Едгар Бъроуз
Принцесата на Марс (10)

Изучавам езика

Съвзех се от моментното преживяване, погледнах към Сола, тя беше свидетел на срещата и бях удивен от странния израз на обикновено безизразното й лице. Не знаех за какво си мислеше, не можех да я питам, защото досега бях овладял марсиански език до степен, достатъчна само за изразяване на най-елементарни, ежедневни нужди.

На входа на сградата, в която живеехме, ме очакваше изненада. Към мен приближи един от зелените воини и ми подаде оръжие, накити и всичко останало, носено от неговата раса. Каза ми няколко неразбираеми думи; държеше се с видимо уважение към мен, но едновременно с това в поведението му имаше и някаква заплаха. С помощта на няколко други жени Сола преправи всичко така, че да ми бъде удобно с оглед на моя дребен според тях ръст.

Оттогава тя започна да ме въвежда в тайните на различните видове оръжие и ние с младия марсианец всеки ден прекарвахме по няколко часа на площада, усъвършенствайки своите умения. Все още не можех да си служа еднакво сръчно с тях, но отличното познаване на всички оръжия на Земята правеше от мен схватлив и бързо напредващ ученик.

Упражненията, както моите, така и на младите марсианци, се водеха предимно от жени. Към техните задължения спадаше не само усъвършенстването на младежите в изкуството на индивидуалната защита и нападение, но и изработването на предмети, необходими на зелените марсианци. Правеха барут, куршуми, огнестрелно оръжие — практически всички нужни предмети се произвеждаха от жените. По време на военни действия те образуваха резервни отряди и в случай на нужда воюват с противника с много по-голяма интелигентност и настървение от мъжете. Те пък от своя страна се обучават на по-сложни неща — стратегия, ръководене на големи бойни единици и т.н. Създават закони, всеки път различни — в зависимост от конкретната ситуация, към която трябва да бъдат приложени. Присъдите, които издават, не се опират на постоянни принципи и не се съобразяват с никакви прецеденти. Обичаите са се утвърждавали и през вековете от поколение на поколение, но наказанието за тяхното нарушаване се определя въз основа на индивидуалния подход към всеки казус. Наказанието се налага от съд, съставен от воини, равни по звание на подсъдимия, и трябва да кажа, че рядко бива несправедливо. Марсианците имат късмет поне в това — не знаят какво е това „професионален правник“.

През следващите няколко дни не видях плененото момиче, а след това я зърнах само за миг. Водеха я към голямата зала за аудиенции, същата, в която за първи път се срещнах с Лорказ Птомел. Не можех да не забележа бруталността на пазачите, за разлика от почти майчинската ласка, с която ме заобикаляше Сола, и от уважението, което ми засвидетелстваха онези от зелените марсианци, които си правеха труда да ме забележат.

Както първия, така и втория път, когато я видях, обърнах внимание на това, че тя разменя по няколко думи с пазачите си. От това заключих, че говори същия език, който и зелените марсианци, или във всеки случай може да се разбере с тях. Затова настоявах пред Сола да ме учи на техния език по възможно най-бързия начин — нещо, което много я учуди. В резултат на тези усилия след няколко дни вече владеех езика до такава степен, че можех спокойно да водя разговори на доста широк кръг от теми и да разбирам почти всичко, което ми се говори.

В обитаваното от нас помещение спяха освен мен, Сола, нейният възпитаник и кучето Вул, още три-четири други жени заедно с децата си. Възрастните имаха навика, преди да легнат да спят, да разменят по няколко думи и сега, знаейки техния език, аз любопитно се вслушвах в разговорите им, въпреки че никога не се намесвах в тях. Вечерта на същия ден, в който пленницата беше въведена в залата за аудиенции, най-после нейното присъствие стана предмет на разговора им. В един миг само се превърнах целият в слух. Преди това се страхувах да разпитвам Сола за красивата пленница, защото добре си спомнях странния израз на лицето й след моята първа среща с непознатото момиче. Не знаех какво означаваше той, но все така преценявайки всичко от гледната точка на земен човек, смятах, че ще бъде по-безопасно да демонстрирам безразличие, докато не разбера какви чувства изпитва Сола към обекта на моите мисли.

Саркоя, една от по-възрастните жени, живееща заедно с нас, беше присъствала в залата за аудиенция като една от пазачките на плененото момиче, затова въпросите на всички бяха отправени към нея.

— Кога най-после — запита една от жените — ще можем да се порадваме на смъртоносните мъки на Червената? А може би Лорказ Птомел възнамерява да поиска за нея откуп?

— Има решение да бъде отведена в Тарк — отговори Саркоя, — и да бъде подложена на изтезания по време на Големите игри, за да може също и Тал Хайус да се наслади на нейната агония…

— По какъв начин ще бъде умъртвена? — запита Сола. — Тя е доста дребничка и хубава. Мислех, че ще бъде разменена срещу откуп…

Саркоя и другите жени изразиха бурно възмущението си от слабостта, проявена от Сола.

— Жалко, Сола, че не си се родила един милион години по-рано — каза язвително Саркоя, — когато всички вдлъбнатини на Марс са били изпълнени с вода, а хората са имали характери, меки като течността, по която са плавали. Днес нашият разум е до такава степен развит, че си даваме ясна сметка за сантименталностите от този тип — те са атанистична проява на слабост. Никак няма да бъде добре за теб, ако Тарс Таркас разбере, че криеш в себе си такива дегенерирали чувства. И се съмнявам дали би ти позволил да продължиш да изпълняваш задълженията на възпитателна.

— Не виждам нищо лошо в това, че проявявам интерес към съдбата на това момиче — отговори Сола. — Тя не ни е сторила нищо лошо, нещо повече — вярвам, че не би ни причинила никаква вреда, дори и да попаднем в нейните ръце. Само мъжете от нейната раса водят войни с нас и винаги съм смятала, че тяхното отношение към нас е само отражение на нашето отношение към тях, при това, съвсем бледо. Живеят в мир с всички свои съседи, освен ако дългът не ги призове към война, докато ние непрекъснато воюваме с всички, както с червените, така и с другите племена от нашата собствена раса. Дори в рамките на едно и също племе постоянно се водят битки между отделни войни. Целият ни живот е обагрен с обилно проливана кръв от момента, когато пробием черупката на яйцето си, до мига, когато поверим себе си на водите на тайнствената река Исс — те ни отнасят към неизвестна, но сигурно не по-жестока и ужасяваща съдба от тази, която имаме тук. Щастлив е онзи, когото смъртта прибере още млад! Кажи на Тарс Таркас каквото искаш — той няма да измисли за мен нищо по-страшно от това, което наричаме „живот“.

Тази неочаквана и гневна тирада така изненада останалите жени, че поразени, те не бяха в състояние да изрекат нещо друго, освен някакви нищо не значещи думи под формата на упрек. После изведнъж млъкнаха и скоро заспаха. Инцидентът ме убеди, че Сола не е враждебно настроена към момичето и че аз съм имал изключителния късмет да попадна тъкмо в нейните ръце, а не в тези на някоя от другите жени. Вече бях сигурен, че изпитва към мен добри чувства, и че ненавижда жестокостта и варварството; започнах да храня надежда, че мога да разчитам на нейната помощ за организирането на бягство, разбира се, ако то въобще беше възможно.

Не знаех дали на Марс ще се намери някакво по-добро място за мен, но дори и да нямаше, предпочитах да рискувам живота сред подобни на мен хора, отколкото да остана при тези кръвожадни зеленокожи чудовища.