Аманда Стивънс
Ангелите не плачат (8)

Седма глава

Слънцето беше залязло и над реката се спусна нежна виолетова мъглявина. Гората тънеше в здрач, разпръскван единствено от хартиените фенери, а от отвесния бряг на реката прииждаше сладкото ухание на диви орлови нокти. От време на време случаен полъх на вятъра донасяше примамливи миризми от цвърчащите скари, около които се бяха скупчили участниците в пикника.

Нощта беше гореща и Ан се измъчваше още повече под лъчите на монтираните на естрадата прожектори. За кой ли път измъкна кърпа от джоба си и изтри влажните си длани. Огледа тълпата. Бе видяла същите лица на следобедния бал на открито — Джак и Кели, Дона и Уейн Купър, Нейт Беней, Сайкс, Виола Пеклъс — все отколешни познати. Но след предложението на Дру някой от тях бе оставил онзи лист в колата й, за да я сплаши.

Почувства прилив на гняв и лицата се размиха пред очите й. „Ривърсайд Дивелъпмънт Къмпани“ бе разрушила приятелства, бе настроила съседи един срещу друг. Обещанията бяха оголили безмилостно уродливата алчност на съгражданите й, толкова дълго потискана от извечния бяг на реката, сладкия аромат на цветята и ленивата жар на безкрайните летни дни.

Рисунката припомни на Ан ненавистта й към „Дивелъпмънт Къмпани“ и добрите чувства, които бе изпитала към Дру този следобед, изчезнаха.

 

 

Въпреки че гледаше упорито встрани, знаеше, че той я наблюдава. Бе седнал недалеч от нея. Колкото и да се стараеше да не поглежда към него, Ан чувстваше осезателно присъствието му и това я правеше раздразнителна.

И тази вечер бе с джинси — опитваше се да изглежда обикновен, като другите.

Но „обикновен“ едва ли беше подходяща дума. Джинсите прилепваха плътно към стройните му бедра, а тъмносиньото поло подчертаваше мускулестите му ръце и гърди и разкриваше недвусмислено неговата мъжественост. Улови погледа й и се усмихна, а после й намигна. Това я накара да се извърне.

Кметът Сайкс се качи на подиума и чукна с палец по микрофона, който тутакси възнагради тълпата с многократно усилен оглушителен писък. Целият първи ред подскочи.

— Малко тишина, моля, и да започваме. Както повечето от вас знаят, напоследък напрежението в Кросфийлд е по-силно и от мексиканска текила. Ще умра от срам заради повечето от нас — включвам и себе си, откакто в града се появи „Ривърсайд Дивелъпмънт“. Няма абсолютно прави или криви. Истината има две страни. Точно затова помолих Дру Мейтланд и Ан Лоуел да се изкажат. Различните виждания биха могли да ни накарат да разберем и двете позиции. И кой знае, може пък да намерим компромисен вариант. Ан?

Тя се изправи и листчетата с бележки в скута й се разпиляха. Смутена се наведе да ги събере и в същия миг Дру понечи да вдигне няколко страници, паднали точно пред краката му. Подаде й ги и пръстите му крадешком погалиха нейните. Тя застина за частица от секундата, като не можеше да устои на взаимното привличане.

После се обърна и с облекчение се запъти към микрофона, като продължи да се рови нервно из бележките си. Някой от задните редове изсвири и пръстите на Ан затрепериха още по-силно. Най-сетне се отказа и потърси с поглед познатите й лица. В същия миг разбра какво трябваше да каже. Изкашля се и се наведе към микрофона. Гласът й бе ясен и силен и звучеше убедително.

— Както знаете, прекарах осем години в голям град и мога да кажа, че едва дочаках да се върна у дома — замълча за миг, докато събираше мислите си. — Разбрах, че Кросфийлд никога няма да стане Лос Анжелис, Ню Йорк или Далас, а „Ривърсайд Дивелъпмънт“ крои планове да промени драстично и необратимо нашия град.

Заговори по-бързо и по-уверено. Заразказва за самотата и изолацията на преселниците в големия град и за това, че бе живяла пет години врата до врата с младо семейство, чиито имена така и не научи. Споменът за липсата на общност и на гордостта, че си жител на точно определен град. Спомни си как след осем години бе посрещната у дома с отворени обятия. Напомни за подкрепата, която бе получила след смъртта на баща си и сестра си, за приятелите, съседите и познатите, които търсеха повод да наминат, само за да бъдат наблизо, ако има нужда от тях.

Разказът за вечерния бриз, който подухваше през отворените врати и прозорци, за звездното небе и децата, които играеха спокойно на двора пред родните си къщи. Не забрави нищо от онова, което щяха да загубят и не спести нищо от преимуществата, предлагани от Ривърсайд Дивелъпмънт, но най-дълго говори за необходимостта от солидарност и от единство. Каквото и да се случеше, не трябваше да се разделят и да воюват помежду си.

Когато свърши, настъпи гробна тишина, а миг след това я заля буря от аплодисменти, които я придружиха чак до мястото й. Дона Купър се усмихваше и й махаше, а съпругът й Уейн вдигна победоносно палец. Няколко реда по-назад Бърнис Балард бършеше очи с кърпичка.

Самата Ан едва сдържаше сълзите си. Думите й бяха развълнували дълбоко не само събралите се, но и самата нея. Бе говорила съвсем откровено и по този начин бе разкрила чувствата си много по-дълбоко, отколкото възнамеряваше.

Дру я погледна проницателно. После се усмихна гордо, сякаш й казваше: „Видя ли? Нали ти казвах, че ще се справиш!“ После бавно се изправи и зае мястото й пред микрофона.

— Трябва да призная, че е дяволски трудно да се продължи след такива думи — започна той с леко иронична усмивка. След това стана сериозен и огледа присъстващите. — Когато преди десет години напуснах Кросфийлд, отнесох със себе си много неща: любовта към историята и традициите, вдъхната ми в началното училище от госпожа Виола Пеклъс; чувството за граждански дълг и гордостта, че принадлежа към моята общност, на които ме научи кметът Сайкс; силно развитото усещане за добро и лошо, дадено ми в ранна възраст от шерифа Хейдън — замълча за миг и през тълпата премина тих смях. — Всичко това взех със себе си, а оставих единствено лошата си слава. След всичките тези години се върнах, за да поправя тази слава и да дам нещо на хората, които ми дариха толкова много. Мисля, че мога да направя това с проекта на „Ривърсайд Дивелъпмънт“.

После разказа за обновленията по „Ривърсайд Драйв“, за строителните работи, които се предвиждат за по-отдалечените имоти край реката, за обширния парк и градския център, които „Ривърсайд“ иска да подари на града. Обясняваше за новите работни места и откриващите се възможности пред младежта в Кросфийлд, за ангажиментите на фирмата да запази общността и красотата на реката. А последните му думи бяха адресирани към двата лагера.

— „Ривърсайд Дивелъпмънт“ предлага съвсем сериозно този проект и иска да помогне на града. Силата на всяка общност се определя от способността й да бъде единна, когато настъпват трудни моменти. От готовността на гражданите да забравят своите нужди, когато съседите им изпаднат в беда. Приятели, настъпи време на изпитания и ние повече от всякога се нуждаем един от друг. Убеден съм, че ако се обединим, ще можем да намерим компромиса, за който спомена кметът Сайкс.

Аплодисментите отново бяха бурни и продължителни. Ан забеляза, че няколко души кимаха одобрително. Кметът Сайкс изчака аплодисментите да стихнат и отново застана пред микрофона.

— Това ще бъде най-кратката ми реч в живота — каза той на недоверчивата тълпа. — Хайде да хапнем!

Сред избухналия смях се разнесоха окуражителни подвиквания и хората се запътиха на групички към сервираните маси. Когато Ан слезе от подиума, я посрещна група привърженици, които искаха да я поздравят.

— Баща ти щеше да се гордее с теб — подсмърчаше Бърнис, като я галеше по ръката.

— Вие с Дру ни накарахте да се замислим — добави Уилма. — Въпреки че сте от двете страни на барикадата, и двамата сте страхотни и щяхте да бъдете добър отбор, ако работехте съвместно — очите й блестяха многозначително.

— Добра работа, Ан — додаде Виола, докато наместваше на носа си очилата с черна рамка. — Мисля, че трябваше да бъдеш малко по-твърда, но все пак думите ти бяха впечатляващи.

Ан почувства, че Дона я сръга в ребрата и трябваше да положи доста усилия да запази сериозно изражение, докато изслушваше съветите на Виола. Най-сетне Виола последва Бърнис и Уилма и Ан се обърна към Дона:

— Наистина ли беше добре? — попита тя колебливо.

— Беше чудесна! — отвърна Дона искрено. — Към края на речта ти почти всички плачеха. Хора, които от седмици се държаха за гушата, сега си подаваха носни кърпички!

— Надявам се, че този изблик на добра воля ще продължи малко по-дълго — отбеляза скептично Ан и се огледа за Дру.

Откри го на няколко крачки, заобиколен от привърженици. Сред тях бяха Джак и Кели. Кели бе вдигнала младото си лице и поглъщаше всяка негова дума. Ан почувства как нещо я жегна. Нещо, което не се осмели да назове с истинското му име, защото не й беше приятно да си спомни, че то е ревност.

— Като спомена за добра воля — подхвърли Дона, — заровихте ли с Дру томахавките?

— Не! — опита да изглежда безразлична, ала не беше много убедителна и се отказа. — Та нали едва днес научих, че е в града!

— Искаш да кажеш, че цяла седмица не ти се е обадил? — възкликна разочаровано Дона.

— Не, не ми се обади — каза уж нехайно Ан, като не успя да потисне парливата мисъл, че може би Дру има любовница в Далас. Любовница, която му беше помогнала да забрави за нея.

Докато разговаряха, оркестърът се настани на подиума и подхвана собствена интерпретация на „Удовлетворение“. „Роулинг Стоунс може да го свирят по-добре, но не и по-ентусиазирано!“ — реши Ан. Почувства, че музиката я увлича. Джак я сграбчи през талията и я повлече към дансинга, където вече няколко двойки се въртяха във вихрен танц.

— Защо не се погрижиш за Кели? — запротестира със смях Ан.

— Тя не ми говори — отвърна нехайно Джак, като държеше в една ръка чаша бира, а с другата я водеше.

— Откога? Доскоро се разбирахте добре.

— Откакто видя Дру. Внимавай, сладурано! Като нищо ще те измести. Или поне ще опита — Джак я завъртя още по-буйно.

Ан спря да танцува.

— Какво искаш да кажеш?

Джак също спря и я погледна.

— Искам да кажа, че Кели му е хвърлила око. Или не забелязваш?

— Странно. Та Кели е луда по теб.

— Кели е луда по парите, а аз не разполагам с такива.

— Защото купи лимузината, с която искаше да й направиш впечатление, нали?

— Може би исках да направя впечатление на самия себе си. Дявол да го вземе, за известно време имаше резултат — каза с неочаквана веселост. — Хайде, Ан! По-бодро! Винаги си знаела как да развалиш празника на човек.

— Много благодаря — сопна се тя.

В този момент, сякаш по даден знак, оркестърът свърши рокендрола и подхвана една стара любовна песен. Когато солистът запя думите на „Все още те обичам“, Джак измърмори:

— О, по дяволите! — и се оттегли настрани.

Дру продължаваше да разговаря и да се смее, но погледът му бе насочен към танцовата площадка. Някой пристъпи към Ан и я покани. Дългите й стройни крака, подчертани от лъскавите бели шорти, се движеха грациозно в ритъма на музиката. Дру изпита неочаквана ревност при вида на мъжките ръце, обгърнали нежната й талия.

Почувства непреодолимо желание да я прегърне, да зарови пръсти в огнените къдрици, да целува бездиханно страстните й устни… Копнееше да погали вълнуващите линии на тялото й и да усети сатенената топлина на кожата й. Изстена дълбоко и това накара някои от скупчилите се около него хора да го изгледат учудено.

Когато песента свърши, групите около Дру и Ан се сляха. Дру се оказа точно срещу нея. Уейн погали шеговито Ан по главата.

— Тази вечер Ан изглежда много добре, нали, Дру?

— Зашеметяващо!

Всички млъкнаха и Дру разбра, че е изказал гласно мислите си, ала реши, че му е все едно. Възбудата му бе започнала да нараства от момента, когато я видя. Бе признал открито, че я желае и тя съзнателно или не, му бе отвърнала. Забеляза, че по страните й се разлива руменина.

Тишината продължи известно време и Дона побърза да я наруши:

— Уейн, защо не донесеш нещо за пиене на Ан? Сигурно е жадна.

— Разбира се! — Дори Уейн беше изненадан от флуидите, които преминаваха между Ан и Дру.

След миг той се върна с няколко студени бири и Ан неспокойно помисли, че тази вечер Дру е по-различен. По-прям. По-смел. По-опасен. Изведнъж той се оказа до нея.

— Ейнджъл Лоуел и бира? — попита с престорена изненада и гласът му прозвуча интимно. — Не съм го очаквал!

— Не си очаквал да правя и други неща — отвърна Ан хладно.

— Права си, но съм сигурен, че бих желал.

Намекът му пред хората я шокира. Опита се да измисли нещо остроумно в отговор, ала устните й не отрониха нито дума. Стоеше и го гледаше, чувствайки силата на неотразимата му мъжественост.

Той не знаеше къде да я отведе. Не смееше дори да мечтае за, това. Но не можеше да отрече, че в този миг между тях ставаше нещо особено, нещо много значимо и важно.

— Е, хайде, Дру! Виждал си Ан да пие — запротестира бурно Уейн. — Помниш ли нощната разходка и английския пунш?

— Уейн! — предупреди го Дона.

— Разбира се, че помня. Трябваше да я носим на ръце.

— Това беше Ейдин — отвърна спокойно Ан.

Дру я погледна и в сините дълбини на очите му проблесна нещо като молба: „Не, не споменавай Ейдин в този миг!“ Или може би това бе плод на собственото й въображение?

— Стига си мързелувал, Уейн. Хайде да танцуваме! — извика Дона и силно дръпна мъжа си към дансинга.

Нежната мелодия на „Само ти“ се понесе и обгърна Ан. „Като нежността на Дру“, помисли тя с болка.

Джак и Кели вече танцуваха. Между тях очевидно отново всичко беше наред, защото се носеха в бавния ритъм на мелодията с плътно притиснати едно към друго тела. Въпреки че движенията им бяха предпазливи, те недвусмислено подсказваха как ще завърши нощта за двамата. Докато ги наблюдаваше, Ан почувства още по-осезателно присъствието на мъжа до нея.

На отсрещния бряг първите ракети полетяха високо в небето, избухнаха и се разпиляха в червени, сини и бели букети. Тълпата се втурна с възторжени възгласи към брега. Ан понечи да тръгне натам, ала Дру я хвана за ръката.

— Знам откъде се вижда по-добре — и без да дочака отказа й, я поведе през гъстите дървета далеч от хората, там, където речният бряг преминаваше в стръмно възвишение.

Двамата стояха сами сред нощното небе, сякаш оживяло от фойерверките. Струваше им се, че ракетите се разпръскват точно над главите им, обгръщайки ги в зашеметяващо великолепие на цветове и ги обсипваха с дъжд от светлини. Внезапно ръцете му обгърнаха талията й, а Ан не се възпротиви.

Постепенно пукотевицата заглъхна. Замря и последното ехо. Нощното небе се успокои и потъмня. Дру обаче не дръпна ръцете си. Напротив, притисна я още по-силно, привлече я към себе си и зарови лице в косите й. Тя започна да се бори, опита да се отскубне, но той я държеше здраво.

— Време е да си уредим сметките, Ейнджъл — прошепна той.

Очакването отне дъха й.

— За какво говориш?

— След днешната игра ти искаше да те целуна, нали? Прочетох го в очите ти.

— Не! Как смееш…

— Смея! — вдигна косите на тила й и прилепи устни към кожата. — Смея да призная онова, което ти се опитваш да отречеш.

— Не те разбирам — изрече тя задъхано, като леко наведе глава напред, а устните му се плъзнаха надолу по врата й.

— Тогава ще ти кажа. Още те желая. Желая те както преди, както съм те желал винаги, а може би и повече.

Обърна я с лице към себе си. На ярката лунна светлина тя ясно виждаше лицето му. Пламъкът в сините му очи накара сърцето й да спре. Времето застина, а после потече отново, като всеки миг от него минаваше бавно и напрегнато. Ан не помръдна.

Той наведе глава и устните му докоснаха нейните. Отдръпна се за миг, надзърна дълбоко в очите й и тя потръпна от погледа му, в който се отразяваха всичките пропуснати години, самотата, болката и копнежът. Но това беше само за миг. После Дру се впи в устните й с някаква отчаяна жажда. Ръцете му се плъзнаха по гърба й, стигнаха до талията и продължиха към бедрата. Целуваше я и умоляващо, и настойчиво, а тя му отвърна със същата изпепеляваща страст. Устните му бяха горещи. Притискаше се към него, сякаш търсеше опора, а нейният свят започна да се руши в безпаметно блаженство. Сякаш падаше, но ръцете на Дру я обгръщаха, закриляха я, а после я довеждаха до отчаяние.

Устните им все още не се отделяха, дланите му галеха бедрата, талията, устремиха се нагоре, после се върнаха, за да освободят блузата от шортите. Пръстите му заиграха по голата плът, замряха за миг, направили щастливото откритие, че нищо не ги спира. Изстена дълбоко и страстно и покри с длани голите й гърди.

Откъсна устни от нейните и докосна скулите й, нашепвайки страстни обещания, които я накараха да пламне и потръпне от дълбоко скриван копнеж.

Вдигна нагоре блузата й, като откри гърдите, наведе се рязко и ръцете му отстъпиха място на устните. Ан отметна глава със силно стиснати очи.

Никога не бе изпитвала такава възбуда. Целият свят изчезна. Остана само докосването на устните върху гърдите й, тихият шепот в мрака, изпепеляващите длани върху голата й кожа.

Нежният трепет, който я разтърси, изведнъж я отрезви и тя разбра какво ще се случи. Долови гласове.

— Дру, Дру, стига! — опита се да го отблъсне.

Той неохотно вдигна глава и я погледна замаян.

— Какво има, мила?

— Някой идва!

Дру обърна глава към приближаващите се между дърветата гласове. Разделиха се светкавично и той застана пред нея, докато тя трескаво заоправя дрехите си.

— Дру! Ти ли си? — провикна се Джак, когато изплуваха с Кели от тъмнината. — Какво, по дяволите… — изведнъж млъкна, забелязал братовчедка си.

— Дойдохме да се полюбуваме на фойерверките — гласът му не издаваше нищо от страстта, която бяха преживели току-що, но лицето на Ан все още гореше, ръцете трепереха, а тялото й потръпваше.

— Празникът май свърши — измърмори Джак, а Кели се изсмя многозначително в мрака.

Лицето на Ан пламна още повече, но Дру каза само:

— Така ли? В такъв случай предлагам да се връщаме.

Ан вдигна брадичка и мина край тях, като измърмори „лека нощ“. Отвърна й гробна тишина. Чувстваше погледите им и знаеше, че са разбрали всичко. Не й помогна това, че Дру я настигна, обгърна свойски раменете й и двамата продължиха към парка. Ако Джак и Кели се съмняваха поне мъничко дали не ги бяха прекъснали, то сега вече бяха сигурни, помисли си с неочаквана горчивина Ан.

— Да не искаш да се похвалиш? — каза тя ядно и отблъсна ръката му, когато приближиха към парка.

— Защо не? Аз не се срамувам от това, което сторихме. Беше съвсем естествено.

— Нямаше нищо естествено. Беше огромна грешка!

Спряха в края на парка и тя се отдалечи от него. Беше бясна, че е загубила самоконтрол, а той продължаваше да я владее. Знаеше, че я наблюдава, но не виждаше израза на лицето му в мрака.

— Защо да е грешка това — попита я бавно, — че изпитваме чувства един към друг? И двамата сме свободни.

— Свободни? — изсмя се тя горчиво. — Ние никога няма да бъдем свободни! Между нас има прекалено много неща. И чувствата ни са неуместни.

Той пристъпи към нея.

— Какво искаш да кажеш?

— Любовта, доверието, съпричастието — всичко изчезна, Дру. Сега между нас има само физическо влечение. Това е… физиология или нещо такова — отсече и скръсти ръце. — Не разбираш ли? Значение има само миналото. Сега сме непознати. Може и да е останало привличането, но то не е достатъчно.

— Защо не? Не започват ли повечето връзки с физическо привличане?

— Не искам връзка с теб! Нищо не искам от теб!

Беше застанал пред нея и я гледаше. Лицето му оставаше в сянка, но Ан без усилие си представи стиснатите челюсти и упоритата линия около устата.

— Защо си толкова сигурна? Нали сама каза, че сме непознати? Искам да се срещнем отново, Ан. Утре вечер.

— Няма да стане.

— Бе готова да вечеряш с мен, преди да се наложи да закараш Дона в болницата — гласът му се промени. — Или може би съм прав да мисля, че това е било само повод да не ме видиш?

— Не, не е така! — отрече бързо тя. Може би прекалено бързо. — Но ако наистина толкова искаше да ме видиш…

— Какво?

Тя се поколеба, после изрече трескаво:

— Дори не се обади, че си отново в града. Нямаше да знам, че си се върнал, ако не те бях видяла на бейзболното игрище. Май лесно си ме забравил, Дру.

Дълбоките му и страстни очи приковаха погледа й дори в мрака.

— През всичките тези години нито за миг не съм спирал да мисля за теб.

— Тогава защо ти бе необходимо толкова много време, за да се върнеш? Питала съм се хиляди пъти, но единственият отговор за мен бе… — прехапа устни и гласът й затрепери: — Питам се, Дру, дали наистина желаеш мен.

Той я изгледа така, сякаш бе луда.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Като ме гледаш, мен ли виждаш или… Ейдин?

Продължаваше да я гледа безмълвно. Внезапно я сграбчи за раменете и пръстите му се впиха в тях.

— Нищо ли не разбираш? Винаги съм виждал само теб! Какво си мислиш, как успявах да се насиля да я докосна? Защото тя имаше твоето лице! Но никога не съм обичал нея!

Ан притвори очи, сякаш опитваше да се защити от думите, за които бе копняла толкова години.

— Как да ти повярвам, след като беше с нея толкова дълго, дори и след като тя загуби бебето? А след развода ти така и не се върна… — думите „при мен“ останаха недоизказани, ала прозвучаха в наелектризирания въздух, подобно на спомен от кошмарен сън.

Дру замълча, като се питаше дали да й разкаже за последния ултиматум на Ейдин, който практически го бе унищожил. Забеляза потрепването на устните й, почувства, че тя трепери. Беше готова да рухне и той бе сигурен, че ако й разкаже, ще я нарани дълбоко.

— Мислех, че нямам право да се върна след всичко, което бях сторил. Тези години ми бяха нужни, за да оставя всичко в миналото. Не можем ли да забравим за него сега и да продължим към бъдещето, Ан?

— За теб и мен няма никакво бъдеще. Всичко свърши.

— Не е свършило — нежно разтвори стиснатите й длани. — Беше ли свършило преди няколко минути? — погали раменете й. — За мен беше по-скоро като начало — ръката му се устреми към тила й и той я привлече нежно към себе си.

— Не играеш честно — каза тя и отпусна ръце.

— Уморих се да бъда честен — прошепна Дру дрезгаво. — Кажи ми едно — притисна я силно въпреки съпротивата й. — Знача ли нещо за теб, Ейнджъл? Или само си въобразявам, защото силно го желая?

— Не знам… Не. Не мога.

— Заради Ейдин ли? — в гласа му прозвуча дълбока болка, но продължи да упорства. — И двамата платихме своя дял. Прекалено дълго постъпвахме така, както очакваха от нас. Сега дойде нашето време — правотата на думите му я разтърси. Бремето на вината, тежало толкова години на раменете й, сега сякаш падна. Беше готова да приеме, че е прав. — Не е свършило, Ан!

— Започвам да разбирам — отвърна тя, стаила дъх, — но нищо не мога да ти обещая.

Гласът му бе дълбок, нежен и безкрайно страстен, когато промълви върху устните й:

— Мисля, че вече го направи.

 

 

Ан се събуди изведнъж, почувствала с подсъзнанието си, че някакъв шум е смутил съня й. Седна в леглото и впери поглед в мрака. Запали нощната лампа и огледа стаята.

През нощта се бе вдигнал вятър. Долови шума на листата. Бризът подхвърляше нагоре-надолу тънките пердета и краищата им се плъзгаха по полираната повърхност на тоалетната масичка. На пода лежеше снимка, поставена в рамка. Вероятно вятърът я бе довял.

Прекоси стаята и я вдигна. Извика от болка, когато парче стъкло нарани пръста й. Изпусна снимката и тя падна на пода, този път с лице нагоре — бяха двете с Ейдин! Счупеното стъкло бе разделило образът на Ан от този на сестра й. Върху частта, която покриваше сърцето на Ан, се бе размазала капка кръв. Не знаеше защо — дали заради рисунката, която бе намерила в колата си, или защото беше полунощ, но счупената фотография й се стори като прокоба. Поличба, която все още не можеше да разгадае.