Брайди Кларк
Не дърпай дявола за опашката (20)

Деветнайсета глава
Завоят на реката^[1]

 

— Стига! Трябва да тръгна за църквата на секундата, ако не искам да пропусна собствената си сватба — заявих аз на Вивиан и сложих капачето на химикалката.

Тя вдигна глава ококорена, сякаш стресната от новината, че се омъжвам. Може и наистина да бе стресната. Като знам колко се интересуваше от живота на хората около себе си, бе напълно възможно да не е забелязала, че съм облечена в бяла рокля, с обсипано с малки перли було.

През последните четирийсет и пет минути не помръдна от апартамента, а Манди и Лусил вече кръжаха около нас като побеснели кучета, готови да нападнат. Мама бе приседнала в един ъгъл и скицираше нещо, за да се успокои. Беа пиеше чаша след чаша „Вов Клико“, за да убие времето, и бе готова да се намеси. Обхвана ме ревност.

— Добре — примири се Вивиан и махна пренебрежително с ръка.

— Крайно време беше! Благодаря ти! — кресна Лусил, набута сакото на Вивиан в ръцете й и започна да ни побутва един по един към вратата.

— Господи! Нечувано! — Манди ръкомахаше възмутена.

— Чакам те на оперативката в понеделник — напомни ми Вивиан, когато се качвахме в асансьора.

— Добре — отвърнах аз. След това се обърнах към нея: — Вивиан, нали си поканена на сватбата? — Лусил й бе изпратила покана, без да ме пита, тъй като искаше да присъстват колкото е възможно повече известни нюйоркчани.

— Да, видях поканата — отвърна разсеяно Вивиан, без да дава обяснение защо предпочита да не идва. — Да не забравиш за понеделник, Клер. Щом пристигнеш, ми се обади. Чака ни много работа. Виж ме докъде стигнах! Да обикалям из целия град, за да те намеря. Ти да не би да си въобразяваш, че животът ми се върти около твоя?

— Вие и двете сте луди — изсъска Лусил и натисна копчето за затваряне на вратата. Този път бях напълно съгласна с нея.

До първия етаж никой не промълви и дума. Напрежението ми напомни за тягостното пътуване с Лулу преди месеци. Запитах се какво ли прави този уикенд, дали се е затворила в офиса. Знаех, че на нея не й пука — Лулу бе истински трън в очите ми от деня, в който стъпих в „Грант“, — въпреки това ми беше жал за нея. Е, малко.

Щом излязохме пред хотела, Вивиан вирна глава и се отправи към лимузината, която я чакаше, без дори да се сбогува.

— Лулу, нямам представа къде си се завряла, мама ти стара — чух я да лае в мобилния, — но трябва незабавно да говоря с теб. Обади ми се на секундата, в която чуеш съобщението — видях я как натиска друго копче на мобилния. — Карай бе! — ревна тя и шофьорът потегли с мръсна газ.

Беа и мама ми помогнаха да се кача в едно от белите бентлита, спрени отпред. Лусил и Манди щяха да се качат във второто, за да обсъдят последните подробности преди битката. Четири ръце се протегнаха да оправят роклята ми, за да не се смачка.

— Колко си бледа! — ахна Жак и се наведе, за да мацне малко руж по бузите ми. — Тъй е по-добре — прати ни въздушни целувки и отстъпи от автомобила.

Всички булки се притесняват, казах си аз, докато Беа наливаше шампанско, за да пийнем по време на пътуването до църквата. Въпреки че мама почти никога не пиеше, надигна чашата и я изгълта на един дъх.

Бракът е сериозно обвързване. Щях да се притеснявам, независимо кой ме чакаше пред олтара.

Колата потегли. Трябваше да изминем двайсет пресечки. Молех се да попаднем на червени светлини. Трябваше ми малко време, за да помисля. Необходими ми бяха още няколко минути, за да осмисля всичко, което се случваше. Ставаше прекалено бързо. Беше напълно естествено да се паникьосам. Все пак, за по-малко от една година, животът ми коренно се промени.

Преди една година не бих и предположила, че ще се омъжа за Рандъл Кокс — най-преуспелия и красив мъж, когото познавах, мъжът на мечтите ми още от колежа.

Като се замисля, нима си бях представяла, че ще работя като редакторка на бестселъри? Истина е, че бях редактирала и много простотии в „Грант Букс“, но през ръцете ми бяха минали четири бестселъра и една удивителна литературна творба. Люк… Бързо го изтласках от мислите си, точно както правех през последните шест седмици… дори повече.

Какво ми ставаше? Животът бе станал по-хубав, отколкото си бях представяла, че е възможно преди една година. Защо тогава ми се плаче? Ако се оставя, изобщо нямаше да мога да спра.

Това са нерви. Остават дванайсет пресечки. Единайсет. Времето ми изтича. Просто изтърпи сватбата, Клер, и всичко ще бъде наред. Всички булки се притесняват. Таксито пред нас спря, за да слезе пътникът, и аз останах доволна, че се бавим.

— Аз… аз… — заекнах, тъй като не бях сигурна какво да кажа. Беа и мама се наведоха към мен. Отпих още шампанско.

— Какво има, Клер? — попита тихо мама. — Наред ли е всичко? Ако има нещо, сега е моментът да ни кажеш. Можеш да ни кажеш всичко. Клер, знаеш, че ще застанем зад теб на сто процента.

— Точно така — потвърди Беа, въпреки че малко заваляше думите. — Помисли си какво ще бъде след два часа. Сега е моментът.

Осем пресечки. Замислих се за татко. Като дете се качвах в скута му и го молех да ми разкаже как са се запознали с мама. Когато приключеше, го молех да започне отначало. Така и не ми омръзна да слушам за тяхната любов. Като негова дъщеря, ми правеше невероятно удоволствие да виждам как лицето му грейва всеки път, когато кажеше: „И тогава майка ти влезе в стаята.“

— Клер! — възкликна мама и ми подаде кърпичка. Жак сигурно щеше да получи удар, ако видеше мокрите ми бузи. — Защо плачеш, миличка?

— Просто нерви — успях да изхълцам аз. Гърлото ми се беше свило. Беше прекалено късно. Бях позволила всичко да стигне прекалено далече. Животът се бе превърнал в бясно препускащ влак и вината бе изцяло моя.

Колата спря. Бяхме пред църквата. В някаква мъгла оставих мама и Беа да ми помогнат да сляза и да извървя краткия път до църквата. С периферното си зрение забелязах, че второто бентли спира. Лусил и Манди забързаха след нас. Тръгнахме към задната част на църквата. Мама стисна ръката ми. И тогава…

Сърцераздирателен писък раздра въздуха.

Лусил.

На десет крачки пред мен, седнал на малка пейка в задния коридор, бе младоженецът.

— Лош късмет! — виеше майка му като банши^[2], а по лицето и се бе изписал истински ужас. — Много лош късмет! Той… не… бива… да… те… вижда… преди… церемонията! — пилешките й гърди хриптяха неудържимо.

— Лус, успокой се — нареди спокойно мама и прегърна Лусил, а след това я поведе към тясно помещение. — Опитай се да се съвземеш, мила. Всичко е наред.

— Това… е… просто… много… лош… късмет! Те… не… трябва… да…

— Знам, Лус, но се опитай да се успокоиш — шептеше мама. Беатрис бързо изсипа розовите цветчета от хартиен плик и го подаде на мама и Лусил. След това повлече Манди след себе си и затвори вратата след тях четирите.

Двамата с Рандъл останахме сами в коридора.

В първия момент стояхме загледани един в друг, без да промълвим и дума. В безупречния си фрак Рандъл бе красив като Кари Грант.

— Много си красива — отбеляза тихо той.

— Благодаря — отвърнах аз. — И ти си… искам да кажа… много мъжествен.

Бяхме съвършената двойка, която щеше да има съвършената сватба и да води съвършен живот. Отново се погледнахме.

— Май много разстроихме мама. Това е лош късмет — Рандъл тихо се разсмя, но тъгата в гласа му бе очевидна.

— Мама ще се погрижи за нея — успокоих го аз. Отново настъпи тежко мълчание.

— Май е време да застана на поста си — той се усмихна.

Аз кимнах.

Това е то. Последният ни момент да…

— Не е достатъчно — изрекох аз. Гласът ми звучеше не по-малко стреснато, отколкото бях самата аз.

— Кое? — попита той.

— Просто не е достатъчно — повтори гласът.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Клер? — попита Рандъл. По лицето му се бе изписала загриженост. — Какво означава това „не е достатъчно“.

Господи! Гласът ми изричаше думите без моето позволение, все едно, че разумът бе напуснал тялото ми и гласът се възползваше, за да каже неща, таени от седмици и месеци.

— Кое не е достатъчно, Клер? — попита отново Рандъл, застанал близо до мен, стиснал здраво ръцете ми.

Стори ми се ужасен. Кокалчетата му бяха побелели.

Кажи го, Клер, помислих си аз. Кажи го, преди да е станало прекалено късно.

Трябваше да повярвам, че Рандъл искаше да го чуе. Видях как се озари лицето му, когато Коръл влезе в ресторанта. Изражението му ми напомни за баща ми, когато разказваше за мама. Напомни ми за изражението на Люк всеки път, когато се видехме.

Можех да спра влака и заради двамата.

— Рандъл, знаеш, че те обичам. Знаеш, че безкрайно те ценя. Ти си невероятен човек, изключителен мъж. Това, което е между нас, просто не е достатъчно и според мен ти го знаеш не по-зле от мен…

— Какво? Какви ги говориш, Клер? За бога, ще се женим… да не би да си притеснена? Ние с теб се обичаме, Клер, а още по-важно е, че се уважаваме. Това са две чудесни причини, заради които можем да застанем пред олтара.

Той бе съвършено прав. Любовта и уважението бяха две чудесни причини, за да сключим брак. Погледнах внимателно Рандъл и за пръв път си дадох сметка какъв ще бъде животът ми с него. Щяхме да държим един на друг. Той щеше да ми осигурява абсолютно всичко, от което се нуждаех и което исках. Щеше да ме уважава. Щеше да е верен на този брак.

Истината бе, че никога нямаше да отдаде сърцето си на този съюз. И при мен беше така. А това съвсем не бе достатъчно за мен.

— Рандъл — започнах тихо аз, — защо скъса с Коръл?

— Какво? Какво общо има Коръл? Това е минало, Клер. Според мен не…

— Когато тя влезе в ресторанта, Рандъл, видях изражението ти. Просто ми е любопитно защо си скъсал с нея.

Целият поруменя.

— Клер, вече ти казах, че нищо не се е случило между нас! Наистина! Просто исках да й кажа лично за сватбата. Моля те, Клер, повярвай ми, нямаше нищо повече…

— Вярвам ти, Рандъл. Просто се питах защо си скъсал с нея.

— Ами тя не… тя просто не пасваше… не знам защо, просто не се получи!

— Но ти си бил влюбен в нея, нали? Защо не се е получило?

— Клер, защо изобщо говорим по този въпрос? Между нас с Коръл всичко е приключило и няма защо…

— Просто ми отговори честно и напълно откровено защо не се е получило и никога повече няма да повдигна въпроса.

Рандъл подпря главата си на длани.

— Не се получи, защото… мама не одобряваше Коръл… произхода на Коръл. Реши, че тя не е подходящата жена за мен. Аз имам сляпо доверие на мама. Тя иска най-доброто за мен, открай време е така.

— Значи си й повярвал, когато ти е казала, че аз съм най-подходящата за теб?

— Аз… Слушай, Клер, аз не правя всичко, което тя ми каже. Мога и сам да вземам решения, освен това те обичам. Ти ме правиш щастлив…

— Рандъл, помисли как те кара да се чувстваш Коръл.

Той поклати отчаяно глава.

— Всичко между нас приключи, Клер, колко пъти да ти…

— Просто помисли как се чувстваш, Рандъл.

Той престана да клати глава. И двамата замълчахме за кратко, ала погледите ни казаха всичко.

— Просто беше различно — призна тихо той. — Не знам защо. Но аз наистина те обичам, Клер.

— Рандъл, между нас има нещо и последната година беше чудесна, ала това нещо просто не е достатъчно. Ти не си виновен, не е заради теб и Коръл. Аз също изпитвам силни чувства към друг. Не съм искала да се случи, но ето че се случи — бяхме седнали един до друг на стълбите. — Ако се оженим, ще излъжем самите себе си. Не искам да ти причиня подобно нещо, не искам да го причиня и на себе си.

Замълчах, поех си дълбоко въздух и отново заговорих:

— Не можем да се оженим, Рандъл. Много съжалявам, че става така, особено след като до церемонията остават броени минути. Просто знам, че ще постъпим правилно, ако спрем дотук.

Знаех, че съм права. Най-сетне, след цяла една година на объркване, догадки и съмнения, знаех, че постъпвам правилно. Рандъл кимна бавно. Наведе се и ме целуна по мократа от сълзи буза. В този момент вратата се отвори и Лусил се стрелна навън.

— За какво постъпвате правилно? — попита тя, стиснала смачкания хартиен плик. — Защо плачеш, Клер? Какво става?

Погледнах Рандъл, за да разбера дали иска аз да съобщя новината. Той стисна ръката ми.

— Мамо, двамата с Клер решихме да спрем сватбата.

Лусил ни зяпна.

— Какво? Какво? Разбира се, че ще се ожените! Органистът вече е започнал да загрява! Това е някаква смешна…

— Съжалявам, мамо, знам колко много усилия вложи в подготовката… но двамата с Клер знаем, че не бива да сключваме този брак.

Слисаната Лусил се олюля назад и се отпусна в ръцете на мама.

Свалих пръстена и го върнах на Рандъл. Колкото и да беше красив, изпитах огромно облекчение, че се отървах от него. Щеше да ми липсва, но наистина бях доволна, че го върнах.

— Невероятно — прошепна Манди и хукна да съобщи новината на свещеника.

— Благодаря ти — въздъхна Рандъл и ме целуна нежно по бузата.