Едгар Бъроуз
Принцесата на Марс (3)

Бягството на мъртвеца

Обхвана ме чувство на безсилие, мускулите ми се отпуснаха и вече бях склонен да се отдам на жаждата си за сън, когато чух приближаващ тропот на копита. Опитах се да стана на крака и поразен разбрах, че мускулите ми не се подчиняват на заповедите на мозъка. Бях вече съвсем разсънен, но напълно неспособен да помръдна дори най-малкия си пръст, сякаш изведнъж се бях вкаменил. И точно тогава за първи път забелязах леката мъглица, която изпълваше цялата пещера. Беше извънредно деликатна и се виждаше единствено при изхода, през който се промъкваше слънчева светлина. В същото време усетих слаб, дразнещ мирис и разбрах, че съм подложен на действието на някакъв газ. И все пак не можех да разбера защо, запазвайки способността на разума си да разсъждава, не мога да помръдна нито ръка, нито крак.

Лежах с лице към изхода на пещерата, през който виждах малка отсечка от пътя между пещерата и скалата. Шумът от приближаващите коне утихна, изглежда индианците се промъкваха към мястото, където бях жив погребан. Помня, че тогава ме обхвана надеждата да умра от някаква бърза смърт, защото перспективата да бъда подложен на всички видове мъчения, които може да изобрети дяволската им фантазия, никак не ме радваше.

Не се наложи да чакам дълго мига, в който приглушен звук издаде близостта им. Скоро иззад скалата се показа изрисувано с военни цветове лице на индиански воин, чиито диви очи се впериха точно в мен. Бях абсолютно сигурен, че индианецът ме вижда съвсем ясно, обилно осветен от проникващите през отверстието на пещерата слънчеви лъчи. Но вместо да се опита да влезе, той стоеше замръзнал на мястото си и ме зяпаше с широко отворени от изумление очи. После се показа още едно лице и още едно, и още едно… Всяко от тях се показваше над раменете на другарите си — поради малката ширина на входа стоящите отзад не можеха да минат покрай застаналия най-отпред. Виждах изписани учудване и уплаха, но тогава не знаех какво беше предизвикало тези чувства. Загадката получи своето разрешение десет години по-късно. Фактът, че тези, които бяха отпред, шепнешком предаваха някакви съобщения назад, говореше, че зад скалата се криеха и други воини.

Внезапно от дъното на пещерата се разнесе тих, но отчетлив стон. Индианците, които го чуха, панически започнаха да се оттеглят. Объркването, което настъпи при бягството им, доведе до това, че един от тях падна от ръба, върху който беше стъпил, право върху острите скали в пропастта. Още известно време крясъците им огласяха въздуха наоколо, после отново настъпи тишина.

Звукът, който така ги изплаши, повече не се повтори, но дори този един път беше достатъчен, за да започна да си мисля кой би могъл да бъде този вампир, който се криеше в сянката. Страхът е понятие относително, затова моите някогашни преживявания мога да измервам само с онези впечатления, които съм изпитвал както по-рано, така и след това, в други опасни ситуации. Бих могъл все пак да кажа, че ако чувството, което ме завладя тогава, през следващите няколко минути, беше страх, то нека Бог бъде милостив към страхливците, защото, сам по себе си страхът е предостатъчно наказание.

За човек, свикнал да се бори за живота си с цялата енергия, скрита в силното му тяло, наистина беше ужасяващо положението, в което лежах парализиран, с гръб към неизвестната опасност, която е способна само с един звук да обърне в бягство суровите индиански воини, като че ли бяха стадо овце, нападнати от кръвожаден вълк.

На няколко пъти ми се стори, че чувам зад гърба си слаби звуци, сякаш някой внимателно се опитваше да се движи, но в края на краищата и те престанаха. Най-после можех без всякакви притеснения да се отдам на размислите за моето сегашно положение. Някъде дълбоко в подсъзнанието ми мина през ума каква може да е причината за внезапната ми парализа и ме обзе плаха надежда, че ще мине също тъй внезапно, както и дойде.

Късно следобед моят кон, който стоеше пред входа на пещерата с отпуснати юзди, тръгна бавно надолу по пътеката, сигурно за да си потърси храна и вода. Останах насаме със своя тайнствен компаньон и с тялото на мъртвия си приятел, което лежеше точно на границата на погледа ми.

От този миг чак до полунощ цареше тишина — тишината на мъртвите. Изведнъж отново чух същия ужасяващ стон, а от тъмнината в дъното на пещерата долетя отзвук от някакво движение и като че ли шумолене на сухи листа. Това беше вече непоносимо изпитание за моите и без това изопнати до крайност нерви. Със свръхчовешко усилие на волята се опитах да разкъсам страшните, сковаващи ме вериги. Това не беше физическо усилие, тъй като не можех да помръдна дори и малкия си пръст, а усилие на разума, волята, нервите, но това не омаловажаваше степента му. И изведнъж нещо изтрещя — сякаш се счупи подложен на силен натиск стоманен прът. За момент почувствах, че ми се гади и изведнъж се озовах край стената на пещерата, опрян с гръб в нея, застанал с лице към неизвестния неприятел.

Лунната светлина заля пещерата и видях себе си лежащ на пода, тъй както лежах през тези часове, с очи, обърнати към изхода, и с ръце, безсилно разперени встрани. С напълно объркани мисли в главата хвърлих поглед най-напред към моето лишено от живот тяло на пода, а после и към себе си. Там лежах напълно облечен, а тук стоях гол, както в мига на раждането си. Промяната беше тъй внезапна и неочаквана, че за момент забравих всичко друго, освен моята удивителна метаморфоза. Първата ми мисъл беше: „Дали пък това не е именно смъртта? Дали не съм прекрачил вече прага на своя втори живот?“. Не исках, не можех да повярвам в това, защото чувствах в гърдите туптящото си сърце, изтощено от усилието, което направих да се освободя от внезапно връхлетялата ме парализа. Дишането ми беше бързо и късо, пот се лееше от всички пори по тялото ми, а след предприемането на всеизвестния експеримент, с ощипването окончателно се убедих, че не съм призрак.

Към действителността отново ме върна познатият стон, долитащ от дъното на пещерата. Пистолетите ми бяха затъкнати в пояса на моето мъртво тяло. По необяснима за мен причина не можех да се реша да го докосна. Пушката ми остана в калъфа, прикрепен към седлото на коня, който се отдалечи от пещерата. Бях напълно обезоръжен и беззащитен. Единственият изход беше бягството и побързах да взема нужното решение, още повече, че шумоленето отново започна да се повтаря, а тъмнината на пещерата и моето възбудено въображение нарисуваха пред очите ми картината на нещо, което крадешком се промъкваше към мен, криейки някаква неизвестна опасност.

Неспособен повече да се съпротивлявам на желанието за бягство от това ужасно място, промъкнах се бързо през входа и се озовах в прегръдките на чистата звездна нощ. Свежият планински въздух ми подейства ободрително и почувствах, че тялото ми отново се изпълва с живот и смелостта ми се възвръща. Седнах на ръба на скалата, упреквайки се, че се поддадох, както ми се струваше, на съвършено неоправдани страхове. Успокоявах се с мисълта, че лежах на входа на пещерата в продължение на часове, без да ми се случи нищо лошо.

Сега, когато премислях всичко с подробности, стигнах, до извода, че шумовете, които идеха от дъното на пещерата, сигурно са били предизвикани от напълно естествени и безвредни явления. Вероятно устройството й бе такова, че звуците, които ме поразиха, са от подухванията на вятъра през разни процепи.

Реших да проверя тези свои съмнения, но най-напред вдигнах главата си високо, за да дам възможност на дробовете си дълбоко да поемат колкото може повече от чистия планински въздух. Далече някъде в ниското погледът ми попадна на впечатляващия изглед на скалист овраг и равна повърхност, обрасла с кактуси, посребрени от лунната светлина. Беше възхитителен пейзаж, в който имаше нещо неземно.

Малко са чудесата на Запада, които могат да се сравнят е пейзажите на Аризона, окъпани от блясъка на Луната. Посребрените далечни планини, странните светлини и сенки по хребетите на хълмовете и в долините всичко това създаваше очарователна и възбуждаща въображението картина, различна от всички други, които можеха да се видят по Земята, и оставяше впечатлението, че си попаднал в някакъв фантастичен, тайнствен, но вече мъртъв и отдавна забравен свят.

Стоях така, размишлявайки, а после вдигнах очи към небето, на което неизброими количества звезди образуваха красив балдахин, напълно отговарящ на великолепието на земния пейзаж. И моето внимание веднага беше привлечено от голяма, червена звезда, светеща ниско на далечния хоризонт. Наблюдавах я, запленен от нейната красота — това беше планетата на Марс, бога на войната, а аз — човек, чиято стихия си оставаше битката. Това бе моят бог и аз му бях неотстъпно верен — той щеше да ме вдъхновява за по-нататъшни приключения изпълнени с рискове, за които тогава все още не подозирах нищо.

Гледах към Марс през онази отдавна останала в миналата нощ и ми се струваше, че чувам неговия зов — как ме вика от безкрайната далечина и ме привлича, както магнитът привлича железните предмети.

Копнежът ми избухна с такава сила, че не можех повече да се противопоставям. Затворих очи, протегнах ръце към бога на моето призвание… И изведнъж почувствах, че летя с бързината на мисълта през бездната на пространството. Скоро след това настъпи ужасяваш студ и пълен мрак…