Александър Белов
Целувката на Темида (34)

33.

Без да си позволи да се отпусне върху нара, Белов през цялата нощ се вслушваше в звуците зад вратата в очакване на посетители. Но те не дойдоха.

Сигналът за ставане прозвуча както винаги в осем часа. Небето беше сиво, сякаш не идваше пролет, а есен. По всичко личеше, че всеки момент щеше да завали мокър сняг. След един час му подадоха през прозорчето закуската, а вместо десерт към нея имаше и една бележка. Белов остави без внимание купичката с рядко ароматна за тукашните вкусове каша, отдръпна се в ъгъла и разгърна миниатюрната хартиена лентичка. „Не спи, ще замръзнеш“, се казваше в краткото послание.

В десет и половина защракаха резетата на някоя от съседните килии, което означаваше, че сега щяха да започнат да извеждат затворниците на разходка. Саша, който бе готов за всякакъв обрат на събитията, притисна ухо до вратата на килията си. Точно така! По коридора се разнесе някакъв нестроен звук. А след няколко секунди някой започна да отключва отвън „луксозната“ килия на Белов.

Той направи крачка назад и сграбчи в ръка тежката книга, която беше единственото му оръжие в този момент. И въпреки това средството за убеждаване, което държеше в ръката си появилият се на прага Гоблин, се оказа далеч по-сериозно, защото бившият му съсед по килия стискаше в юмрука си бойна граната.

— Изчезваме оттука, Бели! — изкрещя той и посочи към стълбата, която водеше към покрива. — Сега най-важното е да стигнем до кулата!

„Ти май че вече си си осигурил една друга кула“ — помисли си Саша и надникна навън.

Междинната решетъчна врата, през която минаваха всеки път, когато ги извеждаха на разходка, сега беше отворена. На метър от себе си Саша видя на пода Анюта Цой. Той моментално прецени ситуацията. Момичето или беше мъртво, или бе изгубило съзнание, защото от носа към устата му се стичаха две струйки кръв, а неестествено извитата й ръка беше прикована с белезници към шахтата, в която трябваше да пусне ключове. Ако се съдеше по отворените врати, Анюта не бе успяла да стигне до спасителната капсула. Не бе успяла да натисне и звънеца за тревога или… Или сигнализацията не беше сработила по някаква друга причина. При всички случаи останалите обитатели на следствения арест продължаваха да живеят обичайния си живот.

В полезрението му се мярнаха униформените обувки и камуфлажните панталони на другия надзирател, който лежеше на стълбищната площадка. По пътя към свободата бегълците трябваше да се сблъскат най-малко с още двама надзиратели. Това означаваше още две жертви… В тази ситуация на Белов не му оставаше нищо друго, освен да се присъедини към бунтовниците. Само по този начин можеше да ги спре и да им се противопостави при извършването нови безсмислени убийства. Саша си помисли това, докато навличаше якето, което му бе донесла леля му. Той догони онези, които трополяха с обувки пред него по стълбата, водеща към покрива. Най-отзад тичаше Гоблин с връзката ключове и гранатата в ръце…

— Дай ключовете! — кресна дотичалият минута преди това Грот и протегна ръка.

Престъпният бос застана на стълбичката, която водеше към наблюдателната кула. Само след като преодолееха това последно препятствие, можеха да се озоват върху решетката над дворовете за разходки и да стигнат до загражденията и бодливата тел, по която сега, разбира се, не течеше ток.

Саша с изненада установи, че наблюдателната кула е празна. Оттам се разнасяха само звуците на познатия шлагер. Нямаше време да обмисля къде се е дянал пазачът, който денонощно дежуреше в нея. Но за сметка на това на Белов му оставаше един последен шанс да избегне участието си в бягството…

— Мръсници! — разнесе се отгоре неочаквано тънкият и обиден глас на Грот, който надвика музиката. Той не можеше да влезе в будката на караула.

На помощ му се притече Мориарти, който веднага се справи с ключалката. Но минутите се нижеха, сирената за тревога всеки момент щеше да завие, а ключалката не се отваряше. Оказа се, че ключът за нея не е на връзката.

— Връщаме се! — взе решение Грот. — Ще блокираме стаята на надзирателите на корпуса! Гоблин, ти отговаряш за Белов.

Така значи, той се бе сдобил с ангел-хранител! Това малко усложняваше ситуацията… А като съдеше по всичко, Грот имаше и резервен вариант. Само след секунда Саша вече хвърчеше заедно с всички останали по стълбата.

Насреща си видя труп! Той внезапно спря, наведе се към лежащия надзирател и опипа пулса му. На Саша му хрумна да спечели няколко секунди, за да се откъсне от бегълците и да затвори след тях вратата, водеща към основния корпус, до която се намираше служебната стая на надзирателите. В нея можеше да се влезе само от стълбищната площадка. Участниците в бягството вече се канеха да нахлуят в това помещение, което по обясними причини до този момент беше празно. Саша бавно се приближи до вратата му и се сблъска с Грот, който надникна в коридора. На физиономията му беше изписан възторг. Той дори подсвирна, тъй като съдбата явно бе на страната на бегълците. Саша проследи погледа му и зърна нещо, което изобщо не очакваше да види…

В празния допреди минута коридор изведнъж се появиха около десетина души. Те приличаха на пришълци от друг свят и бяха облечени по европейски с елегантни и ярки дрехи като на чуждестранни туристи, с което изглеждаха изключително нелепо в затворническия коридор. В тази групичка, водена от доста постреснатия началник на следствения арест полковник Медведев, преобладаваха мъжете, но имаше и няколко жени на различна възраст. Точно в този момент „туристите“ забелязаха проснатото на пода тяло на надзирателя и прикованото за тръбата момиче. Те заговориха високо на някакъв език, но сирената заглуши гласовете им.

— Вземаме заложници! — изкомандва Грот, надвиквайки оглушителния вой и с няколко думи разпредели ролите.

Трябваше да му се признае, че той не се смути в тази сложна ситуация и изглеждаше доста убедително в ролята на предводител на метежниците. След секунди Пелтека вече притискаше нож до гърлото на елегантна старица със синкави къдрици, която той измъкна от групата. А Гоблин изви зад гърба ръката на един висок младеж с очила и се отдръпна заедно с него към вратата, която водеше към корпуса.

— Благодаря ви за съдействието, господа! — каза с палячовски поклон Грот, обръщайки се към заложниците. — Другите са свободни! — И с тези думи той показа на „екскурзиантите“ гранатата, която взе от Гоблин.

Кой каквото ще да казва, но гранатата беше сериозен аргумент, с който не можеше да се спори. Шашардисаните членове на комисията, включително и водачът на групата полковник Медведев, започнаха лека-полека да отстъпват към изхода. С изключение на една жена, която не помръдна от мястото си. Това беше Лайза Донахю! Сърцето на Белов болезнено се сви и стана толкова тежко, сякаш се бе превърнало в „черна дупка“.

— Лайза, бягай! — извика й полуделият от страх Саша.

Ала американката кой знае защо направи точно обратното. Тя уж случайно се олюля на високите си токчета и падна на едно коляно, а когато отново се изправи, вече се бе озовала в групата на заложниците…