Едгар Бъроуз
Принцесата на Марс (2)

По хълмовете на Аризона

Много съм стар вече — не помня дори годините си. Може би са сто, а може и повече. Не знам, защото не стареех така, както другите хора. Не помня също и своето детство. Колкото и назад да се връщам в миналото — в спомените си съм все такъв — мъж на около тридесет. И днес изглеждам така, както и преди четиридесет и повече години. И въпреки всичко, знам че няма да живея вечно, че някой ден смъртта ще дойде и за мен — онази, истинската, след която никога повече не се възкръсва. Не виждам причини да се боя и от нея — аз, който вече два пъти съм умирал и все още съм жив. И все пак изпитвам същия страх, като вас, които досега не сте умирали нито веднъж. И вероятно той породи у мен убеждението, че аз също съм смъртен. Тъкмо то ме кара да опиша историята на моя живот и моите умирания. Не мога да обясня този феномен. Единственото, на което съм способен — това е да разкажа с простите думи на редови войник на съдбата онези странни приключения, които преживях в течение на десет години, когато мъртвото ми тяло лежа, неоткрито от никого, на дъното на една пещера в Аризона. Никога преди не съм разказвал тази история. И нито един смъртен човек няма да види този ръкопис, преди наистина да прекрача прага на вечността. Знам, че мозъкът на обикновения човек не е в състояние да възприеме това, което не може да види и да докосне с ръка. Затова нямам намерение да заставам на позорния стълб на общественото мнение, пресата и църквата и да бъда смятан за чудовищен лъжец само поради това, че описвам чистата истина, която един ден ще бъде възприета и от науката. Искам да вярвам, че приключенията, преживени на Марс, и знанията, придобити благодарение на това, които мога да споделя в този ръкопис, ще помогнат за по-бързото разгадаване на тайните на родствената нам планета — тайни за вас, но за мен вече не.

Моето име е Джон Картър, но по-известен съм като капитан Джек Картър от Виржиния. Когато Гражданската война завърши, стигнах до заключението, че съм собственик на няколкостотин хиляди долара вече без никаква стойност (защото бяха от Конфедерацията), чин „капитан от кавалерията“ от армия, която вече не съществува, и че служа на държава, която изчезна заедно с надеждите на Юга. Без началници, без пукнат цент, лишен от единствения си източник на съществувание — войната, реших да се отправя на югозапад и да опитам късмета си в попрището на златотърсача.

Близо година преживях заедно с друг офицер от конфедератската армия, капитан Пауъл от Ричмънд, в почти безнадеждни опити да открия своя дял от щастието. И най-неочаквано през зимата на 1865 годила, късметът ни споходи — след множество мъки и лишения се натъкнахме на златоносна кварцова жила, чието съдържание превишаваше и най-смелите ни мечти. Пауъл, който по образование беше минен инженер, заяви, че стойността на откритото от нас злато е над 1 000 000 долара, които ще бъдат в наши ръце след не повече от три месеца.

Тъй като оборудването, с което разполагахме, беше изключително скромно, решихме единият от нас да се върне в града, да купи нужните ни съоръжения и да наеме достатъчно количество хора, за да можем да започнем експлоатацията на мината.

Пауъл добре познаваше околността, знаеше от какво точно се нуждае едно минно предприятие, затова решихме той да замине, а аз приех да остана, за да защитавам нашите права на собственост срещу евентуалните, но всъщност малко вероятни претенции на някой неканен златотърсач, който би могъл да се появи наоколо.

На 3 март 1866 г. натоварихме запаси за из пътя на две от нашите мулета. Взех си „Довиждане“ с Пауъл, той се качи на коня си и препусна към долината, през която минаваше първият етап от неговото пътуване. Утрото на онзи ден беше, както почти всички утрини в Аризона, хубаво и ясно. Можех дълго време да виждам Пауъл и неговите яки животни, които избираха най-удобния път през хълмовете. Виждах ги чак до три часа следобед, когато потънаха в сянката на планинската верига, издигаща се от другата страна на долината. След това ги забелязвах още някое време, когато се изкачваха по хълмовете или по билото на планината.

Към 3 часа и половина хвърлих случаен поглед към долината и за своя най-голяма изненада видях три малки точки почти на същото място, където за последен път зърнах Пауъл и двете мулета. Не съм страхлив по природа, но колкото повече опитвах да се убеждавам, че на Пауъл не му се е случило нищо лошо, а забелязаните от мен точки — това са антилопи или диви коне — толкова по-голяма тревога ме обхващаше.

Тъй като от момента, когато се озовахме в тази местност, нито веднъж не забелязахме, враждебно настроени индианци, ние не бяхме предприели никакви защитни мерки. А дочутите разкази за вилнеещите из околността жестоки скитници, които тормозеха и убиваха всички срещнати по пътя си бели хора, отнесохме по-скоро към сферата на легендите.

Знаех, че Пауъл е добре въоръжен и освен това има голям опит в борбата с индианците. Но аз също бях прекарал много години сред сиуксите на север и си давах ясна сметка, че ако злата съдба го срещне с отряд хитри апахи, шансовете му за оцеляване не са големи. В края на краищата, като не можах да понеса товара на продължаващата неизвестност, въоръжих се с два „Колта“, пушка и два пълни патрондаша, метнах се на коня си и препуснах по същия път, по който сутринта тръгна Пауъл.

Веднага, щом се озовах на сравнително равен терен, накарах коня да премине в галоп. Препусках така до мига, когато малко преди залез-слънце открих следите на три неподковани коня, които бяха галопирали по следите, оставени от Пауъл.

Спуснах се след тях толкова бързо, колкото можех. Но твърде скоро падащият мрак ме принуди да спра и да чакам изгряването на Луната. Това ми даде възможност подробно да обмисля цялата ситуация. Може би опасността, съществуваше единствено в моето въображение, може би бях си я втълпил като някаква стара, суеверна жена и когато най-после настигна Пауъл, тревогата ми ще се превърне в повод за шеги. Но макар и да не съм сантиментален, бях направил от чувството си за дълг своего рода фетиш и се ръководех единствено от него, каквото и да ми обещаваше това в ситуацията, в която ме поставяше случаят. Благодарение на този свой принцип заслужих най-високи почести в три различни държави, станах пръв приятел на един стар, могъщ владетел и няколко по-малки крале, в служба на които острието на моята сабя неведнъж се обагряше в червено.

Към девет часа вечерта лунната светлина беше вече достатъчно силна, за да мога да продължа пътя си. Не беше трудно да препускам бързо по следата — в тръс, а дори и малко по-бързо. Към полунощ стигнах до малко езеро, на брега на което Пауъл имаше намерение да спре за почивка. Заварих мястото съвсем празно — нямаше никакви следи от бивакуване.

Забелязах, че тримата ездачи се бяха задържали край брега съвсем за кратко, най-вероятно за да напоят конете си, и отново са тръгнали след Пауъл, стараейки се да поддържат същата скорост, с която е яздел моят приятел.

Сега вече бях убеден, че това са апахи и че имат намерение да заловят Пауъл жив, за да си доставят сатанинското удоволствие да го изтезават. Накарах коня да ускори хода си, без да мисля за евентуалните опасности. Надявах се да догоня червените разбойници, преди да са настигнали Пауъл.

Малко по-късно моите размишления бяха прекъснати от далечното ехо на два изстрела. Разбрах, че в този миг Пауъл има нужда, от моята помощ повече от всякога. Смушках коня си, заставяйки го да препусне колкото може по-бързо по тясната, лъкатушеща планинска пътека.

Изминах около миля или може би малко повече, без да чувам повече отзвуците на схватката, когато изведнъж пътеката се изгуби в неголямо отворено пространство близо до билото на прохода. Гледката, която се откри пред мен, ме накара да замръзна на мястото си.

Обширната поляна беше побеляла от индиански вигвами, а около петстотин червенокожи воини се бяха скупчили около някакъв предмет в средата на поляната. Бяха тъй погълнати от това, което се намираше там, че изобщо не ме забелязаха. Можех съвсем спокойно да се върна назад и да избягам, възползвайки се от тъмнината. Но тази мисъл ми хрумна едва на следващия ден, когато си припомних целия развой на събитията.

Не вярвам да съм от същото тесто, от което са замесени големите герои. Измежду стотиците приключения, в които съм се впускал, заставайки лице в лице със смъртта, не си спомням нито едно, по време на което би ме споходила мисълта, че мога да постъпя по друг начин, различен от това, което предприех в случая. Едва много часове по-късно прецених, че съм имал и други възможности. Но сигурно моят разум е така устроен, че несъзнателно ме насочва по пътя на дълга, без да ме кара да се отдавам на мъчителни и ненужни размишления. Така или иначе, с чиста съвест мога да кажа, че страхливостта не е моя отличителна черта.

Твърде скоро разбрах, че център на внимание отстрана на индианците е Пауъл. Не си спомням вече каква беше моята първа мисъл, нито какво направих в първия момент, но само миг по-късно осъзнах, че препускам към групата воини с два заредени револвера в ръцете, непрекъснато стреляйки и викайки като побъркан. Нямах възможност да избера друга тактика, защото индианците, убедени, че са атакувани най-малкото от един полк от редовната армия, се разбягаха на всички страни, търсейки своите лъкове, стрели и пушки. Гледката, която съзрях след тяхното бягство, ме изпълни с мъка и злоба. В светлината на лунните лъчи видях Пауъл, който лежеше, на тревата, от главата до петите прободен със стрели. Не се усъмних нито за миг, че сигурно вече е мъртъв. И реших на всяка цена да спася от поругание поне тялото му, тъй както преди това исках да му спася живота.

Приближих се до него, наведох се и без да слизам от коня го хванах за патрондаша, който беше пристегнат около кръста му. Вдигнах тялото нагоре и го положих на седлото пред себе си. Един бърз поглед ми беше достатъчен да се убедя, че връщането ми обратно по пътя, по който дойдох тук, ще бъде по-рисковано, отколкото препускането право през поляната. Забих шпори в хълбоците на моя измъчен кон и се насочих към прохода.

Индианците вече успяха да забележат, че съм сам и ме обсипаха с проклятия, стрели и куршуми. Благодарение на не особено силната светлина на Луната обаче им беше доста трудно да ме улучат, при това не успяха напълно да се съвземат от изненадата, причинена от моето внезапно появяване, на всичко отгоре бях доста бързо преместваща се цел. Всичко това ми позволи да се укрия в сянката на близките планински ридове, преди още да успеят да пратят подире ми преследвачи.

Вече не направлявах коня си, тъй като допусках, че той по-лесно от мен ще успее да намери водещата към прохода пътечка. Стана обаче така, че конят ми се отправи към планинския хребет вместо към прохода, през който се надявах колкото може по-бързо да стигна до нашата безопасна долина. Напълно е възможно тъкмо на това обстоятелство да дължа живота си и необикновените изпитания и приключения, които станаха моя съдба през следващите десет години.

За първи път си дадох сметка, че съм тръгнал по погрешен път, когато виковете на преследващите ме индианци започнаха да отслабват някъде в далечината вляво от мен. Разбрах, че при разядените скали на края на поляната индианците бяха тръгнали наляво, докато мен и мъртвото тяло на Пауъл конят понесе надясно.

Изкачих се на малък хълм, от който се откриваше изглед към околността, и тогава забелязах, че преследващата ме група индианци изчезва, завивайки зад съседния връх. Разбрах, че индианците скоро ще открият грешката си и ще започнат преследването отново, този път в правилна посока.

Изминах още малко разстояние и се натъкнах на висока скала, край която минаваше сравнително широка пътека, водеща в посоката, в която исках да тръгна. От дясната ми страна се издигаше няколкостотин фута висока скала, а от лявата се спускаше стръмно надолу гладък и почти отвесен склон. Изминах по тази пътека може би около сто ярда, след което остър завой надясно ме насочи към отверстието на голяма пещера. Беше високо около четири фута, а широко може би около три-четири. Пътеката свършваше точно пред него. Вече се беше съмнало и изведнъж, без всякакъв преход, с характерната за Аризона липса на зора и нейните полусенки ме плиснаха потоци от силна слънчева светлина.

Скочих от коня и положих тялото на Пауъл на земята, но и най-внимателното оглеждане на трупа му не подсказа в него дори искрица живот. Опитвах се да налея вода от манерката си в мъртвата му уста, навлажнявах лицето му, разтривах ръцете му. Извършвах тези действия много старателно може би повече от час, макар да знаех съвсем сигурно, че вече от доста време е мъртъв.

Изпитвах към него истинско приятелско чувство. Той беше човек в пълния смисъл на тази дума, истински джентълмен от Юга, мой искрен и предан приятел, затова прекратих напразните си опити да го върна към живот с дълбоко съжаление, проклинайки се за безсилието си.

Оставих тялото на Пауъл в една скална ниша и пропълзях в пещерата, за да хвърля един поглед вътре. Тя беше около сто фута дълга и около тридесет висока. Гладкият, утъпкан под и някои други подробности говореха, че някога, в много далечни времена е била населена. Задната стена се губеше в такъв гъст мрак, че не можех да се ориентирам дали в нея има входове към други помещения. По едно време усетих как постепенно ме обгръща приятна сънливост. Отдадох я на изтощението от дългата и уморителна езда и на реакцията на организма на напрежението, предизвикано от схватката и бягството. Почувствах се в относителна безопасност, тъй като се убедих, че на пътеката, която ме доведе до пещерата, един човек би могъл успешно да се сражава с цяла армия.

Скоро бях вече толкова сънлив, че само с извънредно усилие на волята се въздържах от изкушението да легна на пода за кратка почивка. И все пак не биваше да го правя, защото това щеше да означава сигурна смърт от ръцете на моите червени неприятели, които можеха да се появят тук всеки момент. Тръгнах към изхода, но след няколко крачки се олюлях и се отпуснах на пода.