Брайди Кларк
Не дърпай дявола за опашката (2)

Една година по-рано
Първа глава
В търсене на любовта^[1]

 

Точно една година преди сватбата ми, на 26 юни, се бях свила на канапето у нас с огромна пикантна пица, наполовина изпушена кутия „Малборо Лайтс“, най-мекото одеяло на света и през следващите няколко часа се канех да гледам телевизия.

При нормални обстоятелства всичко това щеше да ми достави огромно удоволствие. Всяка друга вечер кутията ми с цигари щеше да е наполовина пълна. Работата е там, че тази вечер дори мисълта, че ми предстоят цели шест часа, в които да гледам как Кийфър Съдърланд спасява света, не ми донесе никаква утеха.

Първо, все още не бях превъзмогнала раздялата с гаджето си Джеймс, новоизгряваща рок звезда. (Ако трябва да сме напълно честни, това бе последната от четири раздели, всяка още по-необходима от предишната.) Това направо ме беше скапало.

Финалният удар беше професионален. Днес следобед ми съобщиха съкрушителната новина, че Джаксън Мейвил, любимият ми шеф в „Питърс и Помфрет“ (далеч не най-известната и успешна издателска къща в Ню Йорк), професионалният ми наставник през петте години след завършване на колежа, си дигаше гълъбите през лятото. Двамата с жена му се местели във Вирджиния, за да са по-близо до внуците.

Вероятно трябваше сама да се сетя, че рано или късно той ще се пенсионира, ала никак ме няма по подобни предвиждания. Така че, когато Джаксън ми каза новината, аз ревнах на секундата — почувствах се безкрайно неловко, ала сълзите ми бяха съвсем истински.

— Стига де. Недей така. Пак ще се чуваме — утешаваше ме Джаксън с бавния си спокоен говор, съвсем като на Клинтън, погали ме нежно по главата и ми подаде кърпичката си. След това ме привлече до себе си и малко притеснен ме прегърна; челото му бе намръщено като на угрижен баща.

Няма нужда да ви казвам, че това съвсем не успя да пресуши сълзите ми. Опитах се да се усмихна и да се държа като професионалистка, но така и не успях. Бях съкрушена. За мен Джаксън бе много повече от просто шеф — той ми бе като баща, откакто татко почина преди пет години. Бе мил и интелигентен също като баща ми. И двамата бяха високи, слаби, чаровни (макар и не точно красавци), с буйна посребряла коса и склонност да се опълчват срещу установения ред. И двамата се бяха посветили на работата си с цялото си сърце. И двамата бяха всеотдайни, емоционални, искрени. И двамата обожаваха съпругите си.

И двамата ме караха да се чувствам… просто обичана. Много пъти в петък вечер, когато на тръгване от работа Джаксън ме заварваше надвесена над бюрото, ме канеше на вечеря със съпругата си Кари и синовете им Майкъл и Едуард, все още тийнейджъри, най-малките от петте им деца. Сядахме на масата в топлата кухня, от фурната се разнасяше божествен аромат на лазаня, която Кари много често прегаряше, и аз се чувствах така, сякаш бях открила истински дом в Ню Йорк Сити.

— Ще се оправя — хълцах аз, заровила лице в сакото на Джаксън.

Двамата с него се запознахме към края на последната ми година в колежа. Влязох притеснена в кабинета му, стиснала документите си в ръка, и се настаних на същото кожено канапе, на което се разплаках днес следобед. До завършването ми оставаха няколко седмици. Бях успяла да си уредя работа в друго голямо издателство — резултат от многобройни пътувания до Ню Йорк в очукания пикап на Беа, — ала щом ме повикаха на интервю с легендарния Джаксън Мейвил, веднага обясних на отдел „Кадри“ в другата фирма, че ми трябва още малко време, за да помисля. Все пак ставаше въпрос за Джаксън Мейвил. Той бе редактирал някои от най-значимите заглавия на века и бе изключителен.

Още от дете знаех, че ще стана редакторка на книги. В гимназията четях с настървение „В знак на благодарност“ в романите, които обичах, и си мечтаех, че един ден някой талантлив писател ще види в мен човека, който е „дал тласък на книгата ми“ или „е заредил всяка страница с мъдрост и неподправен усет“. Дали нямаше да се превърна в Максуел Пъркинс на някой бъдещ Хемингуей, Фицджералд, Улф? Щях да науча основното от Джаксън Мейвил и това щеше да е невероятна първа крачка в кариерата ми.

Стана точно така. Петте години съвместна работа с Джаксън отлетяха неусетно и аз научих от него повече, отколкото предполагах, че е възможно.

Невинаги бе лесно и приятно — както в професионален, така и в личен план. Петте години бяха истинска борба да свържа двата края, лашках се от една провалена връзка към друга, докато приятелките ми намираха семейното щастие, а аз подгрявах полуготови супи почти всяка вечер. Но пък, от друга страна, през тези пет години научих всичко най-важно от талантливия си щедър наставник, работех с настървение и се наслаждавах на независимостта си. Ето че всичко отиваше към края си.

Нещата се променяха. Джаксън вече нямаше да го има.

Истината е, че старото настървение си беше отишло. Джеймс ме бе изтощил емоционално, но така бе с всичките ми последни връзки. Напоследък се опитвах да убедя сама себе си, че поредният, с когото излизах, не е: а) кретен (Какво от това, че не обича опера? Нищо че не понася музеите… и вестниците… и да чете, без да си мърда устните); б) мързеливец (Какво от това, че е безработен вече цели десет години? Просто човекът не е материалист. Освен това е толкова уверен в мъжествеността си, че ме оставя аз да плащам за всичко); в) равнодушен простак (Какво толкова, че ме остави да го чакам пред ресторанта почти един час? Той е от латино произход).

Пуснах нов епизод на „Двайсет и четири“. Да ви призная ли нещо? Ден като този направо плаче за голяма пица. Обадих се в „При Мими“, за да си осигуря подкрепление. Някои ходят на йога, други тичат на терапия — а пък при мен, когато животът ме притисне, успявам да се справя, като изяждам колкото пикантна пица успея да погълна.

В този случай не ставаше въпрос единствено за емоционалната загуба. Причината да съм разстроена не бе, че няма да се виждам с Джаксън всеки ден. Притесняваха ме по-практични неща. Джаксън ме бе подкрепял безброй пъти — настояваше Гордън Хас, издателят, да обръща внимание поне на някои от предложенията ми, бореше се за идеите, които давах, настояваше пред отдел „Кадри“ да ми повишат заплатата. Как ли щеше да се отрази пенсионирането му на бъдещето ми в „П&П“? Все още имах работа, поне така ме увериха, ала нямаше съмнение, че след като Джаксън вече го няма, стремглавото ми издигане ще се позабави. Това никак не ме зарадва, защото ми бяха необходими цели пет години, за да се изкача по редакторската стълбица и да стана младши редактор — доста бързо постижение.

Запалих осмата цигара за вечерта и се опитах да насоча вниманието си към актьорската игра на Кийфър, ала се оказа неестествено трудно.

Цялата работа бе там, че и без това ми беше трудно да си уреждам срещи с Гордън — което означаваше, че беше почти невъзможно да осигуря финансова помощ за книгите. Как щях да се издигна до редактор, ако нямах шанс да покажа усета си да избирам качествени книги и да редактирам добре? Знаех, че почти всички от младшия състав се борим със системата като в „Параграф 22“. След като толкова много главни редактори обсебваха вниманието на Гордън и протягаха ръце към бюджета, бе почти невъзможно да пробия сред редиците на новоизлюпените редактори. Това бе така дори докато Джаксън ме подкрепяше.

През последните няколко месеца наблюдавах безпомощно как няколко обещаващи книги ми се изплъзнаха, защото така и не успях да си уредя срещи с Гордън. Не го винях — той бе мил човек, с добри намерения, ала работеше на пълни обороти и се стараеше да обърне внимание на всички.

Въпреки това бях много разочарована. Жадувах да получа нови отговорности. Бях започнала работа в този бизнес, защото обичах редакторската работа — и търсенето на възможности, и творческия процес, и работата в екип, — а не за да вися пред ксерокса по пет часа на ден.

Ето къде се намирах една година преди сватбата си. Не ме очакваше никаква романтика, а кариерата ми бе в застой. Бях влязла в безкраен коловоз, дълбок поне колкото Големия каньон.

* * *

Тъкмо посягах към втората пица, когато телефонът звънна. Беше Беатрис, за да ме покани на откриването на някаква нова галерия.

Как ли пък не, помислих си аз, дори може да съм го казала на глас. Много добре знаех какво ще представлява партито. Щях да попадна сред море от нахилени, надути, флиртаджийски настроени нюйоркчани. Там щяха да са всички светски личности, прекарали целия следобед в колебания какъв тоалет да изберат за вечерта. Щеше да е пълно със зализани мъже, които опипват с очи залата, докато ти отговаряш на въпросите им. Наоколо щяха да щъкат разни наследници с римска цифра след името, стиснали под ръка надути платиненоруси каки. Нямаше да останат незабелязани и нагажданите от скромен произход, които се надуваха така, сякаш светът бе техен. Непрекъснато щяха да проблясват светкавиците на фотографи от модните списания, щеше да се лее евтино шардоне, залата ще жужи от изтъркани разговори. Тук се пускаха единствено неангажиращи поизтъркани лафове и дори на най-големите веселяци им писваше, ако прекараха прекалено много време в тази обстановка.

Да, истина е, че бях цинична. Освен това бях много наясно с нещата. Вече пет години се движех в периферията на тези кръгове — главно заради Беа, която работеше като интериорен дизайнер и обикаляше по тези партита, за да си осигури по-богата клиентела — и знаех какво да очаквам.

Напоследък, например, тя ме завлече на коктейл в „Соло Хаус“, организиран в чест на обещаваща млада писателка, която тъкмо бе издала първия си сборник с разкази. Стоях и гледах как разни пудри от светското общество, без които не минаваше нито едно парти, облечени от главата до краката в бяло (новото сиво на сезона, което бе новото черно за миналия сезон), се скупчват в един ъгъл до полиците с книги. Мярнах дежурния по тези светски събирания фотограф Патрик Макмълан да обикаля наблизо, а момичетата кокетно се преструваха, че не забелязват огромния фотоапарат, увиснал на врата му. Тогава Патрик започна да щрака. Едно от момичетата, бивша манекенка, посегна към някаква книга от полицата и се престори, че чете. Още една дръпна книга. Една по една те си придадоха толкова сериозен вид, присвили очи, сякаш задълбочени в думите, веждите им премерено присвити — истинска карикатура на задълбоченост. На Патрик всичко това му допадна. Едно от момичетата държеше книгата наопаки, ала на никого не му пукаше. Знаех, че тези снимки са напълно безобидни, въпреки това оставих чашата и си тръгнах.

Както и да е, в момента просто нямах настроение. Точно тази вечер не ми беше до излизане. Мислех за работата си, освен това щях да тъгувам за Джеймс поне още една седмица. (Има ли някоя, която да не се наслаждава тайничко на разделите — или ако не на раздялата, то поне на свободата да пуши колкото й се прииска, да яде сладолед по пръсване, да се търкаля на канапето и каквото друго изтъркано клише се сетите? Нямах никакво намерение да се откажа от тези дребни удоволствия.)

Обясних на Беа, че няма начин да ме накара да си сваля анцуга, ала тя настоя. След това мина на молби.

Аз удържах фронта. Затова тя премина в настъпление.

— Много ми е интересно дали и Джеймс се търкаля на канапето у тях.

— Ще се видим след час — изръмжах аз и се надигнах. Не мога да отрека, че умее да си разиграе картите. И двете бяхме наясно, че в този момент Джеймс сигурно сваля някоя рокаджийка, която му е увиснала на врата още преди да започне концерта. Много си падаше по такива мацки и тъкмо това ускори раздялата ни.

— Няма да съжаляваш, Клер — възкликна развълнуваната Беа. — И си облечи червената рокля.

Червената рокля ли? Тя затвори, преди да успея да се развикам, след като разбрах, че става въпрос за нагласена работа.

 

 

В 20:20 ч. влязох в пълната с народ галерия. Забелязах Беа на бара и се отправих към нея.

— Казвай къде е — усмихнах се с досада аз, целунах я за „здрасти“ и посегнах към една хапка от таблата на застаналия наблизо сервитьор.

Хари се появи зад мен, захапал пура, макар тук да бе забранено да се пуши, ала на него подобни прегрешения винаги му се разминаваха. Отпусна ръка на рамото на Беа и подсвирна похотливо към мен.

— Пазете се нюйоркчани! — наведе се към мен, за да ме целуне. — Госпожица Труман отново е поела на боен поход.

Държа да се отклоня за момент. Обичам Хари, не обожавам Хари. Той е един от най-приятните, умни и забавни хора, които познавам, от онези мъже, които те карат да се усмихнеш в мига, в който застане близо до теб. Освен това е заместник областен прокурор, винаги жизнен и готов да те залее с разни истории напълно в стила на някоя сапунена опера. Влезе в живота ми в мига, в който Беа се съгласи да излезе с него на среща през последната ни година в колежа. Добре че прояви здрав разум, тъй като едва ли някога е имало друг колежанин, който да се труди толкова здраво. Точно това е тайната на успеха му — като изключим забележителния му чар — обичам Хари, защото той не крие обожанието си към най-добрата ми приятелка. За него Беа е истинска богиня, нещо, с което съм сто процента съгласна.

Двамата с него не сме единствените, които сме на това мнение. Беа е наистина забележителна. Тя е естествено слаба, въпреки силната неприязън към „здравословния начин на хранене“ и суровите зеленчуци и огромната си слабост към пържола с пържени картофи и „Кентъки Фрайд Чикън“, ала на никого не би му минала подобна мисъл през ума, когато я погледне. Тя притежава класическа красота и стегнато, хармонично тяло на спортистка. Гъсти къдри лененоруса коса се стелят по раменете й, заради които всяка манекенка на стилизиращи продукти би заронила сълзи от яд и злоба, с огромни морскосини очи. По отношение на външния вид Беатрис слага Шарлиз Терон в малкия си джоб — факт, с който всички, освен самата Беа са наясно.

Но пък тя е безкрайно щастлива със съпруга си, който продължава да й пише любовни писма, същият мъж, на когото му отне цяла една година между колежа и постъпването в правния факултет, за да изкара курс по тайните и тънкостите на френската кухня, който й носи виолетки (любимите цветя на Беа) всеки петък без изключение. Тя става все по-известен интериорен дизайнер. Открай време обича тази творческа работа, още повече, че има възможност сама да решава кога да работи и кога не.

Ако не обичах Беа като сестра, сигурно щях да я намразя.

Работата е там, че страшно много я обичам. Винаги съм я обичала, още откакто седна няколко реда зад мен на един от тестовете през първата седмица в „Принстън“. И двете бяхме вързали косите си с пъстри панделки за късмет — една от онези подробности, които човек забелязва, докато оглежда залата по време на теста. На излизане се заприказвахме за суеверията, подчинени на модата — първият ни доста повърхностен разговор, който постави началото на крепко приятелство.

— После ще ми благодариш, задето те измъкнах от вас — прошепна Беа и ме стисна за лакътя, за да привлече вниманието ми. Кокалчетата й са побелели. — Направо няма да повярваш кой е тук. Познай!

Огледах насъбралото се множество, ала така и не успях да забележа нито един интересен екземпляр.

— Спомни си за една бутилка бира в колежа — изрече съвсем бавно Беа.

Аз се ококорих.

— Не може да бъде!

— Да не би да мислиш, че се шегувам? Тук е. Струва ми се, че е станал още по-готин след колежа, ако това изобщо е възможно — тя завъртя глава наляво и погледна към него.

Рандъл Кокс.

Ето го, в другия край на залата. Не можех да повярвам на очите си, ала как може човек да сбърка високия мъж с рамене като на гребец, чупливата кестенява коса и пронизващите сини очи, забележителната самоувереност.

— Дръж ме, ще падна — прошепнах аз на Беа почти сериозно.

Трябва да спомена няколко думи за миналото. Рандъл Кокс бе най-привлекателният и търсен мъж, когото познавах. Направо върхът. През първата година в колежа двете с Беа се разхождахме бавно покрай апартамента му, който, разбира се, бе самостоятелен, тъй като той не живееше като нас от простолюдието на общежитие, с тайната надежда да ни забележи. Беше по-голям от нас, истинска икона в „Пристън“, а също и удивително красивата му приятелка.

По време на втория семестър двете с Беа имахме завидна шпионска мрежа, която ни информираше по кои партита и местни барове ходи Рандъл. Щом научехме, веднага се втурвахме, само и само да сме по-близо до него. Ако случайно се срещнахме, каква благословия беше това, се преструвахме, че не го забелязваме — типично в стила на зрели осемнайсетгодишни момичета.

Веднъж Беа зърна Рандъл да излиза от аудитория „Макош“ и се направи, че ме снима пред сградата. Сложихме снимката в рамка, въпреки че Рандъл не бе излязъл съвсем на фокус, и я държахме на полицата над камината в стаята си, докато завършихме.

С други думи, не спряхме да го дебнем къде ходи и какво прави. А това не бе никак лека задача.

— Върви да поговориш с него — нареди Беа и се наведе към мен с присвити очи, за да се увери, че нямам трохи от пая между зъбите. — Веднага. Няма да ти проговоря повече, ако не го направиш — Хари изви вежди и мъдро се спаси към бара.

Дежа вю. Две седмици преди дипломирането на Рандъл (няма нужда да изтъквам, че това беше най-травмиращото събитие в младежкия ни живот) двете с Беа го мярнахме през прозореца на „Анекс“, една от местните кръчми. С разтуптяни сърца бяхме опоскали и без това оскъдните си студентски средства, за да подкупим надулия се пред вратата бияч, който проверяваше личните карти, за да е сигурен, че не са се вмъкнали малолетни.

— Това е последният ти шанс — насъскваше ме Беа, докато се промъквахме към бара, където Рандъл чакаше да напълнят халбата му с бира. Общото ни увлечение вече бе само мое увлечение; по това време Беа си падаше по Хари, който я преследваше неуморно цяла година.

Застанахме на бара с гръб към Рандъл и се стараехме да си придадем нахакан и леко отегчен вид, докато се мъчехме да измислим някакъв план, хитър лаф, с който да го заприказваме. Дали да не кажем „здрасти“? Тъпо. Едно момиче не може да си позволи подобна простосмъртна волност, когато заговаря гръцки бог.

След двайсет безкрайно напрегнати секунди Беа направи немислимото. Простори се, че се препъва, блъсна ме с всички сили и аз полетях към Рандъл. Той ме задържа със силните си ръце и в един великолепен, божествен момент усетих стегнатите му гърди, притиснати в гърба ми.

Вдигнах поглед и забелязах развеселения му поглед. Бях пленена. Бях зашеметена. Не можех нито да помръдна, нито да си поема дъх. Той се усмихна — много мило, при положение че пълната халба се разплиска по тениската му.

— Нека да ти купя нова бира — предложих аз, шокирана и горда, че съм успяла да изрека смислено изречение в негово присъствие.

— Не знам дали да приема — усмихна се той и посегна към ламинираната лична карта, която стисках. Беше много нескопосан фалшификат. Момичето на снимката бе с дълга права бяло-руса коса и много лунички. Аз съм взела маслиновата кожа на татко и съм със светлокафяви очи и като повечето си връстници тъмната ми коса бе подстригана на черта и изправена. Вместо лунички в момента се бях изчервила и цялата бях на петна, които пламтяха като пожар по лицето ми и се спускаха надолу към гърдите… бях невероятно привлекателна, няма що.

Зяпнах го. В този момент нямаше начин да изрека дори една смислена сричка.

— Слушай, не се притеснявай — заяви Рандъл. Сигурно бе разбрал, че съм изчерпила всичките си сили след първото изречение. Помоли бармана отново да напълни халбата му и поръча бутилка бира за мен. Измърморих нещо като благодарност, той ми кимна за „довиждане“ и се върна при приятелите си на близката маса за билярд.

Мога единствено да призная, че това бе най-вълнуващият момент през осемнайсетгодишния ми живот. Бях замаяна, бях във възторг, виеше ми се свят и ми се искаше да се сритам заради проявеното умение да водя интересен разговор. След като изпих и последната капка бира, с която той ме почерпи (тайничко прибрах празната бутилка в чантата си, за да я отнеса в стаята си), двете с Беа се прибрахме като зашеметени, тръшнахме се на канапето и анализирахме в най-големи подробности случката.

— Според мен той те харесва — прошепна тя, преди да заспи — думи, с които укрепи завинаги приятелството ни.

Седмици по-късно, когато се върнах вкъщи в Айова, разказах всичко на мама, без да пропусна нищо.

— Рандъл Кокс ли? — повтори напълно невинно тя. След това сподели, че двете с майка му, Лусил, били стари приятелки — нещо, от което можеше да се получи страхотен разговор. Как можах да не спомена за увлечението си няколко седмици по-рано?

Животът ми щеше да е коренно различен. Нямаше да ги има всички онези несполучливи връзки, нито пък любовни разочарования, които преживях, откакто навърших двайсет. На осемнайсет щеше да е настъпил моментът, след който те заживели щастливо до края на дните си.

Ето че сега ми беше предоставен втори шанс, който чаках вече цяло десетилетие. Нима смотаната тийнейджърка не се бе превърнала в самоуверена дръзка жена? Поне така си мислех. Ще отида и ще го заговоря…

Все още се убеждавах в собствените си умения, когато забелязах, че изражението на Беа се променя.

— Здравейте, момичета — поздрави мелодичен глас зад мен.

Обърнах се. Рандъл — невероятно готиният Рандъл — бе протегнал ръка. Сърцето ми думкаше като барабан.

— Доколкото си спомням, учехме заедно в „Принстън“. Аз съм Рандъл Кокс — представи се той.

Беа стисна ръката му и също се представи.

— Клер Труман — казах аз с изненадващо спокоен глас, който прикри вълнението ми. — Доколкото си спомням, ти беше една година по-голям от нас, нали? — да, наистина, спомням си смътно, намекваше тонът ми. Та той нямаше представа, че веднъж откраднах празна бутилка, която бе изхвърлил, и я кътах цели три седмици. Все още помня цвета на пердетата на прозорците му, които се виждаха отвън. Освен това знаех кой номер обувки носи. И ако имах десет свободни минути, сигурно щях да изровя размазаната снимка, когато излизаше от „Макош“.

— Така беше. И двете ми се струвате пораснали — Рандъл не откъсваше очи от мен. Точно така. Причината е в роклята. Мъжете обикновено забелязват Беатрис и тя трябва да им напомня за съществуването ми. Никога повече няма да сваля тази рокля — е, освен ако Рандъл не пожелае лично да я свали.

— Отивам да си взема нещо за пиене — обяви Беа с блеснали очи. — Нещо за вас двамата?

— Не, мерси — отвърнахме двамата с Рандъл в един глас. След това избухнахме в смях. Двамата заговорихме едновременно. Та ние бяхме страхотна двойка!

Щом Беа се отдалечи, преминахме на обичайните за подобни коктейли разговори — къде живеем, къде работим. Дори общите приказки с Рандъл успяха да задържат вниманието ми — или причината бе, че съм на една ръка разстояние от него.

— Аз постъпих в „Голдман“, след като завърших магистратура — уведоми ме той, след като му разказах за скромните си постижения. — Живея на Пето авеню и Осемдесет и втора улица.

— До „Метрополитън“ ли?

Рандъл се усмихна скромно.

— Терасата ми гледа към „Метрополитън“. Иска ми се да си стоя повече вкъщи, за да се наслаждавам на гледката, само че напоследък мога да разчитам единствено на гледката си от прозореца на офиса.

Стига с тези празни приказки за апартаменти, офиси и гледки. Интересуваше ме единствено въпросът дали е още ерген. Възможно ли е мъж, който изглежда толкова страхотно и на снимка, и на живо, да е все още необвързан?

Не, разбира се, казах си аз. Сигурно си има някоя умопомрачителна красавица като актрисата Моли Симс.

Тъй като не исках да му задам въпроса направо, реших да поема по заобиколен път.

— Ти не излизаше ли с Александра Диксън в колежа? — попитах го аз. Александра бе фаталната жена.

— Точно така. Имаш страхотна памет. Ти познаваш ли Алекс?

— Бяхме в една група по английски. Много мило момиче — не беше съвсем така. Двете с Алекс Диксън наистина бяхме в един курс по английски, но тя не ме погледна нито веднъж. По нищо не личеше да е мило момиче. Мога само да кажа, че беше зашеметяваща, великолепна, нахакана и владееше незнайно колко езика. Така и не я чух два пъти да говори на един и същи език. Тъй като нямах особено голямо желание да напомням на Рандъл за очевидните й качества, се спрях на най-баналното прилагателно, което ми хрумна. „Мило.“

— Тя постигна страхотни успехи. Една година беше в Милано като манекенка, след това се върна в Щатите, за да учи медицина. Стана неврохирург. Направо не е за вярване!

Разбира се, че е за вярване.

— Супер! — отвърнах немощно аз. — Не са много манекенките, които съумяват да направят подобен преход. — Още ли се виждате?

— Не. За съжаление от години не поддържаме връзка. Тя се премести в Чикаго, омъжена е и има две деца. Направо да не повярваш, нали?

— Две деца? — повторих аз и настроението ми литна. Поне бившата, още по-бивша манекенка и настоящ неврохирург се беше установила и нямаше да ми се пречка.

— Ами ти? — попита той и ме погледна настойчиво. — Омъжена ли си? Имаш ли деца?

— Все още не — усетих как се изчервявам. — Обърнах повече внимание на кариерата си.

— Позната история — погледна ме отново по начин, от който коленете ми омекнаха. — Миналата година приключих с една дълга връзка. Бившата ми приятелка е страхотно момиче, но не знам защо не можех да си представя да се оженя за нея. Не беше честно да я залъгвам.

Сърцето ми направо спря, когато си представих колко нещастно е било горкото момиче.

— Предполагам се запознаваш с много жени.

— Да се запозная с жена като теб е по-трудно, отколкото си мислиш — отвърна той. — Нали разбираш… умна жена, постигнала успехи, която е и красива.

Да не би току-що да получих троен комплимент от Рандъл Кокс? Умна? Постигнала успехи? Красива? Това истина ли е?

— Слушай, Клер, знам, че партито едва започва, но какво ще кажеш да отидем да вечеряме заедно? Човек не може да се нахрани с тези хапки тук.

Запази спокойствие. На всяка цена запази спокойствие. Да не вземеш да се издъниш точно сега?

— С удоволствие — проскърца гласът ми.

Рандъл се усмихна. В следващия момент вече се бяхме насочили към изхода. Силната ръка на Рандъл бе отпусната на гърба ми. Махнах през рамо на Беа и тя вирна доволно палци.

— Много си тиха, Клер. Май ти надух главата със служебните си проблеми.

Имах чувството, че съм излязла от тялото си, че не е възможно наистина да съм на среща с човека, по когото си падам вече цели десет години. Все едно че вечерях със световноизвестна личност и не можех да преодолея шока, че съм толкова близо до лицето, което ежедневно ме гледаше от билбордове, от телевизионния екран, от документалните филми за холивудски знаменитости. Лицето на Рандъл се бе появявало в толкова много от мечтите ми, от време на време измествано от нетрайните ми увлечения, ала така и не бях успяла да го излича от съзнанието си. Затова ми се стори напълно естествено, че седя смълчана в „Ил Кантинори“, на малката маса, обляна в дискретната светлина на свещта — едно от най-предпочитаните места за срещи, което Хари наричаше „Ил Кинти-на-килограми“.

— Нищо подобно — отвърнах аз. — Наистина е невероятно колко много си постигнал за толкова кратко време — това бе истина, макар да прозвуча така, сякаш го четках — успехите на Рандъл бяха забележителни за възрастта му. Освен че бе защитил магистратура в „Харвард“, той бе станал най-младият изпълнителен директор в историята на „Голдман Сакс“ — инвеститорска банка, в която не попадаха нито некомпетентни връзкари, нито кръшкачи. При това го беше постигнал при доста затегнати икономически условия.

— Обичам предизвикателствата — отвърна скромно той. Миникомпютърът му се включи и той погледна екрана. — Извинявай, Клер, отново е Грег. По това време в офиса наистина цари лудница. Трябва да се обадя веднага.

Грег беше звънял три пъти, откакто си тръгнахме от галерията. Погледнах часовника си. Беше 22:45 часа. Рандъл почиваше ли си някога? Горкичкият! Често се карах на Беа, когато се обаждаше, докато бяхме заедно, ала сега зачаках търпеливо Рандъл да даде на колегата си разни напълно неразбираеми за мен нареждания.

Истината е, че останах силно впечатлена от работната етика на Рандъл, особено след като можеше да си позволи да прекара живота си, без да си мръдне пръста. От мама знаех, че семейство Кокс живеят доста нашироко и че Рандъл трудно би могъл да си избере по-трудна и ангажираща кариера. Като нищо можеше да стане колекционер на антични компаси, например, или безработен актьор. За него всичко бе възможно, стига да го искаше. Въпреки това бе предпочел да се захване с работа, която доказваше, че е наистина свестен, сериозен и амбициозен.

— Та за какво говорехме? — чух гласа му след малко очевидно кризата в службата бе преодоляна. — Разкажи ми сега за твоята работа. Над какви книги работиш?

— Страхувам се, че всичко ще се промени. Джаксън Мейвил — постъпих при него веднага след като завърших — току-що обяви, че се пенсионира и не е ясно как ще се отрази това на работата ми в „Питърс и Помфрет“.

— Познавам Джаксън. Той е член на клуб „Ракет“. Приятен човек. Само че никак го няма на скуош. Въпреки това е готин.

Изкисках се, макар да не можех да си представя Джаксън да поеме по-голямо физическо натоварване от завързването на обувките си.

— Върхът е. Научих много от него. Днес разбрах, че ще се пенсионира. Смазана съм, въпреки че така ще му остане повече време да се вижда с внуците си.

Рандъл дъвчеше замислен.

— Напоследък не ми остава много време да чета. Всъщност — май не би трябвало да признавам подобно нещо тъкмо пред теб, защото ще решиш, че съм пълен кретен — току-що дочетох книга, публикувана от Вивиан Грант. Май беше един от бестселърите на „Ню Йорк Таймс“ — за някаква монахиня, която загърбва вярата, за да стане стриптийзьорка. Заглавието беше доста показателно… ама как се казваше тази книга? На нощното шкафче у нас е, представям си корицата…

— Да не би да говориш за „Палави навици“ — попитах аз. Гордън подхвърли няколко остри забележки за нея на редакторската оперативка миналата седмица. „Палави навици“ бе в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ вече шест седмици, което се оказа доста потискащ факт. Значи Рандъл я бе чел.

— Точно така. „Палави навици“ — той закима с глава и гъст кичур падна върху челото му. — Не е някой литературен връх. Дори не съм сигурен дали може да се нарече качествена литература — погледна ме с притеснена усмивка. — Май току-що съсипах шансовете си за втора среща.

На кого му пукаше дали разбира от литература? Като знам колко много работеше, сигурно нямаше никакво желание да се потопи в света на някоя книга, която щеше да го натовари още повече след поредния безкраен работен ден.

— Да ти кажа, срещал съм Вивиан Грант няколко пъти — продължи той. — Приятелка е на баща ми. Умна жена. Знам, че винаги се ослушва за добри редактори. С най-голямо удоволствие ще й се обадя да те препоръчам, стига да си готова за промяна. Нищо не пречи да се запознаете.

Да се запозная с Вивиан Грант ли?

Грант бе от големите играчи и й се носеше славата, че е най-избухливата и напориста жена в бизнеса. Почти винаги, когато някой споменеше името й, хората извиваха очи към тавана. Имаше свое издателство към корпорация „Мадър-Холингер“, която се занимаваше с книгоиздаване, и се бе прочула и забогатяла благодарение на вдъхновените от таблоидите блокбъстъри и грубовати, ала атрактивни четива, включително автори като непълнолетната порно кралица Минди Мъри, презрян сериен убиец, тероризирал Чикаго една безкрайна година, и цяла плеяда политици дрънкала с доста крайни убеждения.

Честно казано, всички тези великолепно подбрани имена без каквито и да било претенции за професионализъм успешно изместиха интелигентните качествени книги, които тя издаваше. Грант бе провела забележителни кампании за някои страхотни романи и бе извоювала феноменален успех и признание за никому непознати досега автори. Чела бях едно от интервютата, в които тя се оплакваше — с пълно право, — че никой никога не й отдавал дължимото, когато публикувала някоя стойностна книга, а хората я свързвали единствено с долнопробните преходни четива, които блясвали ослепително за кратко и после никой не ги помнел.

Независимо дали хората я харесваха или не, Вивиан Грант бе една от най-забележителните личности в бизнеса — може би дори най-успешната. А аз можех да се запозная с жената, която сама бе създала издателска империя. Това не беше за изпускане, независимо дали исках или не исках да работя в „Грант Букс“.

— Много мило от твоя страна, Рандъл, благодаря ти — отвърнах аз. Какъв жест само!

— За мен е истинско удоволствие — той си отбеляза ангажимента в миникомпютъра.

Донесоха ни торта с течен шоколад — изпратена специално от собственика на ресторанта — и аз усетих как ме обзема спокойствие. Посегнах с вилицата и шоколадът бликна като разтопена лава.

— Не мога да поема нито хапка повече — усмихна се Рандъл, отпусна се назад на стола и погали стегнатия си корем. Оставих вилицата. Рандъл сигурно бе свикнал да излиза с манекенки, за които маломерна порция салата от кресон бе обилно ястие (а след това прекарваха по два часа в някоя фитнес зала, за да изгорят натрупаните калории). Въпреки че шоколадовата торта беше великолепна, нямаше нужда да показвам — още на първата ни среща, — че съм едно истинско прасе.

— Толкова се радвам, че се видяхме на партито — Рандъл се пресегна през масата и положи ръка върху моята.

С другата си ръка се ощипах тайничко по бедрото. Наистина ли се бях скапала заради Джеймс преди три часа? Ето че сега се вглеждах в очите на най-съвършения мъж, когото познавах.

— За старите познанства и новите начала — продължи Рандъл и вдигна чашата си.

И аз вдигнах своята. Животът наистина започваше да ми се струва прекрасен.