добре да дойда сама — Карол остави чашата на ниската масичка и започна да трие дланите си една в друга.

— Разбирам — отрони се от устните му.

— Окончателно ли е решението ти? — Карол страхливо зачака отговора му.

— Карол, мисля, че вече достатъчно добре ме познаваш, за да знаеш, че не се занимавам с глупави шегички, макар ти да ме обвини веднъж в такова нещо — спокойно и безучастно отговори Скот. — Дадох ти достатъчно време, за да обмислиш предложението ми.

— Така е, трябваше ми доста дълго време, за да си изясня нещата, но вчера взех окончателно решение да ти продам фирмата си — започна да обяснява с разтреперан глас тя. — И тази сутрин най-неочаквано пристигна писмото ти. Затова дойдох да те помоля да промениш мнението си.

— Късно е вече — саркастично отбеляза той.

— Но ти току-що си написал писмото, би могъл да премислиш още веднъж, нищо не се е променило…

— Аз изпратих писмото си едва тогава, когато затвърдих окончателно намеренията и плановете си за тази година — Скот говореше с равен металически глас. — Нито веднъж, дори за миг, с нищо ти не показа, че се колебаеш при отказа си. Мислех, че няма смисъл да ти досаждам повече и пристъпих към осъществяване на плановете си.

— За какво говориш? Какви планове?

— Не искам да ти причиня болка, Карол, но ти не ми остави никакъв друг избор. Ще основа конкурентна на твоята фирма.

— Ти ще направиш това?

— Казах ти вече, ти не ми остави никакъв друг избор.

— Но, Скот, аз се нуждая от твоите поръчки! — тя го гледаше с ужас и отчаяние.

— Карол, аз те предупреждавах. Направих ти честно и много изгодно предложение. Сега не ми остава нищо друго, освен да изпълня плана си. Хари Рътлидж вече заяви, че е готов да стане ръководител на новата фирма.

Хари! Значи той беше информаторът във фирмата й!

— Но ти ще ме съсипеш! — извика ужасена тя. — Защо правиш това? Ти си достоен за презрение, щом можеш зад гърба ми да преговаряш с моите хора.

— Това не е вярно. Хари сам дойде при мен още преди няколко месеца и неговият мотив беше същият като твоя — бъдещето на „Итън“.

— Значи ли всичко това, че изтегляш и предложението за работа, което ми направи? — беззвучно каза тя.

— Боя се, че да. Вече ангажирах човек за това място.

Няколко секунди Карол мълчаливо размишлява над думите му. Всичко беше изгубено, тя нямаше вече никакви шансове. Но трябваше да мисли не само за себе си — какво щеше да стане с работниците и служителите й?

— Скот, моля те, не прави това. Не те моля заради себе си. Помисли за всички тези хора, на които отнемаш работата и хляба. Не искаш ли да размислиш още веднъж? Поне можеш да основеш фирмата си в същата околност, за да имат хората работа. Това ще бъде изгодно и за теб, ще имаш квалифициран персонал.

— Карол — прекъсна я той, — казах ти, че вече съм взел решение и не съм склонен да го обсъждам повече — погледът му беше студен и неприязнен.

— В такъв, случай няма какво повече да си кажем — Карол се изправи. Макар че не беше събличала палтото си, започна да трепери от студ. По-добре да си тръгнеше, преди окончателно да загуби контрол върху себе си.

— Всъщност има една възможност… — бавно каза Скот.

— И каква е тя? — погледна го с внезапна надежда тя.

— Да се омъжиш за мен — с равен и спокоен глас отвърна той.

Карол чу ясно думите, но в първия миг помисли, че не го е разбрала правилно. После реши, че й се подиграва.

— Това отново някой от твоите номера ли е? — подозрително се втренчи тя в него.

С няколко крачки Скот се озова до нея.

— Знаеш, че не говоря никога на вятъра — хвана ръката й и толкова силно я стисна, че я заболя. — Искам да станеш моя жена.

— Не вярвам на ушите си. Нищо не разбирам — Карол се опита да се освободи от хватката му. — Благодаря, ще се оправя и без твоя помощ.

— Сигурно, Карол, но не и аз без теб — гласът му прозвуча толкова тихо, че тя едва го чу.

— Какво искаш да кажеш пък сега? — нервно облиза тя пресъхналите си устни.

— Не мога да живея повече без теб. Аз те обичам, Карол…

— Но… как да ти повярвам, след като хем казваш, че ме обичаш, хем искаш да ме унищожиш?

— Не искам да унищожавам нито теб, нито фирмата ти, но разбрах, че тя е единственото, което има значение за теб. Затова и само по този начин можех да те уязвя. Откакто съм се върнал в Чикаго, се чувствам ужасно. Най-напред мислех, че се дължи на твоето упорство, но един прекрасен ден ми стана ясно, че всъщност това, което искам, е не фирмата ти, а теб самата. Искам те, защото те обичам.

Карол не смееше да диша дори, сърцето й лудо биеше:

— Скот, истината ли казваш? Наистина ли ме обичаш? — ако беше сън, по-добре никога да не се събудеше.

— Да, съкровище мое, доста дълго време ми трябваше, за да призная пред себе си, че това, което изпитвам към теб, е голямата любов. И никога повече няма да намеря покой, ако и ти не ми кажеш, че изпитваш същото към мен.

Този път нямаше място за съмнение — очите му говореха, че това е самата истина.

— Знам, че се отнесох зле с теб, причиних ти много страхове с моето писмо, но не можех другояче — Скот обви с ръка талията й. — Писмото трябваше да бъде тест за теб и за твоите чувства.

Карол сви глава в гърдите му.

— Кажи ми любима, обичаш ли ме поне мъничко? — той повдигна брадичката й и извърна към себе си главата й.

Очите й блеснаха овлажнели.

— Скот, любов моя, не знам кога се случи за пръв път, но ми се струва, че още от мига, в който те срещнах, животът ми ти принадлежи!

Той я привлече към себе си.

— Скъпа моя, аз не искам да ти го отнемам. Това мое писмо трябваше да те доведе при мен и то го направи. Но и да не беше дошла, аз пак щях да подновя договора си с теб.

— Но защо не си ми казал досега, че ме обичаш? — объркано го изгледа Карол.

— Защото бях сигурен, че си ми сърдита, че ще си помислиш, че това е отново трик от моя страна, за да те примамя и по-лесно да получа фирмата ти. А нямаше да мога да понеса да ме отблъснеш. Затова избрах този начин, с писмото.

— Скот, ти наистина си съвсем невъзможен, но може би точно затова те обичам толкова много — нежно отрониха устните й. — За един толкова преуспяващ мъж си учудващо глупав.

— Разчитам на теб да ме накараш да поумнея — блеснаха дяволито очите му. — Мислиш ли, че един живот ще бъде достатъчен?

— Може би, ако започнем веднага…