Александър Белов
Целувката на Темида (9)

8.

Замазаният с мръсотия кран без врътка беше хронично болен. Някой, вероятно предишният обитател, бе намотал отгоре му стар чорап. В резултат водата не пръскаше встрани, но за сметка на това непрекъснато течеше. Звукът, с който тя изчезваше в сифона на очуканата мивка, навяваше дрямка. Но Саша си забрани да спи, понеже си каза, че най-голямата грижа на граф Монте Кристо вероятно е била да не затъпее, да не подпухне от сън и да не изпадне в апатия.

Започна четвъртото денонощие от пребиваването му в килията на следствения арест. И отново никой не го извика на разпит. Всичко това много приличаше на психологически натиск — като че ли някой съзнателно се опитваше да го сломи, да го лиши от воля и да го накара да мечтае за каквато и да било развръзка, само и само да се сложи край на тази летаргия, на безсмисленото ходене от единия до другия край на килията и на този звук на водата, която течеше наникъде…

Саша престана да се утешава с мисълта, че това е някакво досадно недоразумение, макар никога да не бе вярвал сериозно в тази версия. Вече не се съмняваше, че всичко, което му се случваше, не само не беше случайност или истерично желание на някого да цапардоса олигарха по мутрата, а старателно обмислена акция за унищожаването му.

И той можеше да си представи обрата на събитията. Можеше, но не искаше да мисли за това. След като измъкна комбината от разрухата, Белов твърде много се отдаде на съзидателен труд и твърде много се успокои. Трябваше да си признае греха, че благодарността на хората му харесваше, харесваше му, че те го обичаха и че бяха готови да го следват дори накрай света. Харесваше му да вижда снимките си по страниците на вестниците, където се разказваше колко умен, комбинативен и нестандартен е той и какви изумителни волеви качества има… Оттук се налагаше и първият извод: че бе успял да премине през огън и вода, но с хвалебствените фанфари се бе издънил. Хвалебствените фанфари го бяха омаяли и бяха приспали бдителността му:

Само че в какво точно се състоеше вината му? Нали онова, за което пишеха във вестниците, бе самата истина. И комбинатът излезе от кризата, и почти бе построил шведски социализъм в един отделно взет регион. И умееше да държи на думата си, и да отговаря, както се казва, за поетите ангажименти. Просто на този етап нямаше за какво да се разкайва…

Оттук идваше и първият, и то много печален извод. Войната продължаваше. Имаше и втори извод: а ла гер ком а ла гер, както казват французите. На война като на война. И той трябваше да действа по съответния начин. Да не се огъва, а да устои на удара… Та да не стане а ла край…

Както се оказа, никой не се интересуваше от неговата честност и от деловите му качества. Тъкмо обратното, опитът му да „стане прозрачен“ го доведе до този нар. Откритият бизнес беше опасен и нежелан както за „мръсните“ бизнесмени, така и за „мръсните“ чиновници. Защото в мътната вода беше по-лесно да въртиш далаверите си и да ловиш доларите си…

Белов бе убеден само в едно. Че от гледна точка на закона е чист. Счетоводството на „Красносибмет“ беше прозрачно като стъкло. Юридическата му служба работеше безупречно. И затова дори да стъпеше накриво, мениджърите му веднага щяха да му посочат опасността и да му помогнат умело да я избегне. Казано накратко, дейността му като ръководител на комбината беше съобразена с действащите в момента закони. Вярно, тези закони имаха свойството да се променят, и то толкова бързо, колкото се сменяха картинките в калейдоскоп.

Например, съдейки по сондиращите слухове, които се пускаха в средствата за масова информация, в близките дни „схемата на производство на суровини от материали на клиента“ също щеше да бъде обявена за незаконна. Ставаше дума за въпросния „толинг“, който ръководителят на „Красносибмет“ приложи сред първите в страната, а днес го използваха десетки хиляди преработвателни предприятия както у нас, така и в чужбина.

Както винаги, когато не достигаха аргументи, някой по върховете започваше съзнателно да разбърква колодата и да подменя чисто икономическите понятия с етични, морални, естетически и какви ли още не. Вместо строга равносметка и анализ се пишеха химни, скандираха се заклинания, измисляха се сюрреалистични лозунги. Дори предлагаха на руснаците да гласуват не с ръцете си и с помощта на мозъчните си гънки, а с кръвотворните си органи. Най-важното беше всичко да се обърка. Та бързото измъкване на картата от ръкава и връщането й обратно да бъде почти незабележимо.

Веднъж консултантът на Белов по финансово и данъчно право — забавната американка Лайза Донахю, която току-що бе успяла да се ориентира в новите за нея условия, направи забележителна аналогия:

— В Русия правилата на играта се сменят толкова бързо, че играчите дори не успяват да се поразтъпчат!

Тя като че ли беше права. И със своята дейност Белов се бе озовал на границата между старите и новите правила…