Брайди Кларк
Не дърпай дявола за опашката (22)

Епилог
Пътеката към любовта^[1]

— Много се радвам, че успя — Фил отвори вратата на апартамента си. — Имаме много поводи за празнуване.

— Фил, изглеждаш съвсем различен! — не бях виждала Фил от седмици, откакто го назначиха за главен редактор в „Саймън и Шустър“. Беше свалил поне десет килограма, а торбичките под очите му бяха изчезнали като с магическа пръчка. Изглеждаше десет години по-млад.

— И се чувствам много по-добре. Заради стреса в „Грант Букс“ се бях раздул — Фил ме покани в хола, където бяха насядали десетина човека. — Запознайте се с Клер Труман. Тя напусна „Грант Букс“ миналия месец — всички се обърнаха към мен и се усмихнаха топло. Някои помнех от първите си дни в „Грант“, други не бях виждала никога преди.

Когато миналата седмица Фил ми звънна, за да ме покани на среща за взаимопомощ с бивши служители на „Грант“, реших, че се шегува. Среща за взаимопомощ с бивши служители на Вивиан Грант ли? Срещите, обясни Фил, били мястото, където хората споделяли най-кошмарните и болезнени спомени — разкази, които всеки, който не познавал Вивиан, би решил, че са преувеличени.

Поколебах се дали да приема поканата. Все още бях под въздействието на случилото се с мен, ала си давах сметка, че имам нужда да разкажа преживелиците си дори на непознати.

— Знам, че ти се струва странна — призна Фил, — но ние се чувстваме като бойни другари. Всички сме разказвали какво ни се е случвало на семействата си, на приятели, те са ни изслушвали търпеливо и са се опитвали да ни разберат. Само че не могат. Трябва да го преживееш, за да повярваш.

Фил не бе загубил усета си към драматичното. Най-сетне се съгласих да се отбия за малко. Като огледах пълната с народ стая, се почувствах спокойна, че тези хора са изкарали известно време в „Грант Букс“ и са оцелели. Всички бяха успели да се подредят и също като мен знаеха какво е да си в окопите с приятелите си, да отидеш тайно до тоалетната, а когато се връщаш, да откриеш, че всичко, за което си се борил, е съсипано и приятелите ти ги няма. Тези хора знаеха какво е да работиш в професионална военна зона, да избягваш куршумите, които долитат от кабинета на Вивиан, да се промъкваш на вражеската територия на Лулу и Греъм. Те са били длъжни да изпълняват заповеди, от които потръпваха дори сега.

— Добре дошла в света на свободата, Клер — поздрави ме красива жена в лятна рокля. — Поздравления за напускането.

— Аз съм Марвин — представи се мъжът от лявата ми страна. — Завеждах художествения отдел в „Грант Букс“, докато един следобед Вивиан ме нарече „путка смрадлива“ пред целия персонал. Заведох дело, приех обезщетението, което ми предложиха, и си купих апартамент в Ъпър Уест Сайд с приятелката си.

— Открих, че съм уволнена, когато се оказа, че картата ми е дезактивирана — обади се невзрачна брюнетка. — Някой от „Кадри“ ми прати по пощата личните вещи. Стана, защото си позволих да противореча на Вивиан на една оперативка.

— А, тя много ги обича тези номера — подкрепи я мъжът до нея. — Неочаквано се оказваш без карта за достъп. Това е една от любимите й игрички на власт.

По-възрастен мъж прочисти гърлото си.

— Аз съм един от малкото, които постъпиха на работа при Вивиан с повече от десетгодишен стаж. Бях в „Рандъм Хаус“ повече от шест години, а преди това в „Пенгуин“. В „Грант“ изкарах десет дни. Никога не бях виждал подобно нещо.

— Как мина при теб, Клер? — попита Фил. — Тя побесня ли, когато напусна?

— Не съм сигурна. Дейвид, бившият ми асистент, напуснал на следващия ден, а аз не съм говорила с друг. Реших, че е крайно време да си прочистя главата.

— Трябва да си доволна, че не е пуснала клюката за напускането ти по вестниците — измърмори Майк Хъдсън, млад мъж, който беше работил като маркетингов директор на издателството. — Тя разпространи, че съм наркоман и крада от бюджета, за да мога да си купувам дрога. Нещо такова. Приказките й не бяха много смислени, нито пък имаше нещо вярно, не че това я спря.

Фил влезе в кухнята и се върна с поднос с чаши шампанско.

— Предлагам тост! — заяви весело той и ние си взехме чаши.

— За Вивиан, която най-сетне си получи заслуженото.

— Как така? — попитах аз, когато той ми поднесе чаша.

— Днес не си ли чела „Дейли Нюз“? Линда донесе десет броя. Трябва да е останал един. А, ето го, заповядай — той ми подаде вестника. — Погледни сама.

„Тримца за разкош

Небезизвестната издателка Вивиан Грант най-сетне официално се отдели от компанията майка „Мадър-Холингер“ и настани новото издателство „Грант Ентърпрайзис“ на шест хиляди квадратни метра в Трибека, лепвайки името си отстрани на сградата съвсем в стила на Тръмп. Както ви съобщихме миналата седмица, Грант се надява независимостта да й осигури „повече време да покори света на киното и телевизията“ — това е ясно, Вив, само че как ще стане, след като издателската дейност отнема значителна част от времето ти, — но засега единственото постижение е от страна на персонала, който се втурна към своята независимост. Говори се, че целият персонал, с две изключения, си е събрал нещата и се е изнесъл след един от най-запомнящите се истерични пристъпи на Грант.

Кои са двамата лоялни изменници, останали хванати за полета й? Човек от персонала описва главната редакторка Лулу Прайс и Греъм Фишъл като „зомбита с напълно промити мозъци, не по-малко жестоки от Вивиан“. Затова пък сега вече Вивиан Грант разполага с достатъчно място, за да хвърля столове, въпреки че мишените са доста намалели.“

— Не мога да повярвам — поклатих глава и оставих вестника. — Дон е напуснала?

— Да. Очевидно тя е повела хората. Поканих я да дойде тази вечер, но все още е прекалено потресена от случилото се. Ще я повикаме на следващата ни среща.

— Браво на Дон. Най-сетне не е издържала. Господи, ти представяш ли си какво е там? — потръпнах, въпреки че бе горещ летен ден.

— Те си заслужават съдбата — отвърна Фил. — Я стига, говорим само за Вивиан. Няма защо да се заблуждаваме. Знаеш много добре, че злият й гений ще измисли начин да изкарва купища пари и ще успее да събере нов персонал, хора, които нямат представа с какво се захващат. Всичко ще започне отново. Тя не е вън от играта.

Може и да е така, казах си аз. Вивиан може и да намери начин да се надигне отново, по-силна от преди, Фил беше прав. Тази жена наистина бе гениална. Вивиан притежаваше уникалната способност да забелязва възможностите, които другите подминаваха, работната й етика беше ненормална, а егоманията й в някои случаи бе дори добре дошла. Тя бе красива и неповторима. Успяваше да нареди нещата така, че да работят в нейна полза… и въпреки това, не бях срещала друг човек, който да излъчва повече гняв и нещастие. Това бе наистина жалко. Ами ако жена, способна като Вивиан, успееше да задържи служителите си с уважение и честност? Тогава нямаше да има равна на себе си.

— Стига сме се занимавали с нея — реши Фил. — Кажи ми ти как си, малката. Как върви търсенето на работа?

— Имам някои интересни предложения, но още събирам информация. Този път искам да съм наясно къде попадам — благодарение на Мара успях да уредя чудесна работа на Дейвид в „П&П“. Там работи с уважаван редактор и е наистина доволен.

— Чувала ли си се с Рандъл?

— Да, чухме се. Той е добре. Дава го по-спокойно. Намалил е малко работата. Стори ми се щастлив.

— Радвам се. Ти също ми се виждаш по-щастлива, Клер.

Наистина бях щастлива. Отново се харесвах такава, каквато съм, и това ми донесе истинско облекчение. Последният месец бе страхотен. Първо, намерих си чудесен едностаен апартамент в Уилямсбърг и Беа ми помогна да го превърна в уютен малък дом. Не беше кой знае какво, но поне си беше мой, а и наемът беше доста приличен. Мама дойде на гости за една седмица и снощи направихме истински сладоледен маратон.

Днес следобед, преди да тръгне за летището, двете с нея отидохме на гости на Лусил. Няма нужда да ви казвам, че бях нервна, въпреки че и мама, и Рандъл ме бяха уверили, че тя се възстановява след шока, преживян около несъстоялата се сватба. Посещението обаче се оказа изненадващо приятно. Дори Лусил да имаше нещо против мен, изобщо не го показа. Беше усмихната, покани ни да пием чай, дори ме поздрави, че съм се „опълчила на онази ужасна твар Грант“.

Очевидно тя бе имала доста задачи след провала на сватбата. По настояване на мама Лусил се бе съгласила да стане съдружничка на Манди в сферата на сватбените консултации — щеше да работи само от време на време, но поне щеше да има с какво да се занимава. Щом седнахме, Лусил гордо ни показа собствените си планове за пищна зимна сватба в Палм Бийч.

— Извинявай, така и не ти благодарих за всички усилия, които положи около сватбата — казах аз на Лусил. Бях толкова вглъбена в собствените си проблеми, че дори не бях оценила колко творчество и красота бе сътворила Лусил. Не че беше в мой стил, но не можех да отрека, че усетът й към подробностите бе удивителен.

— Пак заповядай, миличка — Лусил стисна ръката ми. — С най-голямо удоволствие ще се заема със следващата ти сватба.

Едва ли в скоро време щеше да ми се случи подобно нещо, но ми стана приятно да разбера, че ми е простила. Мама отново бе част от живота й, бе започнала работа и гледаше на света със съвсем други очи.

— Да пием за промяната, с която животът ни ще тръгне към по-добро — Фил чукна чашата си в моята и прекъсна мислите ми. — Предполагам, Клер, че ще мине известно време, преди да започнеш да ходиш отново по срещи.

— Сигурно — кимнах аз.

— Между другото, получих интересна оферта от твой приятел. Люк Мейвил. Агентът му каза, че ти си го накарала да ми изпрати новия си ръкопис, тъй като нямал намерение да работи повече с „Грант“. Та той ми го изпрати — още не е довършен, прегледах пет глави — и мога да ти кажа, че е страхотен. Нищо чудно, като знам каква беше първата му книга. Веднага му предложихме договор. Дано Доминик да го приеме — Доминик Питърс беше истински булдог, с когото преди няколко седмици запознах Люк. — Сигурно ще приеме. Офертата ни е доста щедра.

— Четох главите. Знам, че ти си най-подходящият редактор, Фил.

— Благодаря. Наистина съм ти задължен. Всички сме на мнение, че Люк го чака звездно бъдеще.

— Сигурно — съгласих се аз и погледнах скришом часовника си. Вече бе осем и десет. — Фил, много ми се иска да остана още малко, но имам среща. Защо двамата с Линда не минете някоя вечер? Ще похапнем заедно. Вече имам кухненска маса — двете с Беа обиколихме „Икеа“ за мебели този уикенд.

— С най-голямо удоволствие. Вече не ходим често в Бруклин. Когато кажеш.

Сбогувах се с останалите бивши служители на „Грант“, събрах още визитни картички и се измъкнах. Вечерта бе топла и хората се разхождаха навън. Извървях пеша четирите пресечки до „При Мими“, наслаждавайки се на всяка секунда от лятото.

— Извинявай, че закъснях — целунах нежно Люк, преди да се настаня срещу него.

— Чакането си струваше — усмихна се той.

— Люк! Клер! Любимата ми двойка! — извика Мими и се втурна към масата ни. — Веднага ще ви кажа какви са специалитетите тази вечер.

Мими започна да обяснява, а Люк се пресегна през масата и стисна ръката ми. Не можех да спра да се усмихвам, когато бях с него. Добре че бе взаимно.

— Вие двамата — засмя се Мими, след като приключи. — Влюбени гълъбчета сте вие!

Отпуснах се назад на стола, доволна, че ни очаква приятна, дълга вечер. Започваше съвсем нова глава от живота ми — този път я пишех сама.