Аманда Стивънс
Ангелите не плачат (6)

Пета глава

На следващия ден късно следобед Ан позвъни от болничната стая на Дона Купър в мотела.

— Дру, Ан е — сърцето й се сви, когато чу гласа му:

— Здравей. В ресторанта ли си вече? Тъкмо тръгвах…

— Не съм в ресторанта. В болницата съм.

— В болницата? Какво се е случило?

Загрижеността му бе искрена и Ан се почувства виновна, ала си каза, че няма избор. Приятелката й се нуждаеше от нея.

— Добре съм, но Дона е тук. Отбих се да я видя и болките й започнаха. Уейн е извън града и аз я докарах в болницата.

— Как е тя?

— Лекарят каза, че тревогата е била фалшива, но за всеки случай трябва да пренощува в болницата. Не мисля, че е редно да я оставя сама. Това й е първото раждане.

— Разбирам — отвърна той разочаровано, като същевременно в гласа му прозвуча загриженост. — Искаш ли да дойда?

— Не е необходимо. Съжалявам за вечерта.

— Аз също. Ще ти звънна, когато се върна. Пази се, Ан, и поздрави Дона.

— Дру? Благодаря ти, че ме разбра.

— Няма защо. Ще се видим след няколко дни.

Ан остави слушалката, без да знае какво точно изпитва — облекчение или угризение. Дона я гледаше недоволно.

— Защо го направи?

— Кое? — Ан седна на ръба на леглото.

— Да отложиш срещата си с Дру, ето кое! Докторът каза, че съм в отлично състояние. Сутринта ще ме изпишат.

— Е, просто си помислих, че може да имаш нужда от мен. Впрочем, не бе среща.

— Извинявай, но не те ли покани на вечеря? А ти не каза ли „да“? Обикновено на това му се вика среща.

— Добре де, делова среща — настоя Ан.

Дона вдигна тъмните си вежди и я изгледа проницателно. Бе неспасяема романтичка. Откакто Дру се бе върнал, тя разправяше наляво и надясно, че тъжната история на разделените любовници ще завърши щастливо.

— Всъщност не съм го виждала, обаче Кели ми каза, че онзи ден тя и Джак са обядвали с него. Изглеждал чудесно — Дона се засмя и скръсти ръце върху големия си корем. — Всъщност сподели, че бил направо великолепен.

— И ти говориш като сестра си.

— Винаги е бил великолепен — упорстваше Дона. — Той и Джак бяха най-хубавите момчета в гимназията. Всички момичета ни завиждаха.

— Мина много време — промълви Ан, свела поглед.

— Знам. Обаче тези спомени не избледняват и понякога е забавно да се върнеш в миналото. Дру и Джак бяха такива немирници, но ти промени Дру, той стана… нежен. Джак пък винаги е бил нехранимайко. Съобразяваше се само със собствените си желания. Карахме се най-вече заради секса. Докато най-накрая се предадох.

— Никога не съм знаела, че ти и Джак…

— Че сме били любовници? Не исках да се разчуе, а още по-малко — да стигне до теб. Винаги си била консервативна. Не съм ти споменавала, но ти завиждах за начина, по който Дру се отнасяше към теб. Никога не те е подтиквал към нещо, за което не си имала желание. Тогава той ми се виждаше като рицар в блестящи доспехи.

— И аз мислех така, докато не разбрах какъв е в действителност.

— Аз пък след това му се възхищавах още повече, понеже намери смелост да направи каквото трябва — упорстваше Дона. — Знам, че станалото не бе редно и, че ти много страдаше. Но Дру също страдаше! Ти го изостави. Не одобряваше приятелите му, начина на живот… Накара го да мисли, че не е достатъчно добър за теб.

— Никога не съм го твърдяла! — изкрещя Ан. — Дори не съм си го мислила!

— За разлика от Дру.

— Откъде знаеш?

— Той ми каза. Беше самотен и страдаше. Помислих си, че откакто ти и той…

— Не се съгласих да се любим.

— Знам. А Ейдин си имаше начини за прелъстяване, които не се стесняваше да използва. Не е много трудно да си представя какво е станало през нощта, след като скъсахте.

— Страхувам се, че няма да мога да го преглътна.

— Не е ли време да опиташ? Знам, че не ти е безразличен. Изписано е на лицето ти.

— Не знам какво изпитвам — призна Ан с отпаднал глас. — Минаха десет години, Дона!

— Доколкото разбрах, и Дру се чувства като тебе.

— Не знам. Има ли значение какво изпитваме с Дру? Преживели сме твърде много разочарования — млъкна и сведе поглед. — Ейдин винаги ще е между нас.

— Ейдин е мъртва — намръщи се Дона.

— Това няма никакво значение. Винаги съм се питала…

— Какво?

— Нищо няма да стане. Впрочем, когато изпълни задачата си тук, той ще замине. Сигурно се отегчава в Кросфийлд. Не си заслужава да разпалваме огъня само за няколко нощи.

„Без значение дали е останала искра, или не“ — добави тя мислено.

— Далас не е на края на света — настоя Дона. — Ако се решиш да продадеш къщата и парцела, може и ти да отидеш там.

— Нямам намерение да продавам дома си.

— Не си ли чувала, че домът е там, където е сърцето ти? И двете знаем, че си се лепнала за тази стара барака заради обещанието, което даде на баща си. Но той е мъртъв, Ан! Ейдин също. Сега трябва да мислиш за себе си. Тази земя струва цяло състояние. Ще бъдеш осигурена до края на живота си.

— Джак ли ти наговори това? Всъщност от месеци ме тормози мисълта да продам земята. Ала няма да позволя на Дру да дойде тук и просто ей така да промени живота ни!

— Това ли било? Не казваш „не“ на благоустройствения проект, а на Дру!

— Бях против проекта, още преди да разбера, че и Дру участва. За твое сведение, точно това щяхме да обсъждаме довечера — проекта за „Ривърсайд“.

— Наистина ли? — мъжки глас я накара да се обърне.

Дру стоеше на вратата. В дясната ръка държеше огромен букет жълти рози. Белите стени подчертаваха тъмносивия костюм, бронзовия загар и сините му очи. Ан бе слисана.

— Дру! Колко се радвам, че те виждам! — възкликна Дона, като не забеляза погледите, които си размениха той и приятелката й. — За мен ли са? Колко си мил!

Дру се поколеба за миг. След това се засмя, прекоси стаята и подаде цветята на Дона.

— Разбира се, че са за теб. Как се чувстваш?

— О, чудесно! Ще ме изпишат утре сутринта. Докторът каза, че е от притеснение. Не ли е мило от страна на Ан да ми прави компания?

— Наистина е много мило — съгласи се Дру.

— Не е само притеснението — смути се Ан. — Тя имаше болки.

— Така е — призна Дона. — Бях се уплашила. Това бебе означава толкова много и за мен, и за Уейн. Не знам какво щеше да направи, ако нещо непредвидено се бе случило.

— Ан каза, че Уейн е заминал. Той знае ли? — попита тихо Дру.

Дона прехапа устни и се намръщи.

— Не. Не виждам защо трябва да го тревожа. Веднага ще хукне насам, а аз ще се притеснявам да не катастрофира.

— Обади му се — Дру погледна разтревожено Ан.

Тя разбра какво има предвид. Когато Ейдин загуби бебето, Дру бе заминал в Далас, за да кандидатства за работата в „Бредън Индъстри“. Едва след няколко дни разбра за случилото се. Изпадналата в истерия Ейдин се обади първо на баща им, а той на свой ред звънна на Ан, но тя се реши да потърси сестра си едва няколко дни по-късно. Тогава изгаряше от ревност, ала разбираше как се чувства Дру. Бебето, което Ейдин загуби, беше момче. Сега щеше да е почти на десет години…

— Сигурно си прав — изрече бавно Дона. — Не съм на същото мнение, но може би наистина трябва да му се обадя — стисна силно ръката му. — Благодаря ти, Дру.

— За какво?

— За това, че все още мога да разчитам на теб като на приятел. Знаеш ли, не си се променил.

— Само донякъде — обърна се и се усмихна загадъчно на Ан. — Имаш ли нещо против да излезем за малко навън, Ан? Искам да обсъдим нещо, преди да замина.

Не можеше да откаже, още повече, че Дона вече звънеше на Уейн. Когато излязоха навън, Дру я хвана под ръка и я поведе към ягуара, който изглеждаше съвършен и същевременно опасен — като мъжа, който го караше.

— Харесва ли ти? — попита я с усмивка.

— Колата е великолепна!

— Искаш ли да те повозя? Ще ми е приятно да те закарам до вас.

— Благодаря, но съм с кола. Пък и искам да остана още малко при Дона — замълча и го погледна в очите. — Сега вече е спокойна, но преди наистина бе уплашена. Едва ли знаеш, че тя има два спонтанни аборта. Ако нещо стане и с това бебе…

— Всичко ще мине добре, Ан — протегна ръка към нея.

Ан копнееше да се притисне към него, да се сгуши и да забрави всички грижи. Мъжът, който можеше толкова лесно да разпали в нея унищожителен гняв, умееше и да я успокои с една-единствена дума или докосване.

— Трябва да остана при нея — преглътна Ан.

— Разбирам.

— Дру, съжалявам за твоето бебе. Твоето и на Ейдин. Трябваше да ти го кажа отдавна, ала не можех да се реша. Сигурно е било ужасно и за двама ви.

Той сведе поглед. Как да й разкаже за онази нощ или за другите, прекарани със сестра й? За лъжите, заплахите, за непрестанния ад, в който се бе превърнал животът му? Как да й каже, че Ейдин бе правила два опита за самоубийство, след като я напусна? Че го бе заплашила и с нещо по-ужасно? Ан имаше право да знае всичко, но, о, Господи! Не можеше да се реши да й каже, че сестра й беше луда!

На лицето му бе изписана болка и Ан осъзна колко слаб е той в действителност. Беше я обвинил, че живее с миналото, но явно и той не можеше да го забрави.

— Може ли да ти се обадя, когато се върна? — попита Дру, когато най-сетне се отърси от спомените.

— Кога ще се върнеш?

— Към края на седмицата. Сигурно преди четвърти — поколеба се за миг, след това продължи бавно: — Може би не знаеш, но кметът ме помоли да се изкажа по време на пикника. Ще разясня някои подробности във връзка с проекта.

— Сутринта кметът се обади и на мен. Това, което може би пък ти не знаеш, е, че помоли и мен да говоря. Аз също ще разясня някои подробности във връзка с проекта.

— Дебати?! С теб?! Значи — всичко или нищо!