Александър Белов
Целувката на Темида (38)

37.

Белов веднага забеляза джипа на Витя на паркинга пред сградата на летището. В чакалнята цареше невъобразим хаос. Заради лошото време полетите от Красносибирск до Москва и другите градове бяха отменени. Хората ядяха, пиеха и спяха по пода и по пейките. Циганки кърмеха децата си. Отвсякъде се носеха писъците на бебета. Неуправляеми като браунови частици деца тичаха, крещяха, скачаха и се биеха, очевидно вече забравили защо са тук. Изтормозените учители бяха изгубили надежда, че ще стигнат до която и да било столица, за да натрупат някакъв запас от културна храна по време на пролетната ваканция.

Това беше истинска лудница! Дори не се чуваше какво съобщават по високоговорителя. Май че бяха възстановили полетите. А по начина, по който се разлюля човешкото море, можеше да се предположи, че става дума за полета до Москва. Белов реши да не нервничи напразно, спря и внимателно огледа тълпата. Видя на другия край на залата Фьодор, Уотсън, леля си и Ярослава, които явно бяха пристигнали с джипа на Витя.

Ето един подобен на Шварценегер здравеняк, който отмести очи, щом срещна погледа му. Ясно, този беше от „Лубянка“, човек на Кантората. Ето и още един. Е, без тях нищо не ставаше на този свят! След минута вече разбра, че залата е пълна с федерални служители. Но те май не се канеха да му извият ръцете зад гърба. Най-сетне той се сети защо никой не ги подгони по пътя към летището. Веденски! Именно той му прикриваше задника през цялото време!

В същия миг на трийсетина метра от него до гишето за регистрация се мярна един бръснат тил, от който без шия, също като на Мечо Пух, започваше могъщ торс. Глигана? Точно така, това беше той! Оживено разговаряше с някакъв арабин с дълга бяла дреха и с карирана кърпа на главата като на Арафат. Саша хукна към тях, но моментално се натъкна на безкрайна редица от торби, раници и куфари.

— Господине, как не ви е срам, това са болни деца! — изпищя в краката му младата им учителка, която бе паднала на пода.

Белов се наведе и й помогна да стане. През това време Глигана и събеседникът му вече бяха минали през регистрацията. Човешкият поток прегради пътя на Саша към гишето. Това бяха възпитаниците на специализирания интернат за деца с физически увреждания. Някои от тях се движеха самостоятелно, а други бяха в инвалидни колички. Една от съпровождащите ги възпитателки го извика по име и презиме. В очите й проблесна пламъче, но моментално угасна, защото в облечения с мръсно яке мъж с двудневна четина на лицето бе невъзможно да се разпознае представителният и безупречен във всяко отношение собственик на комбината за алуминий.

Саша се досети, че пътуването на болните деца е организирано в рамките на една от социалните програми, които „Красносибмет“ вече втора година финансираше. По-точно, беше финансирал, защото следващо пътуване едва ли щеше да има. Кой знае защо му се стори изключително важно точно в този момент да се убеди в своето предположение. Той дръпна за ръкава едната от възпитателките, която буташе инвалидна количка. Съвсем мъничкото дете в нея спеше, склонило глава на гърдите си така, че качулката покриваше лицето му.

— За Куба ли заминавате? — попита Белов, без сам да знае защо го прави.

Невинният въпрос накара младата жена да изпадне в паника. Тя облещи срещу Саша сините си много познати очи, а след това рязко хукна встрани, прокарвайки си път през тълпата от човешки тела. Надежда Холмогорова! Значи мащехата на Коса беше похитителката на Альоша?!

— Стой! — изкрещя Белов и хукна след нея, стараейки се да не събори някого.

В настъпилия хаос някакъв самотен глас го призова да прояви съвест, а останалите псуваха и заплашваха да извикат милиция. Но Саша виждаше само онова лилаво петно в тълпата пред себе си, а в един момент забеляза и Витя, който, накуцвайки силно, тичаше да препречи пътя на Надежда. Тя имаше очевидно предимство, тъй като хората сами отстъпваха при вида на жената с инвалидната количка. Веднага след нея човешката вълна отново се събираше и беше невероятно трудно да се пробие през нея.

Витя вече се намираше буквално на две крачки от Надежда. Сега той щеше да протегне ръка и поне да задържи тази гадина, докато Саша ги настигнеше. И в този миг в краката на Злобин се метна едно момченце, той го настъпи и се стовари на мраморния под.

Надежда премина покрай гишетата за регистрация, разчиствайки си пътя както преди с количката. Обърканите служители на летището крещяха нещо подире й и се опитваха да спрат Саша, но той прелетя през бариерата, сетне се засили за висок скок, премина над багажната лента с куфарите и чантите и продължи нататък.

Белов връхлетя в чакалнята за излитане и спря. Нямаше къде да бяга по-нататък. А също и Глигана, и арабинът. Заедно с малкото пътници, успели да преминат през регистрацията, те с изумление се бяха вторачили в запъхтените Белов и Витя, който най-сетне успя да догони шефа си. Дишайки тежко, Надежда спря до стъклената стена на чакалнята за излитане и се обърна към Саша. Зад гърба й, само на триста метра от тях, Саша видя същия онзи Ту-154, в който сега трябваше да се намират Грот и приятелите му. Кой знае защо Саша беше убеден, че морякът непременно щеше да се отърве и този път. За разлика от Надежда!

Тя сложи количката с момченцето пред себе си, сякаш това препятствие можеше да спре Белов. Альоша така и не се събуди, което означаваше, че са го упоили с макова отвара, както беше прието при южняците. До нея с лепната на лицето фалшива усмивка глупаво примигваше с очи арабинът. По дяволите, това не беше никакъв арабин, това беше…

В този миг Глигана, който стоеше много по-близо до Надежда от Саша, се спусна към количката и грабна момченцето.

— Остави детето — каза Белов, приближавайки се към него с бърза крачка. — Ромео, не бъди свиня…

Той вече се бе приготвил за атака, когато Глигана изведнъж кресна „Дръж детето!“ и му хвърли Альоша. Саша протегна ръце и го хвана като баскетболна топка. Докато Саша „поемаше паса“, Глигана сграбчи инвалидната количка, замахна с нея, строши стъклената стена на чакалнята за излитане и се изтърколи на пистата. Сетне захвърли количката настрани и хукна към самолета.

— Рома, ами аз? — развика се истерично Холмогорова.

Глигана чу този сърцераздирателен вик, рязко спря… и хукна обратно. Надежда изпъна ръце напред като сомнамбул и стъпи в купчината стъкла…

Белов безпомощно се огледа и видя, че към него бързат Ярослава, Фьодор, Уотсън и Катя. След тях вървяха федералните и хората от службата за безопасност на летището. Докато той се занимаваше с племенника си, Глигана бе метнал на рамо Холмогорова и бе успял да измине половината път до самолета. Комичната фигура в бели дрехи бързаше след тях.

— Витя — извика Белов, — хвани този изрод!

Злобин хукна след похитителите, а няколко души от федералните се присъединиха към него. Белов даде заспалото дете на Ярослава. Тя го взе в едната си ръка, а с другата придърпа Саша за шията към себе си и притисна горещото си чело към небръснатата му страна. Леля му прегърна и двамата и те застинаха така като скулптурна композиция, изобразяваща среща на близки хора след дълга раздяла.

— Е, направо „Мястото на срещата да не се променя“ — разнесе се съвсем наблизо познат глас.

Саша вдигна очи и видя Веденски, който доволно се усмихваше.

— Игор Леонидович — каза Саша на генерала, — да не би този Удодов да участва в отвличането?

— Участва, Саша, участва. Той отговаря за провеждането на операцията на територията на Русия. Шейховете са му обещали планини от долари за момчето, а в момента той се нуждае от пари, понеже е в нелегалност. Както се казва, издирва се.

— Какви шейхове? — учуди се Белов. — А защо им е на арабите Альоша? Да не би да имат демографска криза и да не могат да се справят без нас?

Сред събралата се в това време покрай тях тълпа от пътници се разнесе смях. Всички гледаха генерала, на когото тази ситуация като че ли доставяше удоволствие.

— Работата е там — каза той, посочвайки момченцето, — че по бащина линия той е много близък роднина на Авада бен Ладен. И не само на него, момченцето изобщо има куп роднини в управляващия елит на Близкия изток.

Белов се почеса по тила и не намери какво да каже. Ярослава изхлипа и още по-силно притисна Альоша до себе си, Катя и Фьодор се спогледаха с недоумение, а доктор Уотсън избоботи нещо за бразилските сериали.

В това време Витя и федералните служители се върнаха. Злобин с видимо удоволствие подритваше пред себе си фалшивия арабин, който бе загубил кърпата от главата си. Веднага щом се приближиха до тях, Саша най-неочаквано за всички направи крачка напред и с един класически прав удар в челюстта буквално помете Удодов „от лицето на земята“. Депутатът излетя назад драматично, както вършеше и всичко останало в живота си, падна по задник и накрая измина няколко метра по гръб по обсипания със стъкла под. Това едва ли му хареса, но не беше в състояние да протестира.

Хората от охраната, които дотичаха веднага, сграбчиха Белов, но Веденски им заповяда да го пуснат. Той повика при себе си един офицер от Федералната служба за безопасност, облечен като боец от някой фантастичен филм, и го попита нещо с недоволен и строг глас. Младежът започна да се оправдава с виновно изражение, сочейки самолета.

Едва в този момент Саша осъзна, че специалните части не са успели да задържат нито Глигана, нито Холмогорова. Те не се виждаха и по полето, от което следваше само един извод: че и двамата са успели да се качат в самолета. Той вече бе излязъл от пистата за рулиране и ако се съдеше по рева на двигателите му, се канеше да излети.

Веденски съсредоточи вниманието си върху пистата за излитане. Извини се на Белов, че не може да го пусне, и тръгна към изхода. Две яки момчета в камуфлажна униформа се приближиха до Саша и го сграбчиха под мишниците.

— Игор Леонидович — извика Белов след генерала, — разрешете ми поне да се сбогувам.

Без да спира, Веденски махна с ръка на баретите и те го пуснаха. Той се сбогува с приятелите си. Целуна Ярослава, Альоша, който продължаваше да спи, и леля си и стисна ръцете на бившите обитатели на селището Картаген. Когато хвана ръката на Витя, усети в дланта си някакъв предмет. Това беше ключът от джипа…