Едгар Бъроуз
Принцесата на Марс (14)

Любовта на Марс

През следващите няколко дни след битката с въздушния кораб цялото племе остана в града и се отказа от своите селища, докато не се убеди, че корабите няма да се върнат. Дори за такъв войнствен народ като зелените марсианци, перспективата за борба в открито поле, при тежащата на плещите им отговорност за цялата кавалкада от коли заедно с жените и децата, беше твърде неприемлива. През този период на относително бездействие Тарс Таркас ме запозна с много обичаи на зелените марсианци и с военното изкуство на таркийците, помагаше ми да овладея начина на езда на огромните животни тоатите, който им служеха за тази цел. Те са също тъй опасни и злобни, както и техните господари, но след опитомяването са много полезни.

Две тоати станаха моя собственост заедно с останалото имущество на войните, чиито накити носех сега. За кратко време се научих да ги яздя по-бързо от местните жители. Начинът на воденето им бе много прост. Ако животното отказваше да се подчинява на телепатичните заповеди достатъчно усърдно, ездачът започваше да го удря с всички сили между ушите с дръжката на пистолета си, а ако и това не помагаше, биеше го толкова дълго, докато животното се подчини или го хвърли на земята.

Във втория случай обикновено се стигаше до схватка на живот и смърт между война и тоата. Ако марсианецът умееше достатъчно бързо да си служи с пистолета, имаше шанс да спаси живота си и отново да язди, макар и вече друго животно. Ако не успееше — разкъсаното му на парчета и натъпканото на земята тяло трябваше къс по къс да бъде събирано от жените и децата и да се изгори съгласно обичая на таркийците.

Опитът ми с кучето ме накара да установя приятелски контакти с тоатите чрез доброта и деликатно отношение. Най-напред ги убедих, че няма да могат да ме хвърлят от седлото и дори ги блъсках с пистолета между ушите, за да им внуша веднъж завинаги кой е господарят. По-късно постепенно спечелих тяхното доверие сравнително по същия начин, по който постигнах това на Земята, обяздвайки непокорните коне. Между нас се възцари хармония и взаимно разбирателство, тъй като винаги, след периода на първоначалните недоразумения, съм се старал да се отнасям към, животните внимателно, а ако все пак се стигнеше до необходимостта да се пролее кръв, бих предпочел да дам своя живот, отколкото да бъде убито бедното, лишено от разум, създание.

Няколко дни по-късно моите тоати учудваха с държанието си цялото племе. Ходеха след мен като кучета, показвайки привързаността си с потъркване на дългите си опашки в моето тяло. Реагираха на, всяка заповед с такава готовност и усърдие, че марсианците започнаха да ми приписват някакви тайнствени сили, принесени от Земята и непознати на Марс.

— Да не би да си им направил някаква магия? — запита ме един ден Тарс Таркас, когато забеляза, че пъхам ръката си дълбоко в муцуната на един от тоатите, на когото докато пасеше мъха на двора, между зъбите беше заседнал доста голям камък.

— Да, отнасям се към тях добре — отговорих аз. — Както виждаш, наличието на деликатни чувства е потребно дори и на воина. Сега съм сигурен, че моите тоати ще ми се подчиняват както в огъня на битката, така и по време на поход и това съзнание поддържа моята боеготовност винаги на висота. Аз съм деликатен по характер господар и затова съм и по-добър воин. Другите също трябва да приложат моя метод. Това е в техен интерес и ще е от полза както за самите тях, така и за цялото племе. Ти самият ми разказваше, че заради капризността на своя характер тези огромни животни често обръщат победата в поражение, хвърляйки войните от седлото и разкъсвайки телата им.

— Кажи ми тогава по какъв начин постигаш послушанието на тоатите? — помоли ме Тарс Таркас.

Обясних му възможно най-подробно какъв е моят метод на дресура, а по-късно ми се наложи да го повторя пред Лоркас Птомел и събраните войни. Този миг означаваше нов живот за бедните тоати. Преди да напусна племето на Лорказ Птомел, със задоволство наблюдавах резултатите от моите усилия — видях деликатни и послушни ездитни животни. Усърдието и точността им в изпълнението на заповедите направиха такова впечатление, че Лоркас Птомел, като признание за моите заслуги към племето, сне от коляното си и ми подари метален наколенник, изработен от масивно злато.

На седмия ден след битката е въздушния кораб Лоркас реши, че опасността е минала и ние се отправихме обратно към Тарк.

В дните преди нашето тръгване рядко виждах Дейа Торис; бях зает с овладяване на науките, които ми преподаваше Тарс Таркас, и с дресировката на моите тоати. Няколко пъти посетих жилището й, но не я заварих там, защото се разхождаше със Сола и разглеждаше сградите, разположени близо до площада. Предупредих ги да не се отдалечават твърде много, страхувах се, че могат да се натъкнат на големите бели маймуни, чиято жестокост познавах вече доста добре. Но моите опасения бяха оправдани само донякъде, тъй като след тях винаги вървеше Вул, а и Сола беше добре въоръжена.

Последната вечер преди тръгването ги забелязах да вървят по голямата алея, водеща към площада. Излязох да ги посрещна и като казах, че поемам върху себе си отговорността за безопасността на Дейа Торис, изпратих Сола под някакъв благовиден предлог в къщи. Изпитвах добри чувства към Сола и й имах пълно доверие, но желаех да остана насаме с Дейа Торис. Тя не само беше чудесна приятелка, но в моите мисли я свързвах с онова, което бях оставил на Земята. Обединяваха ни толкова силни връзки на взаимен интерес, като че ли бяхме се родили под един и същи покрив, а не на различни планети, отдалечени една от друга на разстояние четиридесет и осем милиона мили.

Знаех, че тя изпитва същите чувства към мен. Когато забеляза, че се приближавам, отърси се от унинието и лицето й засия! Поздрави ме по начина, обичаен за червените марсианци — поставяйки дясната си длан на лявото ми рамо.

— Саркоя каза на Сола, че си станал истински таркиец — каза тя, — и че сега няма да мота да те виждам по-често от другите воини.

— Лъже — отговорих аз.

Дейя Торис се усмихна.

— Знаех, че дори и да си станал истински член на тяхното племе, ти ще си останеш мой приятел. На Барсум казваме: „Войнът може да промени отличията си, но сърцето си — никога“.

— Струва ми се, че направиха всичко, за да не ни позволят да се срещнем — продължи Дейа. — Винаги, когато имаше свободно време, някоя от по-старите жени от смитата на Тарс Таркас намираше претекст да отведе Сола и мен някъде, където не би могъл да ни срещнеш. Често ме заставяха да работя в подземията на тази сграда при размесването на барут с радий или изработването на патрони. Знаеш, че те трябва да се правят на изкуствена, светлина, слънчевата предизвиква експлозия. Забелязал ли си, че куршумите им избухват при удар с целта? Външната непрозрачна обвивка се счупва, откривайки дебел стъклен цилиндър, в чиято предна част е поставена сместа от барут и радий. Щом до нея достигнат слънчевите лъчи, дори и да са разсеяни, тя избухва с несравнима сила. Ако някога бъдеш свидетел на битка през нощта, ще забележиш, че взривове няма да има. Затова пък следващото утро ще бъде изпълнено с детонациите на изстреляните през нощта куршуми, върху които е паднала слънчевата светлина, Но обикновено след залез-слънце се употребяват неексплозивни патрони.

Колкото и да ме интересуваха допълненията, които Дейа Торис внасяше в моите познания по военното изкуство на марсианците, много повече се вълнувах от отношението към нея. Това, че се стараеха да ме държат на разстояние, вече не ме изненадваше, но много се ядосвах, че я принуждават да работи тежка и опасна работа.

— Унижаваха ли те? Отнасяха ли се жестоко с теб? — запитах аз, усещайки как горещата кръв на предците ми кипи в моите жили.

— Не, по-скоро не — отговори тя. — Стараят се единствено да наранят моята гордост. Знаят, че произхождам от великия род на Джедаците, наброяващ хиляди поколения, че мога да проследя историята на моите прародители до строителя на първия канал и затова ги гризе завистта, че не познават дори собствената си майка. В дъното на душата си те мразят своята страшна съдба и изливат омразата си върху мен, символизиращата всичко, от което те са лишени, за което тъгуват, знаейки че то е непостижимо. Да се смилим над тях, вожде мой, защото, дори да се наложи да загинем от ръцете им, можем да бъдем милостиви, тъй като стоим по-високо и те разбират това.

Ако знаех какво означават думите „вожде мой“, изказани от червената жена към мъжа, щях да преживея най-голямата изненада в моя живот, но не го разбрах нито тогава, нито през следващите няколко месеца. Изглежда, че още много неща съм имал да науча на Барсум.

— Да, Дейа, мисля, че най-доброто доказателство за нашата мъдрост ще бъде, ако приемем съдбата си с достойнство. Въпреки това се надявам, че следващия път, когато някой марсианец, все едно дали зелен, червен, розов или виолетов, се опита да ти причини зло, аз ще бъда до теб, моя принцесо.

Като чу последните ми думи, Дейа Торис изведнъж опря да диша и погледна към мен с широко отворени очи, после със странна усмивка, от която в ъгълчетата на устните й се появиха трапчинки, поклати глава и каза:

— Какво дете си само! Велик воин и все пак малко, непохватно дете.

— Какво толкова съм казал? — запитах аз, малко объркан.

— Ако останем живи, един ден ще разбереш, Джон Картър, но аз няма да ти го кажа. Най-чудното е, че слушам това без капчица, гняв, аз, дъщерята на Морс Кайак, синът на Тардос Морс — каза тя накрая повече на себе си.

Пак така внезапно изпадна във весело настроение и започна да се шегува с моето достойнство на велик таркийски воин, което според нея беше в противоречие с деликатността на характера и вродената ми учтивост.

— Струва ми се, че ако случайно нараниш своя противник, ти ще го вземеш у дома си и ще го лекуваш, докато оздравее — смееше се тя.

— Точно по този начин постъпваме на Земята — казах аз. — Във всеки случай, така постъпват цивилизованите хора.

Отново избухна в смях. Не можех да разбера това. Но при цялата своя деликатност и чар тя все пак беше марсианка, а за жителя на Марс най-добрият враг е мъртвият враг. Всеки убит неприятел означаваше, че ще има за поделяне повече плячка за останалите живи.

Бях много любопитен какво в моите думи преди малко така я бе развълнувало и разсмяло и настоявах да ми го обясни.

— Не — каза тя. — Достатъчно е, че ти го каза и аз го чух. А когато най-после разбереш, вече няма да съм между живите. Това вероятно ще се случи, преди луната дванадесет пъти да обиколи Барсум, и помни, че съм слушала това и съм се смяла.

Нищо не разбирах, но колкото повече настоявах, толкова по-категоричен беше нейният отказ. Най-накрая видях, че няма да постигна нищо и се предадох.

Денят вече отстъпваше пред нощта. Разхождахме се по широка алея, осветена от двете луни, а Земята гледаше към нас с блестящото си зелено око. Имах усещането, че сме сами във Вселената и ми стана приятно.

Но студенината на марсианската нощ вече напомняше за себе си, затова снех коприненото си наметало и покрих с него раменете на Дейа Торис. При това движение я докоснах с длани и в същия миг почувствах проникващ във всичките ми клетки трепет, толкова силен, колкото никога преди това не бях преживявал. Стори ми се, че Дейа леко наклони глава към рамото ми, но не бях сигурен. Знам единствено, че когато моята длан остана на рамото и малко по-дълго, отколкото е необходимо, тя не се отмести, нито пък реагира по някакъв друг начин. И така в мълчание се разхождахме по повърхността на този умиращ свят, а в гърдите поне на единия от нас се раждаше чувство — най-древното от всички, макар и винаги ново.

Обичах Дейа Торис. Това, което изпитах, докосвайки рамото й, беше най-безпогрешното доказателство. Едва сега осъзнах, че съм я обичал от началото, от мига, когато нашите очи се срещнаха за първи път на площада в мъртвия град Корад.