Едгар Бъроуз
Принцесата на Марс (22)

Въздушен разузнавач в армията на Зоданга

Пътувах към Зоданга, откривах все нови и нови пейзажи, а в няколкото ферми, в които спрях по пътя, узнах много полезни неща, отнасящи се до господстващите на Барсум обичаи и стопански методи.

Използваната във фермите вода се получава от ледниците на полюсите. Събира се в огромни подземни резервоари, а след това се докарва чрез водопроводи до населените места. По цялата дължина на водопроводите, от двете им страни се простираха обработваеми площи, разделени на приблизително еднакви по големина парцели, всеки от които се управлява от един или няколко земеделски офицери.

Вместо напояване на площите чрез изливане на скъпоценната течност на повърхността им, което би довело до огромни загуби вследствие на изпаряването, се прилага система от тънки тръбички, скрити под земята. Те довеждат водата непосредствено до корените на растенията. Реколтите на Марс всяка година са еднакви, там няма дъждове, бури или други природни бедствия, нито пък насекоми или малки птички да унищожават посевите.

По време на това пътешествие имах възможност за първи път от напускането на Земята да вкуся месно ястие — големи сочни късове месо от някакви добре охранени животни. Ядох също така зеленчуци и плодове — много вкусни, но с нищо ненапомнящи за земните. Всяко цвете, зеленчук, плодов храст или животно са до такава степен усъвършенствани чрез дълго и внимателно селекциониране в течение на столетия, че техните земни съответствия приличат само на бледи, неизразителни копия на марсианските си роднини.

По време на дългата си почивка срещнах много културни и благородни хора и след известно време нашите разговори с тях постепенно стигнаха до Хелиум. Един от по-възрастните мъже бил там преди няколко години с дипломатическа мисия и с голямо съжаление говореше за обстоятелствата, които от дълго време принуждават двете страни да водят война помежду си.

— С пълно право Хелиум се гордее със своите жени — най-хубавите на Барсум, а истинска перла сред тях е Дейа Торис, дъщерята, на Морс Кайак. Хората буквално я боготворят, а откакто изчезна при неуспешната експедиция, целият Хелиум потъна в траур. Това, че нашият владетел заповяда да бъдат нападнати омаломощените и почти разрушени въздушни кораби, връщащи се от тази експедиция в къщи — продължи възрастният мъж, — беше поредната негова непростима грешка. Рано или късно народът на Зоданга ще постави на негово място някой по-мъдър човек. Дори и сега, когато нашите победоносни войски са обкръжили Хелиум, хората в Зоданга гласно изразяват своето недоволство. Тази война не се радва на популярност, защото не е борба за истина и справедливост. Нашите сили използваха отсъствието на главната флотилия на Хелиум, която беше тръгнала да търси принцесата на Хелиум, и лесно се справи с отслабената отбрана на Хелиум. Говори се, че градът ще се предаде през следващите няколко дни.

— А какво става с принцеса Дейа Торис? — запитах с привидно безразличие.

— Загинала е — отговори мъжът. — Узнали са това от един зелен воин, пленен наскоро от наш отряд на юг. Избягала от таркийците с някакво странно същество от друг свят, само за да бъде заловена от вархунците. Техните тоати дълго бродили по дъното на едно пресъхнало море, а наблизо били открити следи от кървава схватка.

Тъй като тези сведения съвсем не бяха сигурни и не представляваха категорично доказателство, че Дейа Торис наистина е загинала, реших да опитам по най-бързия възможен начин да стигна до Хелиум и да предам на Тардос Морс сведенията за неговата внучка, с които разполагах аз.

Десет дни след напускането на фермата на братята Птор стигнах до Зоданга. Още по времето на моя първи контакт с червените жители на Марс забелязах, че присъствието на Вул събужда не съвсем благосклонен затова пък силен интерес към моята особа, защото принадлежеше към вид животни, никога не опитомявани от червените хора. Ако влезех в Зоданга с Вул, впечатлението щеше да бъде същото, както ако някой тръгнеше да се разхожда по Бродуей с лъв.

Мисълта за раздялата с моя верен приятел искрено ме натъжи и аз отложих решението докато стигнем до вратите на града. Но малко по-късно разбрах, че трябва да се разделим. Ако ставаше дума само за моята безопасност, нищо не би могло да ме накара да се разделя с единственото същество на Барсум, което от мига на срещата ни искрено се привърза към мен. Но аз исках повече от всичко друго да открия жената, на която се заклех да служа вярно и дори да отдам живота си и трябваше да отправя предизвикателство към опасност на този тайнствен град. Не можех да си позволя грижата за безопасността на Вул да отвлича вниманието ми и да стане причина за неуспеха на моето начинание. Сбогувах се с него приятелски, обещах си, че ако се върна невредим от очакващите ме приключения, ще намеря начин да го открия.

Струваше ми се, че Вул разбра какво му обяснявах, и щом посочих към Тарк, той се обърна нататък с истинска тъга в очите. Не можех повече да гледам с какво нежелание се отдалечава. Обърнах се и тръгнах бързо към стените на Зоданга.

Благодарение на препоръчителното писмо получено от братята Птор, ме пуснаха безпрепятствено в града — огромен и от всички страни заобиколен от високи стени. Беше още много рано и улиците — съвсем безлюдни. Сградите, издигнати високо на метални колони, приличаха на големи птичи гнезда, а колоните наподобяваха метални дънери. Магазините не бяха вдигнати нависоко, нямаха особени масивни ключалки, нито резета. Кражбата беше явление, напълно непознато на Барсум. Страхуваха се единствено от убийства и издигаха домовете си нависоко за през нощта.

Братята Птор ми дадоха точни указания къде да отида, за да си намеря жилище и да бъда близо до службите на правителствените агенти, до които адресираха писмата. Пътят ми водеше към централния площад. Такива площади има във всеки марсиански град. Този в Зоданга покриваше около една квадратна миля площ и беше заобиколен от дворците на кралското семейство и на висшата аристокрация, от обществени сгради, питейни заведения и магазини. Вървях през площада и се възхищавах на великолепната архитектура и красотата на пурпурната растителност. Изведнъж забелязах червен марсианец. Той бързо вървеше към мен, излизайки от една съседна улица. Не ми обърна никакво внимание, но когато приближи към мен, го познах и като сложих ръка на рамото му, поздравих.

— Каор, Кантос Кан!

Той светкавично се обърна и преди да успея да отпусна ръката си, острието на дългия му меч се озова на гърдите ми.

— Кой си ти? — извика той, а когато аз с един скок се отдалечих от него на петдесет стъпки, свали меча си и се засмя:

— Няма нужда от отговор. Само един човек на Барсум умее да скача така. В името на двете луни, приятелю Джон Картър! Откъде се взе тук? Да не си станал Дарсин, че умееш да си сменяш цвета на кожата, както искаш?

— Дължа ти няколко мъчителни секунди, приятелю, — каза той, слушайки за приключенията ми от мига, в който се разделихме на арената във Вархун. — Ако жителите на Зоданга научат кой съм и откъде идвам, скоро ще съм на брега на мъртвото море Корус заедно с моите отдавна забравени предци. Изпратен съм тук от Тардос Морс, джеданка на Хелиум, за да разбера къде се намира Дейа Торис, нашата принцеса. Саб Тан, принцът на Зоданга, е безумно влюбен в нея и я крие някъде тук. Неговият баща, джедакът на Зоданга, Тан Косис поставя като условие за сключване на примирие между нашите градове доброволното съгласие на Дейа Торис да стане жена на сина му. Но Тардос Морс не желае да го приеме и заповяда да бъде предадено на джедака на Зоданга, че той и всички хора от Хелиум предпочитат да видят своята принцеса по-скоро мъртва, отколкото омъжена за човек, когото не е избрала сама, и че той самият предпочита да бъде погребан под развалините на нашия град, отколкото да обедини, герба на своя род с този на Тан Косис. Този отговор страшно обиди Тан Косис и хората от Зоданга, но благодарение на него Тардос Морс е заобиколен в Хелиум с още по-голяма любов от своите поданици и има сред тях още по-голяма власт, отколкото когато и да било.

— Тук съм от три дни — продължи Кантос Кан, — но още не съм открил къде е затворена Дейа Торис. Днес постъпих на служба в армията на Зоданга като въздушен разузнавач. Надявам се да спечеля доверието на принц Саб Тан, командващ тази формация, и да разбера нещо за Дейа Торис. Радвам се, че те срещнах; знам твоето благоразположение към принцесата, а ако обединим нашите усилия, можем да направим чудеса.

Площадът се заизпълва с хора, тръгнали да изпълняват своите ежедневни задължения. Отвориха магазините, а в заведенията се настаниха първите сутрешни посетители. Кантос Кан ме заведе в едно от тях. Обслужването в кафенето беше изцяло механизирано. Яденето не се докосваше от човешка ръка от мига, в който биваше докарвано в сурово състояние докато горещо и готово за консумиране се появеше на масичката пред посетителя; той предварително натискаше съответните копчета, изразяващи неговите желания.

След като хапнахме се упътихме към главната квартира на дивизиона за въздушно разузнаване и Кантос Кан ме представи на своя командир; молеше го да ме приеме на служба. Според задължителната процедура трябваше най-напред да мина през някои изпитания, но Кантос Кан ми каза да не се страхувам, той поемал това задължение върху себе си. И уреди нещата, като се яви пред комисията под името Джон Картър.

— Разбира се, тази мистификация някой ден ще излезе на бял свят — каза той, смеейки се. — Те сигурно ще сравнят данните за ръста, теглото и цвета на очите, от документите и действителността, но дотогава ще минат няколко месеца, а през това време ние вече отдавна ще сме завършили своята мисия; без оглед на това дали ще успеем, или не.

През, следващите няколко дни Кантос Кан ме обучаваше да летя и да ремонтирам машините. Корпусът на едноместната разузнавателна лодка е около шестнадесет стъпки дълъг, две стъпки широк и се стеснява в двата края. Седалката на пилота се намира над малкия, безшумен двигател. Средството за придвижване (или „горивото“, ако мога да го нарека така) е складирано в тънките метални стени на корпуса и се състои от осмия лъч, който във връзка със своето предназначение се нарича „двигателен лъч“.

Този лъч, също както и деветият, е непознат на Земята, но марсианците са открили, че се намира във всеки вид светлина, независимо от нейния източник, и дава възможност да се извършват полети, каквито бойните самолети на Земята все още не са в състояние да си позволят. Марсианските въздушни кораби се носят из разредения въздух на планетата с такава грация, с каквато детските балончета плуват по небето на Земята.

През първите години от откриването на лъча, преди марсианците да се научат да го контролират и да си служат прецизно с него се случили редица странни неща. Например преди около деветстотин години бил построен първият боен кораб, задвижван така. За съжаление резервоарите на осмия лъч били напълнени с прекалено голямо количество от него и след излитането си от Хелиум корабът повече не се завърнал там. Двигателната сила била толкова голяма, че го отнесла далеч в космическото пространство, където и до днес може да се види с помощта на телескопите — малък спътник, който за вечни времена ще обикаля Барсум на височина десет хиляди мили.

На четвъртия ден след пристигането ми в Зоданга извърших първия си полет. Благодарение на него получих повишение и квартира в двореца на Тан Косис.

Излетях във въздуха и направих няколко кръга над града, така както правеше това Кантос Кан, и увеличавайки скоростта до пълна мощност, полетях с главоломна бързина на юг покрай един от големите водни пътища, достигащи до Зоданга от тази страна.

Прелетях почти двеста мили за по-малко от час. Изведнъж ниско долу забелязах трима зелени воини. Те преследваха в голям галоп малка бягаща фигурка, която се стремеше да стигне до заобикалящите обработваемите площи степи. Бързо намалих скоростта, заобиколих ги изотзад, забелязах, че обект на преследването от зелените воини е червен марсианец, и че носи отличителните знаци на въздушния дивизион, към който принадлежах. Наблизо видях лодка и разхвърляни наоколо уреди и инструменти. Вероятно е бил изненадан от зелените в момент, когато е ремонтирал лодката си.

Ездачите препускаха с всичка сила и вече почти настигаха дребничката в сравнение с тях фигурка. Войниците се бяха навели надясно с насочени дълги копия. Всеки от тях се стараеше пръв да прониже нещастния зодангиец и сигурно след миг бедата щеше да го сполети, ако не бях се появил аз.

С пълна скорост отправих лодката към зелените ездачи и скоро ги настигнах. Без да намалявам скоростта, насочих носа на лодката към гърба на най-близкия от тях. Ударът, достатъчно силен, за да пробие няколкосантиметрова броня, изхвърли над главата на тоата лишеното от глава тяло на войника далеч напред; падна и се плъзна по мъха. Изплашените тоати на двамата, останали зелени воини се разквичаха уплашени и се разбягаха на разни страни. Намалих скоростта, направих кръг и кацнах пред изумения разузнавач. Той горещо ми благодари за помощта, оказана му в най-съдбоносния миг, и ми обеща, че ще бъда възнаграден както подобава. Оказа се, че съм спасил живота на един от братовчедите на джедака на Зоданга.

Решихме да не губим време, защото воините можеха да се върнат веднага, щом овладеят своите подплашени тоати. Заехме се с ремонта на повредената лодка и напрегнахме всички сили, за да свършим колкото може по-бързо. Оставаха ни само няколко довършителни операции, когато внезапно забелязахме, че зелените воини препускат към нас от две противоположни страни. Когато приближиха на разстояние около сто ярда, тоатите им отново отказаха да им се подчиняват, не искаха да се приближат към въздушния кораб — преди малко той така ги беше уплашил.

Най-накрая воините слязоха от тоатите си и тръгнаха към нас с насочени мечове. Аз се заех с по-високия от двамата, като преди това, пожелах на зодангиеца успех в схватката с другия зелен воин. Благодарение на все по-голямата си практика се справях с противниците си за кратко време и почти без усилие. Това ми позволи да се притека на помощ на новия си познат. Заварих го в много затруднено положение — лежеше ранен на земята, а зеленият воин, поставил крак на шията му, вдигаше меч за решителния удар. С един скок преодолях делящите ни петдесет стъпки и с насочен напред меч пронизах зеления марсианец. Той изпусна меча си и рухна на земята до своята жертва.

Прегледах зодангиеца и за щастие се оказа, че раните му не са сериозни. След кратка почивка той каза, че се чувства добре и е готов да поеме обратния път. Трябваше да полети в собствената си лодка — моята беше твърде малка, за да се съберем двамата в нея.

Бързо довършихме ремонта, издигнахме се заедно нагоре във винаги безоблачното марсианско небе и с голяма скорост, без по-нататъшни премеждия, се върнахме в Зоданга.

Наближавахме града и на съседната равнина забелязахме тълпа от цивилни и военни. Небето чернееше от бойни кораби, частни и обществени екскурзионни лодки, дълги ивици развяващи се коприна и различни видове знамена и флагчета.

Новият ми познат даде сигнал да намаля, приближи към мен на малко разстояние, предложи да кацнем и да наблюдаваме церемонията, каза ми, че за заслуги към страната ще бъдат наградени офицери и цивилни лица. После развя малко флагче, което свидетелстваше, че в лодката лети член на кралското семейство, заедно си пробихме път през навалицата от различни видове летателни апарати и увиснахме точно над главите на джедака на Зоданга и неговата свита. Всички бяха възседнали малки, домашни тоати, а в парадните им униформи и накити имаше такова количество разноцветни пера, че не можех да не забележа поразителната им прилика с индианците от моята родна страна — там, някъде далеч на Земята.

Един от членовете на свитата на Тан Косис обърна внимание на висящия над главата му роднина и джедакът направи знак на моя нов познат да кацне. Очаквайки построяването на войсковите части, джедакът разговаряше със своя родственик и аз забелязах, че както те, така и най-близкостоящите членове на свитата от време на време поглеждат нагоре към мен. Не можех да разбера за какво ставаше дума в разговора, но той изведнъж прекъсна и всички слязоха от тоатите си. Последната рота беше вече заела мястото си в строя. Един от членовете на свитата отиде при строените части и извика името на някакъв войник, заповяда му да излезе пред строя. После на висок глас разказа пред всички какъв подвиг е извършил този воин, как е заслужил признанието на джедака, а монархът приближи към щастливия младеж и прикрепи към лявата му ръка метално отличие.

Така бяха отличени десетина души и в един момент церемониал майсторът извика:

— Джон Картър, въздушен разузнавач!

Никога в живота си не съм бил толкова изненадан, но военната дисциплина е дълбоко вкоренена в мен, веднага кацнах и излязох напред както правеха другите. Застанах пред офицера, а той извика с толкова силен глас, че сигурно беше чут от всички присъстващи роти и зрители:

— Джон Картър, като признание за твоята необикновена смелост и умение, показани в защита на особата на братовчеда на джедака Тан Косис, по време на която си победил трима зелени воини, нашият джедак с удоволствие те дарява със знак на своето уважение към теб.

Тан Косис приближи към мен и като прикрепваше отличието към ръката ми над лакътя, каза:

— Моят братовчед ми разказа подробностите на необикновения ми подвиг. Той, струва ми се, граничи с чудото. Щом така добре умееш да защитиш братовчеда на джедака, колко по-добре ще съумееш да защитиш особата на своя джедак. От този миг ти си падвар от моята гвардия и ще живееш в двореца.

Благодарих на владетеля и се подчиних на заповедта му, присъединих се към неговата свита. След края на церемонията откарах лодката на мястото й върху покрива на казармите на дивизиона за въздушно разузнаване и в компанията на пристигналия от двореца пратеник се представих на дежурния офицер на новото ми местожителство.