Аманда Стивънс
Ангелите не плачат (12)

Единадесета глава

Погледна я в очите и по гърба му полазиха студени тръпки. За частица от секундата видя в обезумелите зелени очи отчаянието и ужаса. Посегна инстинктивно към нея и промълви тихо и успокоително:

— Сънувала си кошмар, скъпа. Нищо не те застрашава.

„Господи! — уплаши се той. — Колко е студена!“ Бурята беше преминала и в стаята бе задушно, но кожата й беше хладна, влажна и бледа.

— Ейнджъл, добре ли си?

— Тя беше тук! Чух я!

— Кой беше тук?

— Ейдин!

Изгледа я мълчаливо. Дъхът му секна и целият настръхна от ужас. Какво говореше тя… Сигурно не искаше да каже…

— Сънувала си кошмар — побърза да я успокои.

— Тя беше тук, Дру! — поклати глава Ан. — И знае за нас…

— Ейнджъл, недей! Не го прави! — дръпна я рязко към себе си — повече от страх, отколкото от ярост, обгърна я, сякаш да я предпази от нещо или някого.

Притискаше се към него, ала той изпитваше ужасното подозрение, че отново е успяла да се отдалечи. Затвори очи и горещо си пожела тя да се върне. Лежеше и галеше косите й.

— Ан! Сънувала си кошмар и в това няма нищо странно. Някога си изживяла смразяващ страх. Но сега всичко е наред. Аз съм тук и ще се грижа за теб. Само не се затваряй в себе си!

— Изглеждаше толкова истинска! — прошепна тя.

— Знам, мила — говореше с равен и тих глас, като продължаваше да гали косите й. — Но Ейдин е мъртва. Тя вече не може да застане между нас.

— Не мога да я забравя, Дру. Каквото и да е направила, тя беше моя сестра и аз… Иска ми се… Да бях успяла да й простя. Като си помисля за пропуснатото време, за ревността и омразата, които таях толкова дълго… Ако бях простила на Ейдин, сега много по-лесно щях да приема нашите отношения.

Той вдигна кичурите коса, паднали върху лицето й, и внимателно положи главата й върху гърдите си. Цялата трепереше. За миг помисли, че Ейнджъл ще заплаче. Но тя не го направи. Всъщност никога не я бе виждал да плаче. Не знаеше на какво се дължеше умението й да преглъща сълзите дори в най-тежките моменти. Може би, защото Ангелите не плачат, както обичаше да казва баща й.

Когато бяха по-млади, се бе възхищавал от силата на характера й, ала въпреки това винаги беше чувствал непреодолима нужда да я закриля. Толкова силно и всеобхватно чувство можеше да бъде само любовта и това прозрение го потресе. Искаше да сподели чудото с нея. Но не сега, когато разбираше, че подобно откровение можеше да я отдалечи още повече от него.

Лежа дълго, притиснал я в обятията си, докато най-сетне равномерното й дишане му подсказа, че е заспала. Внимателно премести главата й върху възглавницата. Стана, прекоси стаята и отвори прозореца, за да пусне вътре приятния бриз. Дъждът бе отслабнал и сега само ромолеше тихичко. Дру се взираше в мократа тъмнина. По-рано беше дълбоко убеден, че любовта ще го сближи с Ан, ще ги откъсне от миналото, а се получи точно обратното. Не знаеше как да се справи с чувството й за вина, със страховете й, с всичко онова, което я свързваше с миналото. Не знаеше и как да я накара да разбере, че Ейдин сама бе избрала съдбата си. Не искаше да нарани отново Ейнджъл, но може би беше време тя да научи истината за сестра й. Вероятно това беше единственият начин тя да разбере, че чувството й за вина към Ейдин е неуместно.

„Тя беше тук, Дру. Знае всичко за нас“ При спомена за прошепнатите думи той изтръпна. Името на Ейдин все още го смразяваше, както и мисълта, че тя може да е жива! Затвори очи и в ушите му прозвуча последната й заплаха:

— Ще ти дам развод. Ала не мисли, че можеш да хукнеш към Ейнджъл. Не ме искаш. Чудесно! Но никога няма да имаш нея!

— Заплахите ти нямат вече никакво значение за мен, Ейдин. Не можеш да ме нараниш.

— Така ли? На твое място нямаше да бъда толкова сигурна. Само се доближи към Ейнджъл и ще съжаляваш! И за нея няма да има живот…

Но нали Ейдин беше мъртва! Тя вече не можеше да застане между него и Ейнджъл. Сега ги разделяха спомените, болката и необоснованото й чувство за вина. Раната й беше по-дълбока, отколкото бе предполагал.

Върна се в леглото и я притисна към себе си. Тя продължи спокойно да спи. Но той още дълго не затвори очи.

 

 

Ан се носеше приятно между съня и реалността. Събуди се, после отново се унесе. Най-сетне отхвърли с въздишка остатъка от някакъв вълшебен сън и отвори очи. Стрелна с поглед Дру и споменът от споделената им любов я накара да поруменее. Пробуждането на тялото й беше прекрасно.

Това обаче не можеше да продължи. Нямаше така лесно да се освободят от оковите на миналото. Едва беше отлетял чудесният миг, а старите съмнения и страхове я завладяваха отново. Мъжът, когото някога беше обичала толкова всеотдайно, се беше оженил за сестра й…

Облечен, Дру стоеше пред прозореца и гледаше навън. Беше сбърчил замислено чело. Лицето му беше мрачно като деня отвън. Погледна я и видя, че го наблюдава.

— Добро утро, Ан.

— Добро утро. Станал си рано.

— Исках да огледам още веднъж.

— Откри ли нещо?

— Не — седна на края на леглото, без да я изпуска от очи. — По прозорците и вратите няма следи от взлом.

— Сигурно съм си внушила. Чувствам се глупаво от тази моя свръхчувствителност.

— Не ме притеснява свръхчувствителността ти.

— Какво искаш да кажеш? — избягваше да го погледне.

— Говоря за съня ти.

— Та това бе само сън!

— Не беше само сън, Ан. Това бе признак как се чувстваш след миналата нощ. Защо изпитваш вина, когато се любим? Няма нищо лошо в това да сме заедно. Защо не искаш да го разбереш?

— Защото е сложно…

— Изобщо не е сложно. Искам да съм с теб и мисля, че и ти искаш да си с мен. Всичко останало няма значение. Ала когато започнахме да се сближаваме, ти постави чувството си на вина между нас. Защо? Знам, че някога те нараних, но тогава бях млад и глупав. Не е ли време да забравим всичко това?

— Не мога да се освободя от съмненията си само защото… — понечи да каже „защото те обичам“, но не посмя да го изрече.

— „Само защото“ какво?

— Само защото спах с тебе — излъга тя. — Не мога да забравя чувствата си, а последната нощ не промени нищо.

— Тогава тя означава за теб по-малко, отколкото за мен!

— Знаеш какво имам предвид. Не искам да говоря за това, Дру. Не тази сутрин. Причинява ми… болка.

— Така ли? — гласът му беше леден. — Ще ти кажа мен от какво ме боли. Боли ме да те държа в обятията си, да те любя, а после да разбера, че това е всичко и че ти никога няма да позволиш да се сближим!

— Не е вярно! Снощи обеща да ми, дадеш време…

— Имаше цели десет години, Ан! Ако наистина искаш да бъдеш с мен, още сега ще излезеш през тази врата и никога няма дори да се обърнеш назад, за да видиш това място отново. Аз съм готов да го направя. Можем да заминем някъде и да започнем отначало. Но ти не можеш да постъпиш така. Нали не можеш?

— Не мога, защото нямам право да бъда с теб…

— Що за лудост?! — вбеси се той.

— Не е лудост. Снощи намерих всичко, което бях желала. Когато се оженихте с Ейдин, лежах будна по цели нощи и мечтаех аз да съм в обятията ти. Копнях за това толкова дълго и силно, че накрая мечтите ми се сбъднаха.

— Какво говориш?

— Толкова силно желаех да се променят нещата, да бъдем отново заедно, Ейдин да… — замълча и притвори за миг очи. — Когато чух, че е направила спонтанен аборт, знаеш ли каква беше първата ми реакция? Помислих си, че сега можеш да се върнеш при мен! А даваш ли си сметка какво изпитах, когато разбрах какво съм пожелала? Почувствах се чудовище!

— Да мечтаеш за нещо още не означава, че то ще се сбъдне — отвърна горчиво Дру. — Ако ставаше така, ние с теб отдавна щяхме да бъдем заедно. Реакцията ти е била напълно естествена. Но не е естествено да се измъчваш от угризения на съвестта толкова дълго. Ан, трябва да я забравиш!

— Тя беше моя сестра! — избухна Ан.

— Сестра ти не беше светица! Тя не заслужава да я превръщаш в мъченица. Ейдин не пометна, Ан, тя нарочно абортира! По собствено желание!

— Не ти вярвам! Защо да го прави?

— Разбрах няколко месеца по-късно. Тя просто се наслаждаваше, докато ми разказваше, че бебето не било мое и че тя ме е изиграла, за да се оженя за нея. Смееше се, сякаш това бе страхотна шега.

— Но това е безсмислено! Защо да го прави, след като знаеше, че те обичам?

— Именно затова! Ти винаги си била сляпа за много от недостатъците й. Баща ти също. Той твърдеше, че Ейдин е волева и с висок дух, а всъщност тя беше студена и пресметлива куч… — веднага замълча, осъзнавайки, че ще отиде твърде далеч. — Защо, мислиш, те караше да носиш косите си къси? Защото нейните дълги коси привличаха вниманието. Защо, мислиш, винаги избираше най-модните цветове и модели, а на теб казваше, че не са в твоя стил? Тя не можеше да понесе да ти обръщат внимание, а ти правеше каквото иска тя. Ейдин те манипулираше, Ан, а баща ти й позволяваше. Господи, не беше по-добър от нея! Той те караше да се грижиш за Ейдин, когато не можеше или не искаше да си губи времето с вас двете. Стоиш в тази съборетина, само защото преди смъртта си той те е накарал да се почувстваш виновна!

— Стига! — изкрещя Ан и притисна с ръце ушите си. — Не знаеш какво говориш! Не съм и очаквала да проявиш лоялност…

— Лоялност? Твоето не е лоялност, а мания! Затова отказваш да застанеш лице в лице с истината, а истината е, че Ейдин използваше не само теб, но и мен! Тя направи всичко възможно да ни раздели, защото не можеше да преглътне факта, че ти имаше нещо, което тя не можеше да притежава.

— Ако ти наистина ме обичаше, Ейдин нямаше да успее да ни раздели! Истината е, че си бил с нея в същото време, когато се правеше, че ме обичаш. Не прехвърляй всичко върху нея, за да успокоиш съвестта си или моето чувство за вина. Това влошава положението. С Ейдин се разведохте преди седем години, Дру. Седем години! Не мога да не си задам въпроса, защо се върна точно сега? Защо сега, а не преди година или преди пет години?

— Какво говориш? — присви очи той. Срещна ужасения му поглед и преглътна с усилие.

— Компанията ти иска земята ми. Трябва ти моят глас!

Той я гледа известно време, докато значението на думите й достигна до съзнанието му.

— Явно имаш много лошо мнение за мен, щом можеш дори да помислиш такова нещо — каза хладно и погледна навън. Очите му бяха далечни и пусти. — Никога няма да се освободиш от миналото. Никога няма да можеш да ми се довериш заради тази едничка грешка. Май няма какво да си кажем повече! — обърна се и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попита изплашено Ан.

Той се спря на прага и я погледна.

— Отивам си. Всичко е безнадеждно. Направо ме убиваш със съмненията и колебанията си, със страховете и чувството си за вина. Тръгвам си, преди да съм полудял, опитвайки да те накарам да забравиш миналото. Очевидно то е по-привлекателно за теб, отколкото бъдещето, което мога да ти предложа. Повече от всичко на света искам да бъда с теб, Ан, обаче нямам намерение да водя битки с призраци от миналото цял живот!

Ан скочи, обвита в чаршафа, и го погледна с искрящи очи.

— Кой бяга сега, а? Какво очакваше, Дру? Че можеш да се втурнеш в живота ми, и всичко ще бъде забравено? Мислиш, че като обвиниш Ейдин в измама, ще ти бъде простено?

— Защо, за Бога, непрекъснато я намесваш? Започвам да се уморявам! Веднъж вече те помолих да напуснеш Кросфийлд и да дойдеш с мен. Втори път няма да те моля!

— О! Сега поставяш ултиматуми, така ли? — подхвърли тя унищожително. — Е, добре! И аз мога! Ако сега излезеш през тази врата, никога повече не си прави труда да се върнеш!

Той се обърна. Ръката му продължаваше да стиска дръжката на бравата. Гледа Ан дълго и мълчаливо.

— Животът трябва да се изживее, Ейнджъл. И за двама ни е много лошо, че не го разбираш.