Брайди Кларк
Не дърпай дявола за опашката (7)

Шеста глава
Как живеем сега^[1]

 

Закъснявах!

Подтичвах към станцията на метрото, а айскафето ми се плискаше в пластмасовата чашка на всяка крачка, Фил ме беше помолил да присъствам на ранната оперативка, на която щеше да дойде нова авторка и агентката й, но така и не успях да се събудя навреме, отчасти защото висях в офиса до един през нощта. Когато Рандъл пътува по работа — тази седмица е в Токио, — гледам да отметна колкото е възможно повече работа.

Успях да отворя очи чак в седем, цял час и половина, след като будилникът звъня. Добре че сутрин се обличам за отрицателно време. Когато се налага, се задействам за по-малко от пет минути. Скачам под душа, прокарвам един гребен през косата, напръсквам лицето с някакъв овлажнител, слагам си дезодорант, спирала, пръсвам се с парфюм и нахлузвам стандартната униформа за работа — черна, разбира се. Днес, заради нетърпимата августовска жега, означава, че ще се намъкна в черен минижуп и лек пуловер с къс ръкав. Още преди години се отказах да съчетавам цветовете — едно от последните доказателства, че официално съм се превърнала в нюйоркчанка — и си осигурих гардероб, който ме улеснява да се спра на подходящо за офиса облекло за по-малко от десет секунди.

Отпих жадна и много шумна глътка кафе, въпреки че то упорито се стичаше по ръката ми, и хукнах към спирката на метрото.

Намери си нормално място, повтарях си аз, докато се промъквах в претъпкания вагон, но вонята, която лъхаше от някакъв тип, беше решила да ме преследва неотклонно. Най-сетне спряхме на Петдесет и първа улица и се изсипахме на натъпкания и не по-малко смрадлив перон. Докато си проправях път нагоре по стълбите, усетих познатото отчаяние, че съм поредната пионка сред понеслия се към работните си места поток. Хората пред мен пълзяха напред едва-едва.

Какво беше станало? След като изкачих още две стъпала, разбрах. Някакъв мъж, нахлупил бебешко боне, разнасяше плакат, който го притискаше като сандвич, и раздаваше на минувачите листовки. Усетих как в гърдите ми набъбва негодувание и ръцете ми неволно се свиха в юмруци.

— Точно така, хора, „Бай-бай бейби“ започна ежегодната си тотална разпродажба — гърмеше гласът му. — Всичката стока трябва да замине! И мобилните със светещи екрани, и дрешките, и памперси на едро. Заповядайте, господине. Не можете да пропуснете шейсет процента намаление — вече бях стигнала почти на нивото на улицата. Още няколко крачки.

— Никога не се знае кога щъркелът ще ви изненада! — продължаваше да вика той. Възрастна жена до мен започна да се възмущава. Мъжът от другата ми страна — консервативно облечен тип в тъмносин костюм, по всяка вероятност адвокат — си говореше сам. Нямаше хендсфрий, не се виждаха кабелчета, нямаше и телефон. Напоследък забелязвах все повече нюйоркчани — на пръв поглед напълно нормални мъже и жени — да си говорят сами, без да се притесняват от околните. Очевидно през петте години, откакто живеех тук, бях претръпнала към лудите.

Най-сетне излязох на чист въздух — по-точно на открито, защото изгорелите газове на колите и парата, която се вдигаше от количките на уличните продавачи на хотдог и дюнери (така и не разбрах от какво точно ги правят), успешно съсипваха понятието чист въздух.

— Клер… Клер? — стресна ме нечий мъжки глас. Огледах се, ала така и не успях да забележа познато лице сред тълпата.

Господи, викаше я мъжът с бебешкото боне.

Напредваше към мен през множеството. В първия момент се уплаших, че съм попаднала в ситуация типична за Али Макбийл, ала след секунда „бебето“ приближи и ми се стори познат. Кой беше този? Как бе възможно да спира свой познат, след като е облечен толкова абсурдно? Засрамих се от него.

— Клер Труман? — попита той. — Аз съм Люк. Племенникът на Джаксън Мейвил. Запознахме се.

— Люк, разбира се! — в този момент си спомних. Люк бе човек на изкуството, умрял от глад, въпреки това отказваше да приеме помощ от родителите си, докато се опитваше да направи кариера като музикант… дали не беше като драматург? Както и да е, Джаксън го обожаваше. Бях чувала много за него и се бяхме виждали един път. — Много се радвам да те видя! — отвърнах аз и вдигнах поглед към лицето му. — Как си?

— Ами, изпадам все повече, откакто се видяхме на седемдесетия рожден ден на чичо Джак — засмя се Люк. — Вече не се притеснявам толкова от мисълта за памперси, може и за възрастни.

Засмях се с него. Колкото и смешен да изглеждаше на пръв поглед, човек не можеше да не се възхити на самоувереността и самочувствието му. Този мъж определено притежаваше чара на семейство Мейвил. Освен това беше симпатяга, макар да имаше доста изпаднал вид. Приличаше малко на актьора Марк Рафало, стига човек да преглътнеше бонето. Е, беше необходимо доста усилие.

— Слушай, смяната ми почти свърши. Искаш ли да пием по кафе? — предложи Люк и ме дръпна встрани от потока пешеходци.

— Много ми се иска, но не мога — веднага обясних за оперативката, за която вече закъснявах. Опитах се да не гледам биберона, който висеше на врата му като албатрос.

Останахме за малко на тротоара. Оказа се, че Люк приемал какви ли не смахнати работи, за да си плаща сметките и да завърши писателски курс в „Колумбия“ и почти бил приключил първия си роман.

— Много ще се радвам, ако ми го дадеш да го прочета — предложих аз и бръкнах в чантата, за да му дам визитката си. — Вече съм редактор в „Грант Букс“. Съвсем различно е от „П&П“, ти може и да си чувал, но имаме нужда от хубави, стойностни романи.

— Супер! Много ти благодаря — отвърна той. Прегърна ме (което не беше никак лесно заради плаката) и се разделихме.

— Прати много поздрави на Джаксън — провикнах се през рамо аз. Джаксън тъкмо бе започнал новия си живот във Вирджиния. Чухме се няколко пъти, откакто започнах в „Грант Букс“, но напоследък ми се беше струпала толкова работа на главата, че така и не успях да му се обадя, след като ме беше търсил.

Люк обеща да му предаде. След това хукнах към офиса.

 

 

— На тази къща й трябва повече — обясняваше мама, докато аз притисках слушалката между ухото и рамото и се опитвах да проверя имейлите си — яркожълто, наситенорозово, аквамарин, аметист, циклама, повече…

Слушалката се стовари с трясък върху бюрото. Мама продължаваше да изрежда цветовете на дъгата и очевидно не бе забелязала трясъка (когато се разприказва, нищо не е в състояние да привлече вниманието й).

Сега си е наумила да стегне къщата. Остават няколко месеца до ежегодното парти в чест на татко, но мама се е захванала да разкрасява. За нея това парти е много важно, също и за мен, и знам, че тя държи всичко да е изпипано до съвършенство.

Тази традиция започна преди пет години. В най-близката до рождения ден на татко събота през януари каним всичките си приятели, роднини и съседи да се отбият, когато пожелаят. Събираме се, хапваме, пийваме и рецитираме любимите на мама и татко стихотворения. Миналата година събрахме достатъчно пари, за да открием университетска стипендия на името на татко. Първия път в хола ни се събраха десетина човека, а след това събирането се превърна в традиция. Тази година мама очаква да дойдат поне двеста човека.

— Според теб кухнята ще изглежда по-добре в бледозелено или в доматеночервено? — попита тя.

— Спри се на зеленото, мамо. Кажи какво да направя аз? Да се оправя ли с кетъринга и менюто? Мога, ако искаш, да се обадя в „Преъри Лайте“ и да питам дали не искат да дарят някакви книги за томболата. — „Преъри Лайте“ беше независима книжарница в града. Всяка година, на рождения ми ден, татко ме водеше там — разполагаха с една от най-добрите колекции от детски книги в страната, — за да си избера пет нови книги. Хората там открай време ни подкрепяха за партито.

— Би било чудесно, миличка, но дали ще ти остане време? — затюхка се мама. — Тъкмо си постъпила на ново място. Защо не оставиш аз да свърша всичко тази година?

Не ми беше никак приятно да призная, че има право. Работех в „Грант“ едва от месец, но списъкът със задълженията ми растеше застрашително бързо. Само през последната седмица се наложи да поема пет нови заглавия, до едно наследени от редактор, който по думите на Вивиан бил „смахнат изрод, който не можел да се справи с предизвикателствата на тази работа“. Не бях сигурна, че преценката й е правилна, но истината бе, че тези нови заглавия ми идваха малко в повече.

Независимо от това трябваше да дам своя принос за партито в чест на татко. Все пак баща ми нито веднъж не бе позволил работата да му попречи да ми помогне с домашните, да дойде на представление в училище или на някое спортно събитие, нито да ме завие вечер. Налагаше се да намеря време.

— Добре, миличка — съгласи се колебливо мама. — Ако си прекалено заета, само ми кажи и аз ще се оправя. Недей да се преуморяваш.

— Разбира се — съгласих се аз и разтърках недоволно ръмжащия си стомах. Показа се нов имейл. Веднага видях, че е от Вивиан. Беше написан с огромни букви, както обикновено, сякаш за да прозвучи като вик. — Слушай, мамо, дай да ти звънна малко по-късно или утре. Още не съм обядвала, а съм умряла от глад…

— Не си обядвала! Клер почти четири часът е! Знам, че тази работа е напрегната, миличка, но не бива да забравяш за себе си.

— Знам, мамо, няма.

— Беа ми каза, че много си отслабнала.

По дяволите. Никак не ми беше приятно, когато Беа заговорничеше с майка ми.

— Добре съм, мамо… Все още свиквам с новото място.

— Освен това ми каза, че цялата тази седмица стоиш на работа до полунощ.

Беатрис и мама се чуваха често. Сигурно си говореха много по-често, отколкото с мен, особено откакто започнах работа в „Грант“. Беше ми много приятно, че са толкова близки — освен в случаите, когато Беа споделяше с нея подробности от живота ми, заради които мама я хващаше безсъние.

— Няма нищо страшно, мамо, просто се опитвам да вляза в крачка.

— Добре, добре. Не позволявай на тази Вивиан да те подмята. Беа ми каза…

— Мамо, тя не ме подмята — прекъснах я аз. — Да знаеш само на колко много неща ме е научила! Това е невероятна възможност! Нямам представа защо съм единствената, която оценява…

— Добре, знам. Извинявай — въздъхна мама.

— Ще ти се обадя в края на седмицата. Обичам те, мамо.

Почувствах се гузна, че съм й се сопнала, но бях толкова гладна, че пред очите ми плуваха черни петна. Прегледах набързо имейла на Вивиан — естествено, че не беше чак толкова спешно и можеше да почака десет минути. Грабнах портфейла си. „Бъргър Хевън“ бе от другата страна на улицата и ме зовеше.

За съжаление вратата на кабинета ми се отвори със замах, преди да успея да се измъкна.

— Здравей, незабравима секси красавице! — прогърмя гласът на единствената и неповторима Кадънс Мастърс и тя запристъпва с поклащаща се походка на десетсантиметрови тънки токчета.

Кадънс, една от новите ми авторки, бе работила като манекенка по цял свят през 80-те години на миналия век, бе ходила по партита от „Студио 54“ до „Бънгалоу 8“, никога през живота си не бе пристъпила собственото си правило да не излиза на среща с никой под мултимилионер, беше успяла да се пребори със зависимостта си почти към всички наркотични вещества на планетата, бе лягала под ножа на пластичните хирурзи повече пъти, отколкото можеше да брои, беше се омъжвала няколко пъти, имаше няколко деца и междувременно бе успяла да напише няколко бестселъра. Беше поразителна жена, въпреки че редовните посещения при пластичния хирург започваха да й придават вид на някоя от восъчните статуи на мадам Тюсо. Но пък беше толкова жизнена и приятна — така кипеше от живот, че човек с основание би решил, че не е изключила всички наркотици от менюто си.

— Здрасти, Кадънс! Как си? — отвърнах аз и ми се прииска някой да ми беше казал, че ще дойде. Дейвид бе застанал в коридора, свил притеснен рамене. Знаех, че вината не е негова. Да спре Кадънс да нахлуе в кабинета ми, бе все едно да спре развилнял се слон.

— Бутам я някак, прелестна моя, бутам я — отвърна тя и прокара пръсти през щръкналата си платиненоруса коса. — Какво ще кажеш за новото ми супермини? „Гучи“, сладурче. Днес за мен е ден на „Гучи“ — с артистичен замах тя посочи обувките, чантата и накрая полата. След това повдигна едва забележимо полата си и ми показа кожената каишка на прашката. За подобна гледка биха се наредили на опашка няколко поколения мъже в цяла Америка, въпреки това аз се почувствах неловко. — И това е „Гучи“ — похвали се тя.

— Ъъъ, супер! — кимнах аз.

— Измислих новата си книга! — изписка тя и се наведе към мен, за да ми даде въздушна целувка. — Чакай, кукличке прекрасна, преди да съм забравила, донесох ти една дреболийка — тя бръкна в чантата си, извади свита на топка червена дантелена прашка и я метна към мен.

Благодарих й, но не я вдигнах от бюрото. Веднага се запитах дали е чиста. Като нищо можеше да я е свалила снощи и да я е натъпкала в чантата си.

— Да я носиш със здраве, кукличке! — изпрати ми въздушна целувка и се врътна към полиците с книги. Извади поне десетина издания на „Грант“ и ги натъпка в огромната си пазарска чанта на „Шанел“. — Обичам да се зареждам с нещо за четене, когато идвам — обясни тя, докато оглеждаше заглавията, Фил ме беше предупредил, че Кадънс от време на време се отбива, за да си попълни библиотеката. Веднъж дори довела четирима помощници, за да й помогнат да отнесе заграбеното, Фил беше убеден, че ги продава по „eBay“^[2].

— Та значи, за моята книга — заяви най-сетне тя и подаде натъпканата до пръсване пазарска чанта на младата си асистентка, която се появи изневиделица на вратата. — Търсенето на съвършения мъж — и покрай него всички перверзници, негодници и лешояди, на които се натъкнах. Като например онзи мерзавец, с когото излизах миналото лято в Хамптън. Огромно състояние, натрупано в текстилната индустрия, караше огромен червен хамър, забележителен апартамент в града, летеше само с частни самолети — да знаеш, че навремето ми се видя страхотна партия. И ето че една нощ си свали ризата на светло и видях, че цялото му тяло е покрито с татуировки на вагини! Перверзник! Ти представяш ли си? Та значи книгата ще бъде за червените картони и мъжете, които ги размахват. Как ти се струва? Харесва ли ти?

Книга за гадните мъже и изчанчения секс, значи? Сякаш бе поръчана специално от Вивиан. Доста от редакторите ми бяха доверили, че ако имам предложение за книга, в която жената е невинната жертва, а мъжът е виновен за всичко, тя ще застане зад автора без колебание. Добавете малко шантав секс и получавате любимата й формула.

— Звучи чудесно, Кадънс — похвалих я аз. — Защо не нахвърляш епизодите, които искаш да бъдат включени — сама се сещаш, че искаме пикантерии, които ги няма в миналите ти книги, — и прати асистентката си да ми ги донесе. Оттам нататък поемаме ние.

— Така е супер, кукличке. Кендра! — Асистентката веднага влетя в офиса, готова да угоди на всяка прищявка на шефката си. — Вземи ми нещата, ако обичаш. Шофьорът навън ли е?

— Да, Кадънс, на Петдесет и четвърта улица.

— Хайде мърдай. Добре, ще мина да кажа едно бързо „чао“ на моя човек Фил и си заминавам. Благодаря ти, Клер. Надявам се ти поне да се задържиш — Кадънс ми намигна, изпрати ми още две въздушни целувки и се упъти към кабинета на Фил, малко по-надолу по коридора.

Тъкмо повдигах прашката от бюрото, когато телефонът звънна.

— Има ли някакъв шанс да се измъкнеш от този офис в приличен час и да отидем на йога? — попита Беа. — Часът в „Ом“ започва в осем. На две крачки от офиса ти е и ми се струва, че ще ти се отрази много добре да се поотпуснеш малко. После можем да похапнем някъде… нищо, че последните два пъти се наложи да ти слагат вечерята за вкъщи.

В този момент самата мисъл за йога ми се стори истинско мъчение — в момента нямах никаква енергия. Може би, след като похапнех малко, щеше да ми е по-приятно. Съгласих се да се видя с Беа в салона.

„Бъргър Хевън“. Крайно време бе да отскоча дотам.

— Връщам се след пет минути — провикнах се през рамо към Дейвид и спрях пред асансьора заедно с Лулу. Тя направи кисела физиономия. По дяволите. Налагаше се да се преструваме, че сме приятелки цели дванайсет етажа.

Аз поне щях да се преструвам. Откакто постъпих на работа тук, Лулу не правеше нищо друго, освен мръсотийки. По време на оперативките спореше за всяка дума, която изричах. Ако кажех, че някое предложение ми се струва интересно, тя се правеше, че се прозява. Ако изтъкнех за нещо, че е глупаво и неподходящо, тя любезно ме молеше да й дам копие. Просто за всеки случай, за да има и второ мнение.

Добре, ще се пречупя и ще направя първата крачка, казах си аз, докато се качвахме мълчаливо в асансьора.

— Здрасти, Лулу, как е при теб? Днес си с много красива блуза.

Лулу натисна копчето за партера, без да се обръща към мен.

— Клер — изрече тя името ми тихо и бавно.

Не каза нищо повече. Нямаше приятен разговор, докато слизахме, не каза дори „здрасти“! Просто произнесе името ми. Друг звук така и не излезе от съвършено начервените й устни.

Тъпа работа. Защо изобщо си правя труда? Имах чувството, че слизаме цяла вечност, но накрая спряхме на партера и златните врати се отвориха към спасението. Лулу слезе първа, разбира се, и закрачи през фоайето, на лицето й бе замръзнала ледена усмивка. Помаха с пръсти на охраната, сякаш бе най-голямата мръсница на планетата.

Добре че нямаше начин да се е отправила към „Бъргър Хевън“. По думите на Фил Лулу си поръчваше единствено салати от заведението за екологично чиста, здравословна храна малко по-надолу по улицата, Фил го наричаше „Тофу ад“. Ако зависеше от мен, щях да я пратя вечно да гори в здравословния си ад.

 

 

Двете с Беа лежахме по гръб и чакахме часът да започне. Залата се пълнеше бързо, но до моята постелка имаше свободно място. За момент затворих очи и се насилих да се отпусна след напрежението през деня. Не биваше да обръщам внимание на дребните неща, които непрекъснато ме дразнеха. Какво ми пука, че дебелата мениджърка на Алекса Ханли ми казва „Бузестата“? Ще забравя и гневното обаждане от агента, който ме наруга, задето още не му било платено. (Вече сме били публикували въпросната книга, но кой знае защо Вивиан беше решила, че работата още не била свършена. „Мразя тази книга“, обясни тя, сякаш това беше основателна причина да не се плати на автора.) Ще залича самодоволната усмивка на Лулу, дето ми я пускаше, докато слизаше от асансьора.

Когато отворих очи, до мен се настаняваше невероятно поддържана блондинка — чак до френския педикюр — и разстилаше постелка с логото на „Луи Вюитон“. Трябваше ми цяла секунда, за да я позная.

Беше Лулу. Дори името й звучеше готино.

Постелката й беше на по-малко от трийсет сантиметра от моята. Как е възможно такова съвпадение? Не можех да се престоря, че не я виждам, освен това не исках да падам до нейното ниво на злоба.

— Здрасти, Лулу — прошепнах аз.

— А, здрасти — отвърна студено Лулу. След това се наведе напред, отпусна чело между коленете си и го опря на постелката. За млада жена, която с всяка крачка намеква, че има заврян бастун в задника, тя бе забележително гъвкава.

— Седнете удобно пред постелките си — нареди инструкторът.

Докато траеше часът, Лулу изпълняваше всяка асана със завидна лекота. Забелязах, че челото й блести, но иначе не беше потна.

Затова пък аз пъшках и сумтях като Мария Шарапова и се обръщах на постелката сред малка локвичка пот. На двайсетата минута, при всяко движение се плъзгах така, сякаш бях на кънки. От косата ми капеше пот. Тениската и късите ми панталонки изглеждаха като взети от простора по време на буря. Когато часът най-сетне приключи, попих чело с мократа тениска. Дори Беа изви вежда.

Навих постелката и се обърнах към Лулу, решена да съм мила с нея. Бяхме прекарали известно време заедно и чакрите ни се бяха докоснали, макар и за кратко, така че може би сега тя щеше да откликне.

— Много си добра, Лулу — казах аз. — Впечатлена съм. Отдавна ли ходиш на йога?

Лулу не отговори и аз започнах да се чудя дали няма да подмине въпроса ми, както направи в асансьора. След това тя ме зяпна. Когато най-сетне благоволи да отговори, думите й бяха пълни с отвращение.

— Човек не „ходи“ на йога, Клер, човек „практикува“ йога. И, между другото, не всичко е състезание — сопна се тя и преметна сака си през рамо. След това се отправи към вратата.

Дотук с любезностите.

 

 

— Здрасти, мила. Току-що кацнах. Какво ще кажеш да се видим у нас след час? — попита Рандъл.

— Разбира се! — отвърнах бързо аз и се запитах дали Беа ще ми се разсърди, ако я помоля да отложим вечерята. Опитах се да пресметна набързо: можех да изтичам до апартамента (петнайсет минути), да взема бърз душ (пет минути), да се облека (петнайсет, защото ставаше въпрос за Рандъл и щяха да са ми необходими допълнителни четири минути, за да избера подходящо бельо) и да тръгна бързо към тях (двайсет минути). Не се бяхме виждали няколко дни — той приключваше някаква важна сделка в Токио и дори не можехме да се чуем по телефона. Добре че се оказах така затрупана с работа, че не ми остана време да мисля много, че го няма.

— Рандъл ли се обади? — попита Беа, когато затворих телефона.

— А-ха — кимнах аз.

— Да не би тази вечер да стане голямото събитие? — попита тя.

Тази мисъл не ми беше минавала през ума, но след като тя повдигна въпроса… Двамата с Рандъл излизахме повече от месец, виждахме се по няколко пъти в седмицата… Веднъж по телефона чух да казва пред колега, че говорел с гаджето си… Да не говорим, че аз бях луда по него.

— Всъщност, да — усмихнах се аз. — Тази вечер може и да се случи.