Едгар Бъроуз
Принцесата на Марс (16)

Сола ми разказва за своя живот

Когато дойдох на себе си, сетивата ми бяха все още притъпени, но за щастие само за секунди. Бързо се изправих на крака, потърсих меча си. И го видях — стърчеше забит чак до дръжката в зелената гръд на Дзад. Марсианецът лежеше на килима, от мъх и беше мъртъв като камък. Усетих болка и забелязах, че от моята гръд стърчи неговият меч. За късмет, хвърляйки се към него, обърнал съм се малко настрани и острието е минало отстрани, пронизвайки само кожата и мускулите на някои ребра. Раната ме болеше, но не беше опасна.

Изтеглиха меча, прибрах и своя и като се обърнах с гръб към трупа, тръгнах несигурно напред — целият оболял, капнал от умора и изпълнен с отвращение — към колите, на които пътуваше моята свита и плячката ми. Съпровождаха ме пълни с одобрение възгласи, но това никак не ме засягаше.

Отслабнал и облян в кръв, стигнах до моите жени. Свикнали с такива случаи, те ме превързаха, сложиха на раните някакви непознати за мен мехлеми и лекарства, лекуващи почти всички телесни повреди, освен най-тежките. Дай на марсианската жена шанс и смъртта трябва да се оттегли. Заеха се с мен така успешно, че скоро вече не чувствах последиците от нанесения ми удар, освен отмаляването поради загубата на кръв и леката болка около раната. Рана от този тип, лекувана по земните начини, сигурно щеше да ме задържи в леглото пане няколко дни.

Щом ме превързаха, побързах да отида до колата на Дейа Торис, близо до която намерих Сола с превързана гръд, но се чувстваше сравнително добре, защото ножът на Саркоя улучил един от металните накити и се плъзнал, предизвиквайки само повърхностно нараняване на кожата.

Забелязах, че Дейа Торис лежи на колата, обърната с гръб към нас, а деликатното й тяло се разтърсва от ридания. Не усети моето идване, защото стояхме на известно разстояние от колата.

— Какво се е случило? Да не би да е ранена? — запитах аз, посочвайки я с глава.

— Не — отговори Сола. — Мисли, че си убит.

— И че котката на нейната баба няма да има чистач на своите зъби — добавих аз с усмивка.

— Мисля, че не си справедлив към нея, Джон Картър, — каза Сола. — Не разбирам нито теб, нито нея, но не вярвам жена, в чиито жили плува кръвта на десет хиляди джедаци, да изпада в отчаяние от смъртта на някого, когото смята за недостоен за себе си, нито от смъртта на когото и да било, освен ако това, е човек, който е спечелил нейното сърце. Тя е от много горда, но и много справедлива раса и ако с нещо си я обидил, няма да те забелязва, докато си жив, но ще те оплаква след смъртта ти. На Барсум сълзите са толкова рядко явление — продължи Сола, — че всъщност ми е много трудно да те разбера. През целия си досегашен живот освен Дейа Торис съм видяла само две жени да плачат. Едната от тях плака от отчаяние, а другата — от злоба. Първата беше майка ми — плака, преди да я убият, а другата — Саркоя, плака днес, когато я отдръпнаха от мен.

— Твоята майка ли? — извиках аз. — Но, Сола, ти не си познавала своята майка!…

— Познавах я. И баща си също. Ако искаш да чуеш една странна, небарсомианска история, ела тази нощ при нашата кола. Ще ти разкажа което още никога не съм споделяла с никого. Дадена е вече заповед за тръгване — трябва да вървиш.

— Ще дойда — обещах аз. — Не забравяй да кажеш на Дейа Торис, че съм жив и се чувствам добере. Няма да й се натрапвам, но не й казвай, че съм видял как е плакала. Ако пожелае да говори с мен, кажи й, че съм на нейните заповеди.

Сола се изкачи на колата — тя тъкмо заемаше място в колоната. Метнах се на тоата и препуснах към отряда, който трябваше да осигурява тила на кервана; застанах близо до Тарс Таркас.

Разгърнати в дълга верига сред жълтия пейзаж ние представлявахме впечатляваща и зловеща картина. Двеста и петдесет цветни, богато украсени коли, предвождани от около двеста воини и военачалници, яздещи по петима в редица, всяка петорка на около сто ярда от другата. Най-отзад, зад колите, яздеше почти същото количество войни, подредено по същия начин. Всеки от фланговете се охраняваше от около двадесетина ездачи, а в огромния квадрат, образуван от охраняващите колоната воини, яздеха свободни петдесет допълнителни животни, наречени зитидари, и няколкостотин тоата.

Блестящите на слънцето с метали и скъпоценностите си накити на мъжете и жените, не по-малко живописната украса на тоатите и зитидарите, ярките цветове на великолепните коприни, кожи и пера придаваха на кервана някаква варварска прелест, при вида на която всеки източноиндийски набаб би позеленял от завист. Доста широките колела на колите и меките възглавнички на лапите на животните позволяваха да се придвижваме по дъното на пресъхналото море в пълна тишина — като безкрайна колона от духове, и след нас не оставаше никаква следа. Това беше първата огромна кавалкада от хора и животни, след която не се вдигала облаци прах. На Марс всъщност прах няма, може би само с изключение на обработваемите земи, но дори и там той е почти незабележим поради липсата на силни ветрове.

След вечерята, която се състоеше от нещо като сирене и растително мляко, намерих Сола. Тя работеше на светлината на факлите амуницията на едно от животните на Тарс Таркас. Когато приближих, вдигна глава и на лицето й се изписа неподправена радост.

— Радвам се, че дойде — каза тя. — Дейа Торис вече спи и аз се чувствам малко самотна. Хората от моето племе ме избягват, защото твърде много се различавам от тях. Това ми създава трудности, принудена съм да живея сред тях и понякога много ми се иска да съм истинска марсианска жена, лишена от чувства и надежди. Обещах да ти разкажа моята история или по-скоро историята на моите родители. Съдейки по това, което знам за теб и обичаите на твоята раса, мисля, че тази история няма да ти се стори нито странна, нито изключителна, но дори и най-дълго живелите зелени марсианци не си спомнят друга подобна история, а и в легендите не са чак толкова много… Слушай…

Моята майка била твърде ниска и дребна, за да й бъде позволено да поеме върху себе си задълженията на майчинството. Нашите вождове на първо място обръщат внимание на ръста. Характерът й също така не бил чак толкова студен и суров, колкото у повечето зелени жени. Не обичала твърде многолюдните компании, често се разхождала сама из пустите улици на Тарк или се изкачвала на близките хълмове и сядала сред покриващите ги диви цветя. И тогава размишлявала и си мечтала за нещо, което, както ми се струва, днес само аз мога да разбера. Та нали съм нейна дъщеря.

И точно там, на хълмовете, срещнала един млад воин. Неговото задължение било да пази пасящите тоати и зитидари да не се отдалечават много. В началото майка ми и воинът разговаряли за неща, които засягали цялата таркийска общност, но постепенно започнали да се срещат все по-често и вече не толкова случайно. Техните разговори започнали да се въртят около тях двамата, предпочитанията, амбициите и надеждите им. Тя вече му имала доверие и затова споделила с него отвращението си от жестокостта, характерна за нашата раса, от страшния, лишеи от любов живот, който трябва да водят. Очаквала, че той ще я порицае, ще започне да крещи. Но вместо това я прегърнал и я целунал. Цели шест години двамата пазили в тайна своята любов. Моята майка принадлежала към свитата на великия Тал Хайус, а нейният любим бил обикновен войник, носещ само собствените си накити. Ако вождовете откриели това отстъпление от обичаите на Тарк, двамата трябвало да изкупят вината си на арената в присъствието на Тал Хайус и събраните тълпи.

Яйцето, от което съм се излюпила аз, било скрито под голям стъклен похлупак на върха на най-високата и най-труднодостъпната от полуразрушените кули на стария Тарк. Останало там цели пет години, необходими за инкубацията, а майка ми веднъж в годината отивала да провери дали всичко е в ред. Не искала да идва по-често, давайки си сметка, че това се смята за престъпление и се страхувала, че всяка нейна крачка е следена. През това време баща ми спечелил голямо уважение като воин и получил правото да носи накитите на няколко вождове. Любовта му към майка ми ни най-малко не намалявала, а единствената му амбиция била да придобие такова положение, което ще му позволи да снеме накитите от мъртвото тяло на Тал Хайус, а след това, като владетел на Тарк, да съобщи на всички за връзката си с моята майка и с правото на своята власт да защити детето си. В противен случай то би трябвало да бъде убито веднага след изливането на истината на бял свят. Това била лудешка мечта — за пет кратки години да извоюва позиция, позволяваща да се отнемат накитите на Тал Хайус, но баща ми се издигнал твърде бързо и скоро бил вече един от важните членове на съвета на Тарк. Но един ден надеждата му да осъществи бързо мечтата си — да защити майка ми и мен, се разсеяла.

Получил заповед да тръгне с отряд воини далеч на юг, до покритите с лед области, да нападне живеещите там хора и да им отнеме кожите. Зелените барсумианци са постъпвали винаги по този начин — нападнали са другите и са им отнемали придобитото със собствен труд.

Нямало го цели четири години, а когато най-после се върнал, от три години вече всичко било свършено. Почти година след неговото заминаване и малко преди връщането на групата, която трябвало да доведе децата, излюпили се в общия инкубатор, яйцето се пукнало. Майка ми все така продължавала, да ме крие в кулата и ме посещавала нощем, обкръжавайки ме с любов, от която обикновеният обществен живот би лишил и двете ни. Надявала се, че след завръщането на групата от инкубатора ще успее да ме включи, в числото на, децата, предназначени за двореца на Тал Хайус, и по този начин да избегне съдбата, която неумолимо щяла да ни сполети, след като се открие, че са нарушени древните традиции на зелените марсианци.

Твърде бързо ме научи на езика и обичаите на нашата раса и една нощ ми разказа историята, която сега чуваш от мен. Предупреди ме също така да запазя всичко в най-дълбока тайна и да бъда извънредно предпазлива, когато се намеря сред другите деца. Трябваше да се пазя, за да не може никой да разбере, че съм по-напреднала в образованието от другите, трябваше да внимавам с нито един свой жест да не издам в присъствието на другите привързаността към майка си, нито дори, че познавам своите родители. После ме прегърна и ми прошепна на ухото името на моя баща.

Изведнъж в тъмнината на стаята на върха на кулата нахлу ярка светлина и ние видяхме Саркоя, стояща на прага с втренчени в моята майка очи, пълни с омраза и злорадство. Потоците от ругатни, които миг по-късно започнаха да се сипят от нейната уста, пронизаха и смразиха младото ми сърце. Ясно беше, че е чула всичко, за което си говорихме. Тя отдавна подозирала моята майка, тъй като забелязала, че почти всяка нощ изчезва от своята стая за цели часове. И най-после успяла да я проследи.

Не знаеше само, че майка ми успя да ми прошепне името на моя баща. Сигурно не беше чула това, защото непрекъснато повтаряше, че майка ми трябва да издаде името на съучастника в престъплението. Но нито една ругатня, нито една заплаха не дадоха резултат. За да ме запази от безмилостните изтезания, майка ми излъга. Каза, че не е открила това дори на собственото си дете. Най-после Саркоя си отиде, за да съобщи на Тал Хайус за своите разкрития. Тогава майка ми ме скри сред коприните и кожите, с които беше облечена, за да се предпази от нощните студове, излезе на улицата и тръгна на юг към границите на града. Искаше да стигне до човека, когото не можеше да моли за закрила, защото това щеше да го издаде, но преди смъртта си искаше поне още веднъж да го види. Бяхме вече близо до южните краища на Тарк, когато откъм единствения проход през хълмовете, който водеше до вратите на града, до нас достигна пъхтенето на тоатите, ръмженето на зитидарите и повтарящо се от време на време дрънчене на метал. Тези звуци подсказваха приближаването на голям отряд. В първия момент майка ми помисли, че се връща баща ми, но вродената подозрителност на таркийците я възпря да изтича насреща му.

Оттегли се в сянката на някаква врата и зачака приближаването на шествието, което скоро навлезе в алеите и се разпиля в безпорядък, изпълвайки цялото пространство от стена до стена. Щом първите коли минаха покрай нас, по-малката луна се показа иззад покривите и обля с бледата си светлина цялата околност. Майка ми се оттегли още по-навътре в сянката на своето скривалище и се убеди, че това не е отрядът на моя баща, а керванът с децата от инкубатора. Мигновено взе решение. Изчака една от големите, коли да мине близо до нашето скривалище, вмъкна се в нея и се скри в сянката на високата каната, притискайки ме здраво до гърдите си.

Вече знаела това, което аз тогава не съм и подозирала — че никога повече няма да, може да ме прегърне и дори няма да имаме възможност да се видим. На площада в общата бъркотия ме присъединила към другите деца и заедно с тях бях заведена в голяма зала и нахранена от една от намиращите се там жени. На следващия ден ни разпределиха по свитите на отделните вождове.

Повече не видях майка си. Била затворена по заповед на Тал Хайус. Подложили я на най-ужасни изтезания, за да изтръгнат от нея името на моя баща. Но тя мълчала през цялото време и най-после, по време на някакво особено жестоко изтезание, умряла, съпроводена със смях от Тал Хайус и неговите подчинени вождове.

По-късно научих как им е казала, че ме е убила и хвърлила тялото ми на белите маймуни, за да ме предпази от мъките, които е преживяла тя. Само Саркоя не й повярвала и до ден-днешен аз чувствам, че тя подозира какъв е моят истински произход, но не се осмелява да повдигне този въпрос, защото се досеща кой е баща ми.

Аз бях там, когато Тал Хайус разказваше историята на майка ми на моя баща след завръщането му от наказателната експедиция. Дори и само с най-леко помръдване на веждата баща ми не издаде своите чувства, но и не се смя, когато развеселеният Тал Хайус описа последните мигове на нейните страдания. Оттогава той е един от най-жестоките хора и аз с нетърпение чакам мига, когато ще стъпи с крак на трупа на Тал Хайус. Сигурна съм, че изчаква само удобния случай, за да си отмъсти по най-жесток начин и че любовта, пламнала в гърдите му преди близо четиридесет години, днес е също толкова силна, колкото и тогава. В това съм също така сигурна, както че сега седим на брега на този древен, пресъхнал океан в нощта, когато всички разумни хора отдавна спят.

— Кажи ми, Сола, твоят баща не е ли сега тук с нас? — запитах аз.

— Да — каза тя, — но не знае коя съм аз. Не знае също така кой тогава съобщи на Тал Хайус за майка ми. Само аз знам името на моя баща и само Тал Хайус, аз и Саркоя знаем кой причини смъртта на жената която обичаше.

Сола замълча за секунда и потъна в спомените си за своето страшно минало, а аз със съчувствие си мислех за тези нещастни същества, обречени от безсмислените, жестоки обичаи на живот, изпълнен с бруталност и омраза.

— Джон Картър — обади се най-после Сола, — ако някога истински човек е стъпвал по студената, мъртва повърхност на Барсум, това си ти. Знам, че мога да ти се доверя и искам да ти открия името на моя баща, без да поставям никакви условия. Може би това разкритие някога ще бъде от полза за някого — за него, за теб, за Дейа Торис или за мен. Когато решиш, че е настъпил удобният момент и че това е най-доброто, което можеш да направиш, кажи го на глас и пред всички. Вярвам ти, защото знам, че над теб не тежи клетвата за абсолютното и безогледното говорене на истината, че си способен дори да излъжеш, ако лъжата може да освободи другите от страданията и тъгата. Мой баща е Тарс Таркас.