Аманда Стивънс
Ангелите не плачат (15)

Епилог

Пъстрата слънчева светлина танцуваше върху надгробните плочи. Лек бриз шумолеше между дърветата и прогонваше жарта на късния следобед. Ейнджъл коленичи пред гроба на сестра си и постави бяла роза върху мрамора, лъч светлина запали диамантите на годежния й пръстен.

За миг притвори очи, като се наслаждаваше на щастието. Странно бе, че изгубвайки Ейдин, сега я намираше отново. Вече можеше да забрави миналото със съзнанието, че е простила и й бяха простили.

— Сбогом, Ейдин! — прошепна на глас и очите й се напълниха със сълзи.

Отнякъде сякаш се донесе гласът на баща й:

— Ангелите не плачат!

Ейнджъл пое дълбоко въздух, изправи се и се обърна към портата. Пред нея бе паркирана колата на Дру, а той, облегнат на калника, търпеливо я чакаше. Когато я видя, вдигна ръка, за да й махне. И да я повика. Ан ускори крачка.

Животът трябваше да се изживее!