Едгар Бъроуз
Принцесата на Марс (26)

Плячкосването на Зоданга

Моите петдесет таркийци, възседнали тоати, влязоха вътре веднага след отварянето на вратата, край която чаках. Водеше ги самият Тарс Таркас. Приближихме към стените, ограждащи двореца, и потърсихме най-близкия вход. Успях да прескоча стената, но имах известни трудности с ключалката на вратата. Най-накрая я разбих и скоро моят отряд яздеше през градините на джедака на Зоданга.

Приближихме до двореца и през прозорците на партера надникнах в силно осветената зала за аудиенции. Тя беше претъпкана с принадлежащи към най-висшите кръгове жители на града и техните жени, което означаваше, че там се провежда някакво важно тържество. Около двореца не забелязахме никакви стражи. Както предполагах, това вероятно се дължеше на убеждението на зодангийците, че благодарение на стените градът и дворецът са абсолютно недостъпни.

Застанах до един от прозорците и видях, че Тан Косис, заобиколен от царедворци, офицери и големци, седи край една от стените на залата на златен, обсипан с диаманти трон, а срещу него се простира широк коридор, ограден от шпалир от войници. В момента, в който погледнах, от противоположния край на залата в този коридор навлезе началото на някаква свита и бавно започна да приближава към трона. Най-отпред вървяха четирима офицери от гвардията на джедака, носещи огромен поднос, върху който на възглавница от червена коприна лежеше златна верига, завършваща с голяма ажурена яка. Следващите четирима офицери носеха върху подобна табла великолепно изработените накити на принца и принцесата на Зоданга. В подножието на трона двете групи се разделиха и застанаха от двете му страни с лица една към друга.

В следващата част на свитата видях правителствени лица, офицери от армията и охраната на двореца, а след тях влязоха две лица, плътно обвити в пурпурна коприна. Те спряха точно пред трона, обърнати с лица към Тан Косис. Останалата част от свитата дойде в залата и зае определените й места и тогава джедакът стана и започна да говори нещо. Не чувах думите, но забелязах, че някакъв офицер приближи към една от фигурите и сне пурпурното й покривало. И тогава разбрах, че Кантос Кан не е успял да изпълни мисията си, защото пред трона стоеше Саб Тан, жив и здрав.

Тан Косис взе от подноса накитите, подаде ги на сина си, после сложи на шията му златната верига и заключи едното кофарче, с което завършваше яката в единия си край. Каза му още няколко думи и се обърна към другата фигура. Офицерът сне коприненото покривало и за свой най-голям ужас видях, че това е Дейа Торис, принцесата на Хелиум.

Целта на това тържество ми стана напълно ясна — след малко Дейа Торис щеше да се обвърже завинаги с принца на Зоданга. Това сигурно е много хубаво и впечатляващо зрелище, но на мен ми се стори най-отвратителното от всички, които бях виждал през живота си. Окачиха на шията и гръдта на Дейа Торис накитите, а Тан Косис държеше в ръце готовата за закопчаване яка. Вдигнах меча над главата си и с тежката му дръжка ударих стъклото, разбих го на дребни късчета. Влязох вътре и с един скок се намерих до вкаменения от изненада Тан Косис. Вдигнах меча и с един удар разсякох веригата — тя трябваше да съедини Дейа Торис с друг мъж.

Настъпи страшна суматоха, блеснаха хиляди мечове и всеки от тях криеше заплаха за мен. Нямах много време да мисля за тях, защото Саб Тан, измъкна изпод сватбения си костюм кинжал и се хвърли към мен като разярена пантера. Можех много лесно да го убия, но обичаят, владеещ Барсум от векове, задържа ръката ми и аз се ограничих само да стисна като в клещи ръката му, държаща насочен към сърцето ми дълъг нож. С меча в другата си ръка посочих към противоположния край на залата.

— Погледнете! — извиках аз. — Зоданга е в наши ръце.

Всички погледи се насочиха натам, където показваше моят меч. През широкия портал навлизаше отрядът на Тарс Таркас — петдесет огромни воини, яхнали своите тоати.

От гърлата на събралите се чуха викове на изненада, но не и на уплаха и след миг войниците и аристокрацията на Зоданга се нахвърли върху приближаващите таркийци.

Прободох Саб Тан с меча си с такава сила, че той рухна бездиханен на пода и придърпах Дейа Торис до себе си. Забелязах, че зад трона има малка вратичка, но пред нея стоеше Тан Косис с изваден меч. Нападнах го и скоро се убедих, че съм попаднал на достоен противник. Биейки се, кръжахме по подиума, на който стоеше тронът, и в един момент с крайчеца на окото си забелязах Саб Тан. Изкачваше се на него, за да помогне на баща си. Но когато вдигна ръка за удар, пред него се изправи Дейа Торис, а после моят меч направи Саб Тан джедак на Зоданга. Докато баща му се свличаше мъртъв на пода, новият джедак се изтръгна от Дейа Торис и ние двамата отново започнахме схватката. Вече не беше сам, към него си присъединиха четирима офицери и с гръб, прилепен към трона, отново се бих за Дейа Торис. Беше ми много трудно; трябваше да се защитавам и същевременно да внимавам да не убия Саб Тан, а заедно с него и последния шанс за спечелване на любимата жена. Острието на моя меч се стрелкаше като змийски език, парираше насочваните към мен удари. Избих оръжието от ръцете на двама офицери, третият лежеше вече мъртъв, но се протичаха нови, за да помогнат на новия владетел и да отмъстят за стария.

Внезапно до ушите ми достигнаха викове: „Жената! Жената! Убийте я! Това са нейни интриги! Убийте я!“

Извиках на Дейа Торис да се скрие зад гърба ми, а самият аз започнах да се изтеглям към намиращите се наблизо вратичка. Офицерите разбраха моите намерения и трима от тях заобиколиха трона откъм гърба ми, попречиха ми да заема позиция и да защитавам Дейа Торис от настъпващата тълпа, която искаше да я убие.

Таркийците имаха твърде много работа в центъра на залата. Започнах сериозно да се страхувам за живота на Дейа Торис и за своя. Тогава видях Тарс Таркас. Пробиваше си път към нас сред тълпата от пигмеи. Всеки удар на неговия огромен меч поваляше на земята по няколко противници наведнъж и така той се приближаваше, докато най-после се изправи на подиума до мен, сеейки опустошение и смърт.

Храбростта на зодангийците ме впечатли — никой не правеше опити да се спасява чрез бягство и борбата приключи само поради това, че единствените останали в залата живи същества, освен Дейа Торис и мен, бяха таркийците.

Саб Тан лежеше мъртъв до своя баща, а целият огромен под на залата беше осеян с труповете на зодангийски аристократи и офицери.

Първата ми мисъл след опомнянето от треската на боя беше за Кантос Кан. Оставих Дейа Торис на грижите на Тарс Таркас, взех дванадесет воини и се отправих към подземието на, двореца. Тъмничната стража се беше присъединила към битката в тронната зала, затова можахме да претърсим подземните килии, необезпокоявани от никого.

Във всеки нов коридор и помещение виках гласно името на Кантос Кан и най-накрая моите усилия се увенчаха с успех. От дъното на поредния коридор чух слаб глас. Тръгнах натам и скоро открих моя приятел, прикован към стената в най-тъмния ъгъл на една от килиите.

Като ме видя, той много се зарадва, а радостта му стана още по-голяма, когато му разказах за причината и за резултата от борбата, чиито далечни отзвуци достигнали и до неговата килия. Обясни ми, че бил заловен от въздушния патрул, преди да успее да стигне до дворцовата кула, и така и не успял да види Саб Тан.

Опитите да се изпилят веригите се оказаха неуспешни, затова, се върнах в тронната зала, за да потърся ключовете сред телата на убитите пазачи.

Имахме късмет, че още първият претърсен от мен труп се оказа този на един от тъмничарите. Скоро Кантос Кан стоеше сред нас в тронната зала.

От улиците на града долиташе ехото на оръдейни залпове, примесено с честа стрелба от лично оръжие, шум и викове. Тарс Таркас излезе навън, за да поеме общото командване на войските. Кантос Кан отиде с него като водач, зелените воини започнаха претърсване на двореца за скрити зодангийци и съкровища. Аз останах сам с Дейа Торис.

Тя седна на златния трон, а когато приближих към нея, леко се усмихна.

— Всички мъже на Земята ли са като теб? — запита тя. — Никой още не е виждал друг такъв на Барсум. Самотен, преследван, за няколко месеца ти успя да извършиш на Барсум това, което не можа никой друг: да обединиш дивите племена от пресъхналите морета и да ги направиш съюзници на червените хора.

— Обяснението е много просто — отговорих с усмивка, — не аз направих това, а любовта към Дейа Торис. Нейната сила може да твори чудеса, много по-големи от тези, които видя.

Лицето й се покри с гъста червенина.

— Сега вече можеш да говориш така, Джон Картър, а аз мога да слушам това, защото съм свободна.

— Имам да ти казвам много неща, преди отново да е станало късно. През живота си досега извърших много странности и сред тях такива, на които много хора, по-мъдри от мен, не биха се решили. Но дори и в най-смелите си мечти не съм си представял, че ще спечеля любовта на Дейа Торис, защото никога не ми се е присънвало, че някъде в Космоса съществува такава жена като принцесата на Хелиум. Не ме спира това, че си от кралски род, но е достатъчно всичко, което е извън това, за да се съмнявам на своя разсъдък, когато те моля за ръката ти.

— Този, който предварително знае отговора на своята молба, не трябва да се съмнява в нищо — каза тихо Дейа Торис. После стана и сложи ръце на раменете ми. Прегърнах я и я целунах.

И така в самия център на града, обхванат от огъня на кървавата битка, изпълнен със смърт и унищожение, Дейа Торис, принцесата на Хелиум, истинска дъщеря на Марс, обеща своята ръка на Джон Картър, храбрия капитан от Виржиния.