Брайди Кларк
Не дърпай дявола за опашката (3)

Втора глава
Големите надежди^[1]

 

— Тази сутрин си по-бодра! — отбеляза Мара, приятелка и колежка редакторка, с която ни делеше една преграда.

— Страхотна вечер.

Двете с Мара Менделсън познавахме всички подробности около любовния си живот и споделяхме всички неудачи, които в никакъв случай не бихме доверили на страниците на някой дневник. Снощната среща с Рандъл нямаше да изглежда истинска, ако не й разкажех всичко.

— Каква е тази доволна муцунка, Клер? Да не би пак да си с Джеймс?

— Казах страхотна вечер, Мара, не глупава. Говоря ти за друг. Всъщност става въпрос заедно старо гадже. Името му е Рандъл и…

— Рандъл ли? Да не би да ми говориш за готиното парче от колежа. За същия Рандъл ли става въпрос? За онзи невероятния, дето прилича малко на Патрик Демпси ли? Биреният Рандъл ли? Дето майките ви са приятелки от „Васар“? Божественият Рандъл ли?

— Добре де — измрънках смутено аз. — Да не би да съм го споменавала преди?

— Още ли пазиш онази размазана снимка? — засмя се Мара. Ето това е доказателството какво дрънкало съм. Истина е, че двете бяхме много близки — но това е доста унизителен факт, който не е трябвало да разправям на когото и да било, още повече, че нямаше нищо за разправяне.

— Разказвай веднага — Мара се настани на въртящия се стол, за да чуе подробностите. Веднага посегна да навие една от огненочервените си къдрици на пръста.

Двете с Мара се бяхме сближили много през изминалите пет години. Започнахме като асистентки в „П&П“ в един и същи месец и заедно си проправяхме път към върха. Тя стана една от най-добрите ми приятелки. Мара научаваше на секундата всички клюки за фирмата и за големите играчи, веднага си създаде приятели в индустрията — всичко се дължеше на забележителния й хумор, на веселия й непринуден смях и на лекия й характер. Бях благодарна на моя ангел хранител, че се е погрижил да се срещнем — не само защото се сприятелихме, а и защото успявах всеки ден да чувам интелигентните компетентни забележки на Мара за… почти по всички въпроси.

— Чакай малко, остави ме първо да седна — затичах към кабинета на Джаксън, за да оставя кифличката и кафето, които му носех всеки петък (моят начин да му благодаря за всички вечери със семейството му). Той все още не беше дошъл.

След това се настаних на бюрото и включих компютъра. Двамата с Джаксън имахме няколко срещи с бъдещи автори и следобеда трябваше да се видим с една писателка, за да обсъдим ръкописа й. Джаксън предпочиташе лично да се вижда с хората, за да не стане някоя грешка и да не се окаже, че някой не е разбрал. Това бе подходът на старата школа и по отношение на времето може и да не беше най-удачен, ала аз имах огромна полза от тези разговори.

Имате поща, съобщи прозорчето на екрана.

За: Клер Труман [email protected]

От: Кортни Роналд [email protected]

Относно: Извинявай

„Здрасти, Клер

Знаеш колко ми се искаше да започнеш съвместна работа с Никълъс за следващия роман. На него ще му бъде много приятно да работи с теб, а знам, че и на теб творбите му ти допадат. За съжаление не мога да разчитам на предложението ти. Знам, че правиш всичко по силите си, за да получиш бърз отговор от Сордън, но редакторът от „Рандъм Хаус“ е захапал яко и ни натиска да приемем доста щедър аванс. Трябва да направя най-доброто за клиента си, а това означава да приема най-доброто и сигурно предложение. Съжалявам искрено, че няма да работим заедно по този проект, и се надявам в най-скоро време да излезе нещо друго.

С най-добри пожелания,

К.“

По дяволите. Толкова много усилия положих, за да помогна на Никълъс да развие сюжетната линия, а сега така и няма да имам удоволствието да докарам работата докрай. Разбирам защо Кортни постъпва по този начин. Двамата ми дадоха достатъчно време, за да им направя контраоферта, ала за съжаление аз така и не успях да привлека вниманието на Гордън.

Телефонът ми звънна и в същия момент — без сама да знам защо — си помислих за Рандъл.

— „Питърс и Помфрет“, разговаряте с Клер Труман — пуснах в действие най-професионалния си глас.

— Клер? — беше господин Лу, хазяинът на апартамента ми в Уест Вилидж. По дяволите. Веднага разбрах защо се обажда — беше се случвало веднъж, миналата Коледа, когато не успях да се вместя в заплатата си.

— Здравейте, господин Лу — отвърнах тъжно аз.

— Много съжалявам, че те безпокоя, Клер, но какво става с чека? Отказаха да ми го приемат. Не че е проблем. Просто ми кажи, когато можеш да платиш.

Извиних му се и обещах още следващата седмица да му изпратя нов чек. И за двата месеца. От колко време само работех тук и все още едва свързвах двата края. Истината е, че в Айова тези пари щяха да са ми напълно достатъчни, ала тук, в Ню Йорк, наемът за неприлично малката ми гарсониера изяждаше три четвърти от заплатата.

Оставаше ми единствено да се съсредоточа над работата. Добре че денят ми се очертаваше порядъчно натоварен. През първите седмици на лятото всичко вървеше на по-бавни обороти и вече бях готова за малко екшън. Набрах гласовата поща, докато старият компютър се опитваше да се пребори с… двата нови имейла.

Първият беше от Джаксън, който ме предупреждаваше, че ще остане да работи у тях, затова да прехвърля срещите и да си тръгна по-рано, ако реша. Въздъхнах. Може и да не е съвсем нормално да останеш разочарована, когато разбереш, че денят ти ще мине напълно безпроблемно, но точно днес не бях в настроение за бездействие. Вече бях почти приключила с натрупалата се работа, затова се заех да прочета и обобщя читателските рецензии, изпратени до Джаксън. Без него не можех да направя нищо повече, да не говорим, че до края на деня нямах други задължения.

— Джаксън няма да дойде днес — оплаках се на Мара. Тя намръщи съчувствено луничавия си нос, защото знаеше, че скуката напоследък и липсата на предизвикателства ми се отразяват зле.

Когато започна второто гласово съобщение, прозвуча дълбок глас и щом чух името й, изпънах гръб:

„Клер, обажда се Вивиан Грант. Току-що разговарях с Рандъл Кокс, който ми каза, че си млада и много талантлива редакторка. В момента си търся точно такъв човек. Предполагам, че си отегчена до смърт в „П&П“. Обади се в офиса ми. Чао.“

Отпих от кафето. Имах чувството, че сърцето ми ще изскочи. Рандъл не си губеше времето — сигурно й е позвънил рано сутринта! Колко е загрижен само! Ето че сега Вивиан Грант иска да говори с мен.

Въпреки че нямах най-блестящо мнение за Вивиан, се почувствах горда и много поласкана. Опитах се набързо да си спомня какво знам за нея. Преди десет години Вивиан напуснала „Питърс и Помфрет“ и се заела с книгоразпространението на „Мадър-Холингер“. Успяла да изтегли на върха незначителни заглавия, умение, за което й се носеше славата, също и няколко невероятни романа и компетентно написани книги за политика, история и финанси. Две години по-късно ръководният състав на „Мадър-Холингер“ били толкова впечатлени от успеха на Вивиан, че й предложили самостоятелност, а тя доказала, че умее да наложи набелязаните заглавия дори когато пазарът не върви. В статия, публикувана миналия месец в „Пъблишърс Уикли“, Вивиан бе посочена като най-успешният във финансово отношение издател в индустрията. Само през последната година бе успяла да наложи петнайсет заглавия сред бестселърите на „Ню Йорк Таймс“.

Тази жена знаеше какво прави. Как бе възможно да иска да разговаря с мен?

Преди да се превърна в кълбо от неувереност и нерви, аз набрах номера й.

— „Грант Букс“, добър ден — чух отегчения глас на секретарката.

— Бихте ли ме свързали с Вивиан Грант, ако обичате.

Мара се надигна над преградата, извила едната си вежда почти до косата.

— За кого да предам? — попита гласът.

— Клер Труман. Приятелка съм на…

Чух прищракване и някой вдигна телефона.

— Можеш ли да дойдеш след половин час? — попита Вивиан. Веднага познах дълбокия, леко дрезгав глас от съобщението на гласовата ми поща.

— Разбира се, няма проблем. Аз…

— Ще те чакам — тя затвори.

След половин час ли? Това бе неочаквано. Добре че тази сутрин си бях сложила костюм, защото си мислех, че с Джаксън ще имаме срещи целия следобед.

— С Вивиан Грант ли говореше? Какво става? — попита угрижено Мара.

— Сега не мога да ти кажа. Извинявай, обещавам да ти разкажа всичко, щом се върна — измърморих аз, отворих папката с автобиографията си — за последен път преглеждана преди две години — и набързо поправих някои неща. Няколко минути по-късно я принтирах. Мара ме наблюдаваше ококорена, без да мига.

— Просто ще се срещна с нея, Мар — прошепнах аз, въпреки че бе едва 9:30 ч. и бяхме единствените в редакторския отдел.

— Какво! — изписка Мара.

Натъпках няколко копия от автобиографията в чантата си и се отправих към вратата.

— Ще се върна — обещах аз.

— Гледай да се върнеш — провикна се тя след мен.

 

 

Беше неестествено хладен юнски ден, въпреки това, докато крачех по Пето авеню и се промъквах сред туристите, усетих как от лявата ми страна се стича струйка пот.

Това интервю бе не само шанс да напредна, макар и малко, ами бе свързано с личния ми живот, тъй като Рандъл ме бе препоръчал. Ако успеех да спечеля Вивиан, може би тя щеше да ми предложи работа и да се похвали пред него, като каже някоя и друга добра дума за мен — двоен джакпот. От друга страна, какво щеше да стане, ако се издънех? Не само че щях да пропилея страхотната възможност, ами щях да се изложа пред Рандъл. Бях невероятно напрегната! Нова капка пот се спусна надолу, този път от дясната страна.

— Клер Труман. Имам среща с Вивиан Грант — съобщих аз на белокосия охранител, седнал зад бюрото във фоайето на „Мадър-Холингер“. Искрено се надявах да давам вид на утвърдена професионалистка. Той вдигна стреснато глава, когато чу името на Вивиан, и ме огледа внимателно.

— Успех, сладурче — кимна окуражително и ми подаде временна карта на посетител.

Влязох в препълнения асансьор и помолих мъж с тиранти и папийонка, застанал до таблото, да натисне дванайсетия етаж. Кой знае защо всички в асансьора млъкнаха и ме погледнаха много странно. Да помолиш някой да натисне копче в асансьора вместо теб, не се смята за невъзпитано, нали? Казах си, че следващия път трябва да съм по-самоуверена.

— Успех — пожела господин Папийонка, когато вратата се отвори и аз понечих да сляза. Откъде ли е разбрал, че идвам за интервю? Друга жена ме погледна и поклати тъжно глава. Това пък какво трябваше да означава? Много притеснително. Да не би от полата ми да висеше тоалетна хартия? Да не би подгъвът ми да се е закачил на гащите и да ходя с гол задник? Огледах се набързо и всичко ми се стори наред.

Поех си дълбоко дъх, отворих тежката стъклена врата и влязох в приемната.

— Ти ли си Клер? — пред мен се изпъчи хлапе, както ми се стори на не повече от шестнайсет години. Изглеждаше така, сякаш току-що става от сън. Косата от едната му страна беше сплескана, докато другата стърчеше на всички посоки — нещо като кръстоска между Джони Ротън^[2] и недохранено новоизлюпено пиле.

— Да, аз съм — усмихнах се аз и протегнах ръка.

Той я прихвана с отпусната длан.

— Аз съм Милтън. Асистентът на Вивиан — представи се малкият. — Заповядай.

— Много ми е приятно, Милтън — отвърнах аз.

Той вече ми беше обърнал гръб.

Милтън не отговори. Отвори вратата към конферентната зала и посочи един стол.

— Вивиан ще дойде след няколко минути. Да ти донеса ли вода или нещо друго?

— Не, благодаря. Аз…

Преди да успея да довърша изречението, Милтън вече се бе стрелнал по коридора. Прочистих гърлото си и оставих автобиографията на масата. Опитах се да пригладя подгънатите ъгълчета на хартията на ръбовете на масата. Огледах списъка с книги, над които бях работила, за да не забравя някоя по време на интервюто.

Конферентната зала на „Грант Букс“ не беше нищо особено, освен че стените бяха украсени с бестселъри на издателството в твърди корици. Не можех да не ги разгледам. Вивиан бе издала наистина страхотни книги — наред с пълни боклуци. Жанровете бяха най-разнообразни. Тъповатите разкрития на изхабена звезда от сериалите, завързала навремето любовна авантюра със съпругата на известен европейски магнат, бе поставена редом с внушителен том, посветен на военните операции в Ирак, написан от съветника по вътрешната сигурност, феноменално успешна серия, посветена на диетите — с блестящи отзиви от почитатели като Гуинет Полтроу, изтипосана на корицата, — се мъдреше до шантав, но поне добре написан роман, превърнат в бродуейски мюзикъл. Тук бе царството на чиклита, до една в бонбонени цветове. Имаше и три готварски книги, спечелили награди, които Мара — специалистка по готварските книги — използваше за дизайнерско вдъхновение. Погледът ми мина по серия книжки джобен формат, написани от звезди в разни риалити шоута, решили да се възползват максимално от преходната си слава. Вивиан беше издавала и политически книги, в които авторите не криеха крайните си възгледи — в единия край на поредицата се блещеше разпененият неоконсерватор Самюъл Слоун, а в другия се пълнеха неотстъпчивите либерали.

Единственото общо между изданията бяха внушителните продажби. Очевидно Вивиан умееше да превръща в златна всяка книга, до която се докосваше, независимо каква е.

Мога да науча безкрайно много от нея, помислих си аз и си поех дълбоко дъх.

От коридора пред конферентната зала долетяха гневни гласове. Приведох се напред и се опитах да чуя за какво става въпрос, ала единственото, което долетя до мен, беше „шибан маймунски задник, да знаеш“. Последваха нови крясъци, след това някой тръшна врата толкова силно, че стените се разтърсиха. Ужасно се притесних от тази проява на неконтролируем гняв в офиса и цялата се напрегнах, когато чух вратата към залата да се отваря с яростен замах.

Нахлу красива жена, спокойна и овладяна, която силно напомняше на Изабела Роселини, с изключение на бяло-русата коса и зелените очи с форма на съвършени бадеми.

— Клер? — попита тя с пленителна усмивка и стисна ръката ми. — Аз съм Вивиан Грант.

Тя ли беше Вивиан Грант? Как е възможно никой досега да не беше споменал, че прилича на филмова звезда? Не можех да й дам петдесетте години. Косата й бе прибрана в хлабав кок, кожата й бе гладка като безупречен мрамор. Тя бе удивително красива.

Вивиан Грант се настани на председателското място.

— Рандъл каза все хубави неща за теб — започна тя, посегна към автобиографията ми и я прегледа с един поглед.

— Нима? Много мило — как само ми се искаше да измъкна повече подробности.

— Мислиш ли скоро да раждаш? — Вивиан бе в черен делови костюм с впечатляващо смарагдово колие, ала отпуснатата й небрежна поза — единият крак качен на седалката на близкия стол, ръката — провиснала на облегалката, с пръст навиваше кичур коса — напомняше по-скоро на жена, отдадена на удоволствията, а не за известна и много напориста издателка. Имах чувството, че сме две приятелки, седнали да похапнат в някой съботен ден.

— А? — отвърнах аз в пристъп на завидно красноречие, защото реших, че не съм чула добре.

— Бебета — повтори тя, сякаш това бе най-естественият въпрос, с който да започне интервюто. — Да знаеш само колко много от редакторките ми разправят, че искали деца — както нямат търпение да срещнат съвършения мъж, така нямат търпение и да се издигнат в работата. Една от редакторките ми… на колко да е, на трийсет и шест. Може би на трийсет и седем. Омъжена е, само господ знае какво чака. Нямам представа къде й е умът. Непрекъснато й повтарям да се включи в някоя програма! Ако не бях направила така, нямаше да имам синове. Жените трябва да забременеят още като тийнейджърки. Какво ли не правим, за да попречим на тийнейджърките да забременеят, въпреки че това е повикът на природата. Момичетата трябва да надуят коремите още на тринайсет.

— Колко деца имате? — попитах аз, за да избегна въпроса й.

— Две момчета. Маркъс е на двайсет и шест и е страхотен. Ти на колко си? Трябва да се запознаете. Ох, забравих, че си с Рандъл. Нали си гадже на Рандъл? Едно време се чуках с баща му. Така се запознах с Рандъл. Една сутрин излизах от спалнята на родителите му, облякла ризата на татенцето, широко усмихната и не щеш ли, натъкнах се на малкия Рандъл, който тъкмо похапваше някакви сладки заедно с бавачката си. Както и да е, осеменител номер едно, бащата на Маркъс, беше страхотно парче за една нощ. Още бях на седемнайсет. А синът ми Саймън е на дванайсет. Осеменител номер две беше един извратеняк, дето изчукваше, която му попадне, само че аз направих грешката да се оженя за него. Години наред не можах да се отърва от него. Поне детето ми се оказа готино, страхотно дете. Един господ знае как стана. Тъкмо започвах фирмата, когато Саймън се роди. Никога няма да забравя. Бях на среща с Клайв Олдрих — изпълнителният директор на „Мадър-Холингер“, компанията майка, — когато погледнах часовника си. Добре че си спомних, че след час ме чака цезарово сечение! Дори тогава асистентите ми не бяха в състояние да спретнат график като хората — Вивиан изви възмутено очи. — Както и да е, два часа по-късно четях предложения и звънях по телефона. Морфин и пак морфин. Раждането не беше в състояние да ме накара да намаля темпото, миличка. Хайде обратно на работа! Нямах нито един памперс, нямах дори люлка. През първите четири месеца Саймън спеше в един сак — тя се усмихна с носталгия. — През тази първа година успях да изтласкам заглавията, с които се бях заела, в списъка на бестселърите.

Имах чувството, че съм попаднала в дупката на заека. Монологът, който репетирах по пътя към издателството — колко много обичам книгоиздаването, какво съм научила през изминалите пет години, защо искам да работя за човек като Вивиан, — ми се стори прекалено наивен, скучен, младежки… и прекалено смислен в сравнение с разговора, който водехме в момента.

Добре че от мен не се очакваше да говоря много-много по време на интервюто. Вивиан продължи:

— Готова ли си вече да се разкараш от „П&П“? Какво ще кажеш за тях?

Мълчах. Усещах, че Вивиан очаква да разкъсам настоящите си работодатели на парченца, защото по този начин щях да вляза в тон с нея, но аз просто не мога да лъжа. Да не говорим, че след първите пет минути от интервюто вече бях убедена, че не искам да постъпвам на работа тук.

— Научих много — започнах аз. — Открих интересни заглавия, въпреки че нямам търпение да постигна много повече. А хората там са…

— Господи, хората — изпъшка тя и ме погледна многозначително, сякаш тя бе завършила изречението вместо мен. — Всички там са зомбясали. Ако онзи скапаняк Гордън Хас притежаваше моите инстинкти, сигурно щеше да се къпе в пари. Не можех да понасям обстановката там. Трябваше да търпя сексуалния тормоз не на един, не на двама, а на цели четирима колеги. Всеки ден с влизането очаквах да ми наскачат. Нали разбираш? Онова място е преебана работа. Понятие нямат от книгоиздаване. Още се опитват да продават разни лиготии, залагат все на едни и същи тъпи книги. Голяма досада.

Нямах представа нито на коя част от монолога й да откликна, нито пък по какъв начин. Наистина ли е била подложена на тормоз от толкова много хора? Не можех да си представя кой би…

— Кажи сега как действаш като редактор? — попита тя и смени темата. Имах чувството, че изпускам дъха си за пръв път, откакто тя влезе в конферентната зала. Най-сетне ми зададе въпрос, който имаше нещо общо с работата.

— Ами по всички показатели. Имах възможност да работя над всички заглавия на Джаксън, а също и по много…

— Браво, браво. Тук ще те пусна с тежката артилерия. Трябва ми човек, който умее да поема инициатива, който да ми докара заглавия и да не изпуска топката нито за миг. Ти амбициозна ли си?

— Да, аз…

— Браво. Защото на мен ми трябва човек, който да се заеме с работата със страст. Говоря за човек, който знае какво прави. Между нас казано, тук няма нито един, който да знае какво прави. Може би само Лулу, при това от време на време. Освен нея — а тя, можеш да ми вярваш, е пълна с недостатъци — трябва аз да бутам останалите напред. Нямат нито интуиция, нито проявяват инициатива! Трябва ми човек с инстинкти, който да усеща кое ще тръгне и кое няма! Нали разбираш?

Кимнах, без дори да се опитвам да си отворя устата.

— Ти какви книги предпочиташ да работиш? — попита тя.

Обясних й, че в „П&П“ съм се занимавала с художествена литература, защото това бе работата на Джаксън, ала разнообразието в „Грант“ също много ми допадаше. Това бе самата истина. Докато говорех обаче, забелязах, че умът на Вивиан витае някъде другаде и очите й се стрелкат отнесено нанякъде. За по-малко от десет секунди бях успяла напълно да изгубя интереса й. Замълчах. Щом усети тишината, тя веднага отвори уста.

— Точно така — закима компетентно тя. — Така е, така е, аз постигам нещо, за което другите дори не могат да мечтаят. Не са в състояние да го направят. Кога можеш да започнеш?

Примигнах.

— Предлагате ми работа ли?

— Естествено. Правя ти оферта. Колко ти плащат в „П&П“. Казах й. Сумата бе много близка до възрастта ми.

— Господи, жалка работа. Давам ти три пъти повече и те правя редакторка. Искам от теб да ми осигуряваш заглавия, но да знаеш, че тук се живее на бързи обороти. Устройва ли те?

Отвърнах, че трябва да помисля и че няма да се бавя с решението си.

— Надявам се да се съгласиш — тя се изправи. — Човек като теб ще ми дойде добре. Умна, амбициозна, готова да покори света.

Питах се как е успяла да си състави подобно мнение за мен от трите изречения, които казах по време на интервюто, ала прецених, че е най-добре да приема комплимента. Главата ми се въртеше, когато Вивиан стисна ръката ми и с бърза крачка се отправи по коридора. Войнственият Милтън се появи отнякъде — все още нацупен, още по-сърдит, отколкото одеве — и ме поведе към изхода.

Чака ме доста мислене, казах си аз, когато златните врати се затвориха и асансьорът ме понесе към първия етаж.

Когато се върнах в офиса, Мара бе ухилена до уши.

— Имаш си обожател — изчурулика тя.

Погледнах към бюрото си. Огромен букет яркорозови божури се бе разпрострял над целия плот. Втурнах се, за да прочета бележката.

„Нямам търпение да се видим отново. Надявам се при Вивиан да е минало добре.

Р.“

Ощипах се. Ау! Изглежда, уцелих същото място, на което се бях ощипала снощи.

— Чакам да ми разкажеш всичко! — писна Мара. — Хайде, да вървим да обядваме. Казвай как успя да завоюваш тези цветя. Ами Вивиан Грант! Ти сериозно ли имаш намерение да постъпиш на работа при тази ужасна жена? Какво ще кажеш да похапнем суши? Аз черпя.

— Говори по-тихо, ако обичаш — изшътках аз, въпреки че редакторският отдел все още приличаше на призрачен град. Сигурно някои бяха решили, също като Джаксън, че не си струва да идват в петък посред лято, затова си бяха взели работата вкъщи.

 

 

Докато вървяхме към ресторанта на съседната пресечка, разказах подробностите на Мара и усетих, че вълнението ми нараства. Докато седнем в широкото червено сепаре в „Хана Суши“, едва се сдържах да не замахна възторжено с юмрук във въздуха. Ето че всичко — и в работата, и в любовта, си идваше на място! Съвършеният мъж стана част от живота ми, след като цяло десетилетие бях мечтала за него, и най-сетне щях да стана истинска редакторка! Вивиан може и да бе ексцентричка, но щеше да ми даде свободата да се заема с книги, за които бях мечтала. Тя ще ме научи как да подхождам към заглавията с нейния маркетингов гений, ще ми покаже как да спася заглавието от наводнения с какво ли не пазар. Сега вече пред мен бе предизвикателството да разкрия пълния си потенциал! Най-сетне можех да престана да се притеснявам как да свържа двата края и господин Лу също щеше да е доволен.

По-добре не може и да бъде, мислех си аз.

— Искаш ли да ти кажа какво мисля по въпроса? — попита Мара, докато похапвахме сирене.

— Казвай.

— Знам, че заплатата е страхотна, също и длъжността, но, Клер, тази жена е наистина ужасна. Познавам едно момиче, което постъпи при нея за шест седмици, след като четири години бе работила в „Литъл“. Толкова беше травматизирана от истериите на Вивиан, че се премести в Уайоминг и започна да плете макраме. С това сложи кръст на кариерата си в книгоиздаването. Друга приятелка на приятелка ходи на терапия всяка седмица и още не се е съвзела. Заради стреса получи някакви обриви… — Мара потръпна при спомена. — Май не трябва да ти разправям за тези неща, докато ядеш. Както и да е, но да знаеш, Клер, че Вивиан е брутална мръсница. Никой не иска да работи за нея. Тя си търси млади, зелени редактори, готови да й лижат подметките, товари ги с непосилно много работа, не им помага, докато няколко месеца по-късно те нямат сили за нищо. Има си причина да не назначава известни имена от бранша. Никой няма да й търпи истериите.

Намръщих се и се почувствах разочарована. Танцът на победата ми бе отнет. Да не би Мара да се опитваше да ми каже, че Вивиан ми е предложила работата не защото е видяла в мен потенциал, а само защото не може да намери друг да работи за нея?

— Не ме разбирай погрешно — започна да се измъква Мара, когато разбра, че ме е наранила. — Тя със сигурност е усетила, че има пред себе си изгряваща звезда. Кой знае, може да научиш много, когато попаднеш в дълбоки води без спасителен пояс. Не познавам човек, който да е работил за нея с удоволствие, а не ми се иска да си имаш неприятности.

Изядохме скаридите в мълчание, докато аз премислях възможностите. Прехвърлях наум думите на Мара. Какво от това, че Вивиан си търси работно добиче? Може би амбицията и работната етика са по-важни за нея от опита. И какво от това, че ще ме скапят от работа в „Грант Букс“ — поне една година ще съм в състояние да издържа, казвах си аз, а след това ще мога да запиша още едно престижно издателство в автобиографията си.

Една година усилен труд щеше да доведе до значителен напредък в кариерата ми. Струваше си, като знаех какво ще получа в замяна.

— Стига сме говорили за работа — обади се Мара. — За бога, Клер, кажи ми, моля те, защо Рандъл Кокс ти праща цветя?

Разказах й какво се беше случило предишната вечер, завършила със съвършената целувка за „лека нощ“ в колата му, преди да ме остави. Целувката беше точно каквато трябва — нито прекалено суха, нито прекалено мокра, нито прекалено дълга, нито прекалено къса. А най-странното бе, че намерих в себе си сили, за да се отдръпна. Аз, Клер Труман, бях оставила Рандъл Кокс да тръпне за още.

Мара ме наблюдаваше през масата и се наслаждаваше на всяка моя дума.

След като обядвахме, което бе и краят на работния ден, тръгнах пеша към къщи от станцията на метрото на Кристъфър стрийт. През последните пет години живеех в малка гарсониера и макар по улицата да се мотаеха сводници и мошеници и да бе пълно със секс магазини, в този квартал се чувствах като у дома.

Извадих визитката, която Рандъл ми даде снощи, и си поех дълбоко дъх. Отдавна вече не съм на осемнайсет, напомних си аз и се опитах да се стегна и успокоя. Не бива да се притеснявам от това, че ще звънна на някое момче. Поех си дълбоко дъх още веднъж. Набрах номера му в офиса.

— Кабинетът на Рандъл Кокс.

— Здравейте… Рандъл там ли е? Обажда се приятелката му Клер.

— Много съжалявам, Клер, в момента е на съвещание. Аз съм Диърдри, секретарката на Рандъл — по гласа реших, че Диърдри е опитна професионалистка на средна възраст. — Между другото, Рандъл ме помоли да ти позвъня. Искаше да проверя дали имаш възможност да вечеряш с него в понеделник. За съжаление през уикенда му се налага да замине по работа, затова моли да се видите веднага след това. Свободна ли си?

— Дали съм свободна в… а, да, няма проблем за понеделник — странна работа. Досега не ми се беше случвало нечия секретарка да ми определя среща. Но пък и аз не бях излизала с мъж, постигнал професионалния успех на Рандъл.

— Чудесно. Рандъл се надява да се видите в „Буле“ в осем и половина вечерта.

— Разбира се, няма проблем.

— Чудесно. Получи ли цветята?

— Да, получих ги и затова се обаждам… исках да благодаря на Рандъл, че ме свърза с Вивиан Грант и за красивите божури. Те наистина са…

— Чудесни — прекъсна ме Диърдри. — Миличка, ще предам на Рандъл, че си се обаждала. Той ще те чака в понеделник в осем и половина.

— Чудесно — отвърнах аз. Какво става? Да не би начинът на изразяване на Диърдри с по една дума да се окаже заразен?

Отворих вратата на апартамента, пуснах чантата на пода и се стоварих на канапето също като героиня от филм, правен през 40-те години на миналия век.

Бях доволна, че няма да работя този следобед. Предстоеше ми да мисля за толкова много неща. Трябваше да преценя всичко. Трябваше да взема решение. Дали нямаше да се окаже, че като приема работата при Вивиан, си продавам душата на дявола, както предричаше Мара, или това щеше да е трамплинът, от който се нуждаеше кариерата ми?

Истината бе, че вече знаех отговора. Вивиан Грант ме бе привлякла с предложението да работя като истинска редакторка и тройна заплата. Можех ли да откажа?