Едгар Бъроуз
Принцесата на Марс (28)

От радостта към смъртта

Цели десет дни племето от Тарк и неговите диви съюзници гостуваха и бяха гощавани от жителите на Хелиум, а след това, претоварени със скъпи подаръци и изпратени от десет хиляди воини на Хелиум под предводителството на Морс Кайак, поеха обратния път към своя роден край. Джедът на по-малкия Хелиум заедно с малка свита от благородници ги придружи до самия Тарк, за да заздрави поразхлабените връзки на приятелството и мира.

Заедно е Тарс Таркас замина и Сола. Джедакът на Тарк официално я призна за своя дъщеря пред целия съвет на племето.

Три седмици по-късно Морс Кайак, благородниците и Тарс Таркас, придружен от Сола, се върнаха със специално изпратен за тях кораб в Хелиум, за да вземат участие в тържествата по случай съединяването на Дейа Торис и Джон Картър в брачен съюз.

Цели девет години участвах в съветите и се сражавах във въоръжените сили на Хелиум като принц, член на семейството на Тардос Морс. Жителите на Хелиум не преставаха да ми засвидетелствуват своето уважение, нямаше също така ден, в който да не дадат нови доказателства за обичта си към моята принцеса, несравнимата Дейа Торис.

В златния инкубатор на покрива на нашия дворец лежеше снежнобяло яйце. От почти пет години край него непрекъснато дежуряха десет воини от гвардията на джедака, а Дейа Торис и аз отивахме там всеки ден, за да кроим планове за бъдещето, хванати здраво за ръце и мечтаехме за деня, когато най-после черупчицата ще се пукне.

Все още е жива в моята памет картината на онази последна нощ, когато прекарахме край инкубатора, седейки един до друг и разговаряхме шепнешком за странния роман свързал ни един с друг, и за вълшебното събитие, което трябваше многократно да увеличи нашето щастие и да ни изпълни с надежда за бъдещето.

Изведнъж забелязахме силните светлини на приближаващ въздушен кораб, но в първия момент не обърнахме внимание на тази обичайна за ежедневието на Барсум картина. Корабът летеше със светкавична скорост, което можеше да означава, че носи важни новини. С помощта на светлинни сигнали от там съобщиха, че новините са предназначени за самия джедак, а после неспокойно закръжиха над града в очакване на патрулната лодка, която щеше да ги придружи до двореца.

Десет минути след кацането дойде пратеник със заповед веднага да се явя в залата за съвещания. Заварих там почти всички членове на съвета. На трона върху подиума седеше Тардос Морс. На лицето му беше изписано видимо безпокойство. Когато всички заеха местата си, той ни поздрави и заговори:

— Днес сутринта редица правителства са били уведомени, че вече два дни не се получават рапорти от надзирателя на фабриката за въздух. Без отговор остават също така многобройните, изпращани до него призиви от цял Барсум. Посланиците на много страни се обърнаха към нас с молба да се заемем с този въпрос и колкото може по-бързо да изпратим във фабриката другия надзирател, помощника. Хиляди наши кораби го търсиха цял ден и преди около половин час един от корабите се върна, докарвайки жестоко обезобразеното му тяло, намерено в мазето на собствената му къща. Не е нужно да ви обяснявам какво значение има за Барсум това произшествие. Пробиването на непристъпните стени на фабриката ще отнеме няколко месеца, но работата вече е започнала и не бихме имали причини за опасения, ако помпите работеха така, както през последните няколкостотин години. Но се случи тъкмо това, от което най-много се страхуваме. Уредите по цял Барсум сигнализират, че атмосферното налягане бързо спада. Машините са престанали да работят.

— Искам да ви съобщя, че ни остават най-много три дни живот — завърши той и тежко въздъхна.

Няколко минути в залата цари пълна тишина, после някакъв младеж стана и издигайки над главата си меч, се обърна към Тардос Морс:

— Жителите на Хелиум винаги са се гордеели с това, че със своя пример показват на цял Барсум как трябва да живее народът на червените хора, нека сега покажем на всички как можем да умираме. Да се върнем към своите всекидневни задължения — така, като че ли имаме пред себе си още хиляди години живот.

Залата гръмна от одобрителни възгласи и тъй като не можехме да направим нищо друго, освен да разсеем страха на народа със собствения си пример, излязохме от залата с усмивки на уста, макар сърцата ни да се свиваха от мъка. Когато се върнах в моя дворец, разбрах, че новината е стигнала и до Дейа Торис, затова й разказах подробно всичко, което чух в залата на съвета.

— Ние бяхме много щастливи, Джон Картър — каза тихо моята принцеса, — затова благодаря на съдбата, независимо от това каква ще бъде тя, че ни позволява да умрем заедно.

През следващите два дни промяната в атмосферното налягане беше почти незабележима, но сутринта на третия ден дишането на покривите на най-високите сгради създаваше вече сериозни трудности. Улиците и площадите на Хелиум се пълнеха с хора. Прекъсната беше всякаква ежедневна дейност. Повечето от жителите на Хелиум гледаха смело в лицето на жестоката съдба. Но на много места можеха да се видят мъже и жени, потънали в тиха, безнадеждна скръб.

Към обед много от по-слабите физически започнаха да припадат, а след още един час хиляди хора на Барсум загубиха съзнание едновременно, изпадайки в предшестващата смъртта от удушаване кома.

Дейа Торис, аз и другите членове на кралското семейство се събрахме в затворената градина във вътрешния двор на двореца. Седяхме мълчаливо, само от време на време някой шепнешком произнасяше по няколко думи. Всички чувствахме кръжащия над нас призрак на жестоката неизбежна смърт. Дори Вул предчувстваше приближаващото нещастие, притискаше се към мен и към Дейа Торис и жално виеше.

По молба на Дейа Торис инкубаторът беше пренесен от покрива на двореца в градината и принцесата седеше до него, гледайки го с пълни с тъга очи и мислейки за това, че няма да може да види своята рожба.

Когато дишането ни стана вече съвсем трудно, Тардос Морс се изправи и каза:

— Да си вземем сбогом. Великото време на Барсум изтича. Слънцето, което утре отново ще изгрее, ще види един мъртъв свят, който за вечни времена ще кръжи из безкрая безлюден и забравен. Това е краят…

Целуна всички жени подред, а после обиколи мъжете, слагайки силните си ръце на раменете им. Извърнах настрани глава, изпълнен с тъга и погледът ми падна върху Дейа Торис. Главата й безсилно висеше, стори ми се, че вече е мъртва. Спуснах се към нея с вик и силно я притиснах до себе си. Тя бавно отвори очи и ме погледна.

— Целуни ме, Джон Картър — прошепна Дейа. — Много те обичам, мили мой. Колко жестоко е това, че трябва да се разделим с живота тъкмо сега, когато най-после заживяхме в любов и щастие.

Целунах я и изведнъж усетих как ме обзема познатото чувство — в жилите ми закипя виржинската кръв, възвърна се смелостта ми и усещането за някогашната ми сила.

— Това не трябва да се случи! — извиках аз. — Трябва да има някакъв изход. Джон Картър, който в този чужд свят намери своята истинска любов, ти трябва да я спасиш.

И тогава от дълбините на моята душа изплуваха деветте забравени звука. Тяхното истинско значение като светкавица, разпръскваща тъмнината, най-после достигна до моето съзнание — те бяха ключовете към трите огромни ключалки на фабриката за въздух.

Все още държейки в обятията си моята умираща принцеса, аз се обърнах към Тардос Морс и извиках:

— Джедако, бързо! Заповядай на покрива на двореца да бъде докарана най-бързата летателна машина. Може би ще успея да спася Барсум.

Без да задава каквито и да е въпроси, Тардос Морс даде нужните нареждания и след малко един гвардеец се отправи към хангарите. Въпреки че на покривите на сградите въздухът беше вече доста разреден, успях да включа двигателя на най-бързата летателна машина, произвеждана някога на Барсум. Целунах Дейа и заповядах на Вул, който искаше да побегне след мен, да я пази, а после все така ловко, както някога, изскочих на покрива на двореца и след миг летях към предмета на надеждата на целия Барсум. Трябваше да летя много ниско, за да имам достатъчно въздух за дишане, но за щастие най-късият път минаваше над плоското дъно на пресъхнало море, така че можех да летя само на няколко стъпки над земята.

Изстисках от машината всичките нейни възможности, защото този полет беше надпревара със смъртта. През цялото време пред очите ми стоеше лицето на умиращата Дейа. Когато за последен път се обърнах назад, преди да напусна дворцовата градина, видях, че принцесата лежи на земята край малкия инкубатор. Разбрах, че е изгубила съзнание и това ще завърши със смъртта й, ако количеството на животворния въздух не започне бързо да се увеличава. Затова пренебрегнах всякаква, предпазливост, изхвърлих от лодката всичко, освен двигателя и компаса, дори моите накити и отличителни знаци и легнал по корем в цял ръст на дъното на лодката, с едната си ръка държах руля, а с другата натисках лоста за смяна на скоростта. Летях през разредения въздух на Барсум като метеор. Един час преди да падне мракът, най-после видях високите зидове на фабриката за въздух, намалих скоростта и кацнах недалеч от вратата, зад която се криеше спасението на Барсум.

Опитвали се бяха да пробият стената при самата врата, но цялото това огромно мнозинство от хора беше успяло само леко да одраска твърдата й повърхност. Много от тях вече лежаха, потънали в последния си сън, от който дори приливът на свеж въздух нямаше да ги събуди.

Положението беше много по-лошо от това в Хелиум. Вече почти нямаше какво, да се диша. В съзнание бяха само няколко работници.

— Ако отворя вратата — запитах един от тях, — има ли сред вас човек, който би могъл да включи машините?

— Аз бих могъл да го направя — каза той, — ако отвориш бързо. Остават ми още само няколко мига живот. Но опитите са безсмислени, двамата надзиратели са мъртви, а освен тях никой на Барсум не знае тайната на тези проклети брави.

Нямаше време за по-нататъшни разговори, чувствах, че с всеки миг все повече отслабвам и ми е все по-трудно да контролирам мозъка си. Паднах на колене и концентрирайки остатъка от волята си изпратих деветте мозъчни импулса към съдбоносната врата. Марсианецът допълзя до мен и в настъпилата мъртва тишина с очи, вперени в пространството пред нас, чакахме ефекта от моето усилие. Вратата потрепера и бавно започна да се оттегля. Опитвах се да стана и да тръгна след нея, но бях твърде отпаднал.

— Влез вътре — казах на моя спътник. — Ако успееш да стигнеш до помпите, включи ги всичките. Това е единствената възможност утре Барсум още да е жив.

От мястото, на което лежах, отворих и втората врата, а след нея и третата и видях как човекът, който олицетворяваше надеждата на Барсум, прави усилие да мине през тях. После изведнъж пред очите ми притъмня и изгубих съзнание.