Александър Белов
Целувката на Темида (7)

6.

— Веднъж през студената зима седя зад решетка в тъмницата влажна! — издекламира високо Саша.

Звукът на собствения му глас в затвореното помещение на самостоятелната килия му се стори странен. Но поне още не се бе отучил да говори.

— И гледам: издига се бавно над хълма израсъл в неволя прекрасен орел.

Той говореше просто за да каже нещо. Иначе мислите му отново щяха да потекат в същото русло. А именно — колко глупаво е всичко това, колко е чудовищно неуместно и несправедливо! И то точно сега, когато изясняването му със самия себе си и със собствената му съвест беше приключило и животът му бе открил толкова прекрасни перспективи.

— И шествайки важно, спокойно и чинно, приятелят тъжен ми маха с крило…

Впрочем, това все още не беше затвор, това беше следственият арест, а невинните, които се намираха тук, поне формално все още се водеха за хора. В бурния си живот Белов вече бе имал честта да попада в такива заведения. Но всеки път „справедливостта тържествуваше“ и след няколко дни излизаше на свобода.

„Сигурно и сега няма да съм тук за дълго — помисли си той. — Най-много за още ден-два…“

— Тук когото и да попиташ за какво е арестуван, всички са невинни — разнесе се до него познат глас.

Белов потръпна. Стори му се, че ясно чу ехидния тон на Пчелата. И дори сякаш зърна кривата му усмивка. На празния нар до Пчелата седяха Фил и Космос, които едва се виждаха в полумрака. Пчелата се шегуваше, а другите двама мълчаха.

Мамка му! Това май че беше сън. Така като нищо можеше да откачи, да оглушее и да подпухне от сън. Беше прекарал само две денонощия в отделна килия, а ето какво започваше да му се случва…

Александър Белов знаеше, че инструкциите строго забраняват задържаният да се слага в отделна килия, независимо дали тази килия е в следствения арест или в затвора. Той можеше да се оплаче, ала му се струваше нелепо да моли да настанят при него още някого. Щеше да е по-добре да разговаря с мъртвите си приятели, отколкото с някакъв си съсед престъпник. Белов изобщо не смяташе да остава тук за дълго. И затова не предприемаше никакви опити поне малко да благоустрои бита си. Още ден, може би два, и тази мъчителна неизвестност трябваше да свърши!

Единственият разпит досега се състоя на следващия ден след задържането му. В сравнение с яркото театрално шоу в самата университетска аудитория с участието на маскираните в черно федерални служители, което със сигурност би направило чест, ако не за столичен, то поне за някой областен театър, всичко, което последва, изглеждаше вяло и формално. Следователят от прокуратурата с безличното име Василий Петрович Петров притежаваше и съответната външност, а поради липса на друго забележително, най-характерно за невзрачното му лице беше пълното отсъствие на брадичка. Впрочем, и останалите части на лицето му сякаш бяха частично изтрити с гума.

По време на разпита Василий Петрович сякаш просто отбиваше досадното си задължение и откровено скучаеше. Разговорът се въртеше най-вече около дъщерните фирми на комбината. На следователя много му се искаше да чуе от Александър, че тези фирми не съществуват в действителност или че всички те са „кухи“, а шефовете им са „подставени лица“. Белов и адвокатът му, естествено, не споделяха тази гледна точка и излагаха своите аргументи.

След разпита адвокатът отиде в комбината, за да събере нужните документи и да построи защитата си, а затворническата кола откара Белов в следствения арест. И с това веригата от събития най-неочаквано се прекъсна.

Два дни Саша ставаше в зори, правеше гимнастика, миеше се, доколкото това изобщо бе възможно да се направи при наличието на повредения кран, и очакваше следващия разпит. Но кой знае защо никой не го викаше.

Опитът му да поговори с надзирателя не даде кой знае какъв резултат. Дежурните избягваха да водят разговори и само повтаряха, че следователят категорично е забранил свижданията дори с близките му. На всеки въпрос имаха дежурен отговор: всички ваши искания ще бъдат предадени на администрацията на следственото.

След като разбра, че по този начин няма да постигне нищо, Белов поиска лист и химикалка и написа официално писмо до следователя Петров. Опитът му подсказваше, че официалното запитване трябва да получи официален отговор. И затова настояваше те да му отговорят докога смятат да го държат в отделна килия и дали някой изобщо се кани да разглежда неговото дело. Сега отново му предстоеше да чака.

Саша легна на пода и за кой ли път се зае да прави лицеви опори. Но тъй като не изпита удовлетворение от това, нави дюшека и го пристегна здраво с колана на панталона си, който случайно (а дали беше случайно?) не му отнеха, когато го доведоха в следствения арест. Получи се прилична боксьорска круша. Ударът в гърдите, който получи от импровизираната круша, показа, че затворникът не е в чак толкова лоша форма.

Белов още не беше готов да се пречупи. А пък щом му предоставяха отпуск по неволя, това бе най-подходящото време да се посвети на анализ. Трябваше да го направи по-рано, но както се казва, по-добре късно, отколкото никога. В края на краищата той не беше нито първият, нито последният. Хората бяха писали статии и романи в килиите. А пък на него — на Белов, му предстоеше да подготви защитата си. А за да се защити, първо трябваше да разбере откъде духа вятърът.

Саша удари ядосано с юмрук по дюшека и се замисли. Кого ли бе настъпил този път по опашката? Кога се бе издънил и бе оголил тила си?

Поредният аналитичен сеанс само потвърди данните от предишния — че желаещите да го унищожат са твърде много. В съзнанието му изплуваха думите на Игор Леонидович Веденски, който му каза преди много години: „Вие имате много повече врагове, отколкото предполагате.“ Така беше преди, така беше и днес. Явно такава бе кармата му — да бъде или приятел, или враг и никакъв компромис да не е възможен. И пръв в този списък на хора, жадуващи за кръвта на Белов, беше Виктор Петрович Зорин.

Съдбата сякаш нарочно не им позволяваше да се изгубят от поглед. И както в преносен, така и в пряк смисъл, ги караше да играят на една площадка, тоест на тенис корта. Обстоятелствата с непреодолима сила изискваха тези хора да си стискат ръцете, да стоят рамо до рамо на всевъзможните управленчески купони, да се обаждат един на друг по телефоните и да се усмихват един на друг. Докато в същото време всеки от тях беше готов да забие един в мутрата на другия и дори изобщо да го лиши от живота му.

В Красносибирск отношенията между Белов и Зорин застинаха в положение на неустойчиво равновесие, в едно уж видимо примирие в дългогодишната им война не на живот, а на смърт. Те се презираха, но не можеха да минат един без друг. Може би в тази ситуация имаше особено дълбок смисъл, защото Белов беше бизнесът, а Зорин — властта. Е, и можете ли да кажете къде биха се дянали един без друг?

И генералният директор на един от най-големите металургични комбинати, и представителят на президента за Красносибирския регион бяха публични хора. Те говореха на един и същи език и се обръщаха един към друг така, както беше прието в тяхната среда — по име и презиме и на „ти“. И в същото време всеки от тях криеше в пазвата си по един голям камък, изчаквайки момента, когато партньорът му ще се обърне с гръб към него и поне за малко ще открие незащитения си тил.

Стискайки зъби, от време на време Белов бе принуден да търси помощта на вездесъщия политик. По принцип тази необходимост беше свързана с получаването на безбройните лицензи и други изключително ценни разрешителни документи, които бяха от компетенцията на Центъра. За много неща Зорин също зависеше от ръководството на комбината. Ако не беше Белов с рентабилния гигант и широките му социални програми, за какво щеше да докладва горе представителят на централната власт.

А в този случай дори се получи добре: назначаването на опитния управленец Зорин на отговорния пост съвпадна по време с подема на комбината, а следователно — и на целия регион. Топилните пещи заработиха с пълна сила, работниците зарязаха лошия си навик да седят на релсите, а семействата им — да гладуват. Животът в региона се подобряваше… Чест и хвала на мъдрия Зорин! И наистина, не беше чак толкова важно каква точно бе причината за процъфтяването на региона…

Впрочем, Зорин имаше и личен интерес, който беше свързан със стария му враг. Виктор Петрович притежаваше акции в алуминиевия комбинат. Отначало тези акции бяха чиста формалност, понеже разтърсваният от разчиствания на сметки между властниците и други трудности от обективен характер металургичен комбинат дълго време беше парализиран. В условията на спряно производство дори не можеше да се мечтае за дивиденти, хората не получаваха заплати по половин година, а задълженията към партньорите и държавата надхвърляха милиард.

А сега, когато комбинатът бе изправен на крака и не само произвеждаше алуминий, но и ръководството му си позволяваше да изразходва огромни суми за най-различни социални програми и всякакви глезотии от сорта на интернет клубове, вероятно можеше да се помисли и за акционерите. Ако не за всички, то поне за по-големите като представителя на президента например.

За да обсъди тази вълнуваща тема, Виктор Петрович на два пъти се опита да се срещне с Белов на неутрална територия — покани го да похапнат в ресторант или да поиграят на боулинг в една новооткрита зала. Но Александър винаги намираше много удобни предлози, за да отклони поканите за срещи, тъй като се досещаше, че на тях ще стане дума за нещо, свързано изключително и само с материалните интереси.

Най-сетне Виктор Петрович улучи подходящ момент за разговор. Това стана по време на панихидата по случай смъртта на един известен в региона човек — главния редактор на вестник „Камбана“ Леонид Безверхих.

— Александър Николаевич, чух, че не си обичал особено покойния — обърна се Зорин към Белов, когато насред тягостната церемония той се отдръпна встрани да изпуши цигара.

Белов се намръщи. Искаше му се да се измъкне, без да нарушава приличието, понеже имаше страшно много работа, за да пристъпя тук от крак на крак с опечалена физиономия. Още повече, че той не мислеше Леонид за добър журналист. Смяташе го за неприятен тип с грандомански амбиции.

— Дори и да ви кажа, че двамата сме били добри приятели, вие пак няма да ми повярвате — каза Саша.

— Боя се, че покойният изобщо не е имал истински приятели, царство му небесно — подкрепи го Зорин. — Дори и аз съм принуден да призная това, макар че по всякакъв начин съм го подкрепял, тъй като с него се познаваме още от Москва.

Белов нищо не каза. Много хора в града знаеха, че с пристигането на Зорин в Красносибирск седмичникът „Камбана“ се превърна в рупор на федералния център. А новият му главен редактор пристигна в града със същия самолет, с който кацна и новият представител на президента.

Шумният здравеняк Леонид Безверхих, който имаше репутация на момче от народа, лесно се вписа в колектива на „Камбана“ или по-точно, в онази част, която бе останала от него. Местните власти освободиха предварително шефския стол на вестника за него под предлог, че предишният главен редактор е поддържал връзки с олигарха Берестовски, които дискредитирали районното издание. Някои от служителите му напуснаха в знак на солидарност с бившия си бос. А „по-добрата“ част от тях преразгледа погрешните си възгледи и с не по-малка творческа ярост се зае да хапе ръцете, които щедро я бяха хранили доскоро. Слава богу, че самият Берестовски бе загубил интерес към „Камбана“, което означаваше, че нямаше да прочете вестника и да се разсърди.

Ала прицел на острите пера стана ръководителят на „Красносибмет“ Александър Белов. В този момент личността на генералния директор на комбината за алуминий бе станала толкова популярна сред народа, че служителите на „Камбана“ с удоволствие заеха уютната (по силата на доброто заплащане) ниша на опозицията и осигуряваха толкова нужния в демократичното общество плурализъм на мненията. Журналистите с радост подхванаха излизащите на мода общонационални лозунги за „социалната отговорност на бизнеса“ и „политическата всеядност на олигарсите“. Освен това открито и без оглед на личността си позволяваха завоалирани намеци за престъпното минало на Белов и за объркания му личен живот.

На два пъти между Безверхих и Белов възникваха открити публични сблъсъци и това даваше добър повод на журналистите да поразсъждават за натиска върху критиката. За щастие ръководителят на комбината нямаше кой знае колко време да чете местния седмичник и да се разстройва заради откровените клевети. Това обстоятелство спасяваше „Камбана“ от съдебни искове от негова страна. Приятелите на Саша настоятелно му препоръчваха да накаже самозабравилия се драскач, а пък Витя дори искаше да му бъдат наложени санкции тип „насиняване на мутрата“. А Лайза Донахю, която бе израснала в правова държава, настояваше за съдебно дирене срещу Леонид Безверхих. Само че на Белов така и не му остана време за това:

— Майната му на този… безглави… — отговаряше винаги през смях той и естествено точният прякор, който се лепна за шефа на „Камбана“, не прибави топлина в техните отношения.

— Абе, лека му пръст. Или царство му небесно? Как се казваше в такива случаи… — обобщи Зорин. — Имам един въпрос към теб, Александър Николаевич.

— И каква е цената на този въпрос? — подсмихна се той. Толкова добре бе опознал партньора си и не се съмняваше, че ще стане дума единствено и само за това как да измъкне някакви пари от него.

— Ти, приятелю, понеже си много млад, непрекъснато прибързваш.

— Добре. Ще го формулирам по друг начин: кой на кого ще плати за въпроса?

— Естествено, ти на мен! Че как иначе?

Нямаше никакво съмнение, че Зорин е достоен партньор и също умее да отбива внезапните топки. Той се усмихваше, давайки да се разбере, че се шегува, но че и в тази шега има известна част истина.

— Утре е събота. Искаш ли да се повозим на шейни? Тъкмо ще си поговорим.

— Не, Виктор Петрович. Заминавам в отпуск, вече имам билети за самолета. Две години не съм си вземал отпуск и счетоводителите се сърдят — намери отново добър и удобен повод да откаже срещата Белов. — Казвай веднага какъв е въпросът от дневния ти ред.

— Е, както искаш, колега…

И Виктор Петрович изложи своите прости претенции, които се свеждаха до желанието на акционера на „Красносибмет“ да получи законните си дивиденти.

— А защо не повдигна този въпрос на последното събрание на акционерите? — присви хитро очи Александър. — Тогава го задай на следващото. Управата ще ти отговори.

— Зная ги аз твоите отговори. Ще започнеш да разтягаш локуми от трибуната и ще убедиш доверчивите акционери, че не е дошло време да се вземат дивиденти, както и че е много по-важно да се пусне новата пещ в новия цех.

— Още сега ще ти отговоря по този начин: много по-важно е да се пусне топилната пещ.

— Точно затова не зададох въпроса си на събранието на акционерите, а го задавам сега, тъй да се каже, в частен разговор. — Зорин се ядоса и запали цигара, макар отдавна да се канеше да сложи край на този вреден навик. — На мен изобщо не ми пука за другите акционери. Аз искам моите пари, които съм вложил в акции, да заработят!

— Ех, Виктор Петрович, само недей да хитруваш — засмя се Саша. — Понеже аз много добре знам, че не си вложил безценните си парички в тези акции току-така… Какво предлагаш?

— Ами, да речем, консултантски услуги. Комбинатът ще ме наеме… Дори по-добре да наеме не мен, а съпругата ми Лариса Хенриховна като експерт по въпросите на… Ами, да речем…

— Не ме разсмивай, Виктор Петрович. На мен ми е все едно дали от чистата печалба ще ти изплащам дивиденти или консултантски услуги! Сам би трябвало да разбираш, че при нашата система за данъчно облагане това е чиста глупост.

— Това означава, че ми отказваш, така ли? — присви очи Зорин.

— Извинявай, но…

— Дано бог е милостив към теб, Белов. Може да е милостив, а може и да те накаже — рязко прекъсна обсъжданата тема Зорин, тъй като разбра, че положението е безнадеждно. — Къде ще прекараш отпуската си? В някоя екзотична страна?

— Ами… — кимна Белов. — Тук времето през пролетта е лошо, а там вече зреят портокали.

И наистина, той нямаше как да разкаже на този хитър стар лисугер, че не отива да прекара законния си отпуск в Кипър, за да лапа портокали, а за да се занимава с проблемите на една от дъщерните офшорки на комбината. Тъй като не можеше да възложи този толкова деликатен въпрос на никого от компанията си. Не се канеше да прави нещо незаконно от гледна точка на действащото в момента законодателство, но един господ знаеше как щеше да бъде оценена по върховете тази негова дейност утре. И нямаше защо без особена причина да излага хората си на опасност. А колкото по-малко знаеше Зорин, толкова по-добре. Както се казва: колкото по-малко знаеш, толкова по-сладко спиш. И няма никакъв смисъл да пречиш на другите да спят…

— Пък вземи да измислиш нещо за моя дял от комбината — рече накрая Зорин. — Ще разполагаш с доста време!