Александър Белов
Целувката на Темида (8)

7.

Фьодор натисна още веднъж бутона на звънеца, но вратата не се отвори. Той пак излезе навън, почеса се по брадата и погледна към тъмните прозорци. Светеше само табелата „Хармония ООД“ над вратата, а под нея се белееше надписът, на който бе посочено работното време на частната клиника.

Интересно, къде ли би могъл да се дене в този късен час доктор Уотсън? Да не би пък изведнъж старият ерген да бе рухнал под напора на някое от предложенията, при които търсенето многократно надвишаваше предлагането? Модният практикуващ лекар, който старателно избягваше компрометираното от тълпата шарлатани звание „екстрасенс“, се ползваше с невероятен успех сред пациентите и особено сред пациентките си. Отначало последното обстоятелство придаваше на практиката му деликатен чар, сетне започна да го уморява и да пречи на самата му работа, а сега направо се бе превърнало в напаст. Уотсън се шегуваше, че ако в Красносибирск има друг лекар на неговото ниво и с неговия профил, би отишъл на преглед и би споделил проблемите си с него.

Не, нямаше начин Уотсън да спи. Да не би пък да му се бе случило нещо лошо? Веднага след ареста на Белов съдбата, която през последните две години беше подозрително благосклонна към приятелите, лека-полека започна да им обръща гръб.

Фьодор взе едно камъче от земята, прицели се в рамката и лекичко го отпрати към прозореца на спалнята му.

— Не мърдай! — разнесе се зад него груб глас и от тъмнината на входа се показа човешка фигура.

— Витя? Ама, че ме изплаши, дяволите да те вземат! Прости ми, господи!

Фьодор започна да се кръсти, а в това време Виктор се приближи и също започна да се вглежда в прозорците на спалнята на техния приятел. Видът му както винаги — дори и в най-невинната ситуация, беше толкова мрачен и свиреп, сякаш всеки момент щеше да се случи нещо непоправимо. След две минути прозорецът безшумно се отвори и оттам се разнесе глухият глас на Уотсън:

— Фьодор? Витя? Влизайте бързо! На пръсти! Вратата е отворена.

— От кого се криеш, човече?

— Тихо, де, нали ви помолих! Не палете лампата в антрето, вижда се от улицата. Ще отидем при папагалите.

Приятелите тръгнаха опипом към вратата, която водеше от малкото апартаментче на лекаря и собственика на „Хармония“ към другата му половина — там, къде се намираше самата клиника.

— Това стая за психологическо разтоварване ли е? — попита ехидно Витя.

— За някои наистина е стая за разтоварване, но лично мен тук ме натоварват до гуша… Не мога да ги гледам тези папагали. Но тук е единственото място, което не се вижда от улицата, когато вътре свети.

Най-сетне Уотсън смело натисна електрическия ключ, икономичните халогенни лампи бавно заблестяха и осветиха малка стая с тежка завеса на единствения си прозорец, с няколко диванчета и пейки и с огромна клетка на облицованата с дървена ламперия стена. Птиците се събудиха и радостно зачуруликаха.

— И от кого се криеш? — попита Виктор. — Да не би и теб да са те споходили рекетьори?

— По-лошо. Има хора, на които е невъзможно да обясниш, че ако прозорците светят, това още не е повод за посещение. — Той нацупи устни и изрече с фалцет: — Минавах оттук, гледам, че прозорците светят, и реших да се отбия…

— Надявам се, че това не се отнася за нас? — попита деликатно Фьодор.

— За вас ли? Не, не се отнася за вас.

— Да не би веселата вдовица да ти е скъсала нервите? — вгледа се в приятеля си Фьодор.

— Проблемът не е в това… — Уотсън отмести очи и започна да търси нещо зад фотьойла. — Тук някъде имах един чадър.

— За какво ти е чадър? Да се браниш от вдовицата ли? — попита Витя и запали цигара.

— Да дресирам папагалите. Нарочно държа тук чадър, та когато тези дяволски изчадия се разкрещят, да им чукам по клетката. Те много мразят това. А сега вече дори не се налага да им чукам, стига само да им покажа чадъра и веднага млъкват като че ли са измрели. Задейства се условният им рефлекс.

Собственикът на изумителния кабинет откри чадъра, показа го на птиците, а те наистина моментално млъкнаха и се направиха, че спят.

— Какво ново, братлета? Има ли нещо за Саша? — попита Фьодор и седна на пейката, докато Витя се настани на пода и опря гръб на стената.

Уотсън поклати глава:

— Не. Днес пак бях в прокуратурата, но следователят си знаеше неговото — че свижданията със следствения са строго забранени. Видях се с Лайза — и нея я държат в неведение. Казват, че ако станело нужда, щели да й изпратят призовка за очна ставка. Данъчните не излизат от комбината.

— И какво казва Лайза? Тя може да пусне връзките си.

— Лайза се държи нормално. Казва, че не могат да открият нищо престъпно. В смисъл, за да го осъдят. Няма никакви сериозни нарушения, е, може би има някакви дреболии… Но въпреки това данъчните стоят там и не си тръгват. Изглежда, заповедта е категорична — да му съдерат задника.

— Докторе, а какво ще кажеш да му вкараме един мобилен телефон в затвора? Поне ще разберем какво става. — Фьодор беше готов моментално да действа. — Сега, ако бутнеш пари, няма никакъв проблем да вкараш мобилен телефон в затвора. Моите скитници ми разказаха за някакво свое аверче от престъпния свят. Той също бил следствен в ареста, а от килията си слушал по мобилния телефон как дъщеря му свири вкъщи на пиано специално за него „Полонеза“ на Огински…

— Там е работата, Федя, че не става дума за престъпник. Нашият Саша Белов не е крадец рецидивист или някакъв маниак, който е издушил с голи ръце половината град. С Витя се опитвахме, но, изглежда, здравата вардят Саша… Пак е пресякъл пътя на някого. Поне да знаехме на кого…

— Ако знаех на кого да насиня мутрата, отдавна да съм го направил — вмъкна Уотсън и изтърси пепелта в кашпата с кафееното дърво.

— Или някой от приятелите му олигарси е хвърлил око на комбината — продължи Уотсън. — Или работата е още по-лоша…

— Защо пък да е още по-лоша? — надигна се от пейката Федя.

— Слез на земята, глупчо. Не забелязваш ли какви ветрове са задухали в държавата? Не четеш ли вестници? Не гледаш ли телевизия?

— Не — призна си честно Фьодор. — Не чета вестници. Много добре знаеш какво е отношението ми и към телевизора — всичко това е от лукавия. Оттам не могат да ми кажат нищо, което и без това да не зная. Всичко това е само смяна на декорите, но смисълът на живота не се променя! Най-важното е да живееш в съгласие със съвестта си, за да не те е срам да гледаш хората в очите…

— Пак подхвана старата песен… — Витя откъсна едно листо от кафееното дърво и започна яростно да го разтърква между пръстите си. — Ще видиш ти, като дойдат при теб старите чичковци, като ти развалят декорите и като ти запечатат казаните с кашата. Тогава ги гледай в очите колкото си щеш!

— Те вече дойдоха — рече тихо Фьодор.

— И при теб ли дойдоха? В приюта? — Вцепени се от изненада Уотсън с цигара в ръка.

— В странноприемницата — поправи го с достойнство Фьодор, понеже не обичаше думата „приют“. — Първо търсиха алуминиеви лъжици, сигурно, за да открият някаква далавера с цветни метали. Но ние нямаме алуминиеви, нали знаете, че всичките ни прибори са дървени, понеже при нас това е принцип. Но с чаршафите стана гаф и ще трябва да плащам глоба.

— Да не би да ти липсват чаршафи?

— Проблемът не е в това. Чаршафите са налице, обаче имат печати само в единия ъгъл. А трябвало да им слагаме печати в четирите ъгъла и един по средата… Свидят ми се парите за глобата, понеже се канех да купя струг. Сега парите няма да ми стигнат. Абе, докторе, имаш ли малко коняк? — Федя се натъжи и започна да се върти на пейката.

Откакто Фьодор Лукин успя да създаде дома „Нил Сорски“ и да замени своите проблеми с чуждите, той се справи и с пиянството си. Въпреки огромната си практика и личния си опит с наркотичната зависимост доктор Уотсън оценяваше неговия случай като уникален. Да се излекуваш от алкохолизъм без медикаментозни средства, без каквато и да е друга интервенция и най-важното, без напълно да се отказваш от пиенето — това не звучеше научно. Независимо от всичко обаче това беше факт. Но в момента ситуацията изискваше сериозен подход и нямаше начин да минат без бутилка.

— Та какво казваш за коняка? — повтори въпроса на приятеля си Витя. — Клиентите нищо ли не ти носят? На Фьодор например някакъв човек му подари домашно кино. А твоят контингент би трябвало да е по-богат.

— Общо взето, сложих край на подаръците — поколеба се Уотсън. — Тези безкрайни коняци за мен също не са полезни. Печеля добре, тъй че ако ми се прииска, сам ще си купя… Но какво ли не прави човек за приятелите си.

На масата се появи бутилка е тъмна течност и две чаши. Фьодор приглади брадата си, прекръсти се и гаврътна едната… Но не погълна веднага напитката, а замислено я подържа в устата си.

— Усещам черна офика, вишнево листо… Напитката е хубава. Домашна ли е? Кой я е правил?

— Отразява се добре на високото кръвно — отвърна уклончиво докторът. — Тук някъде имаше и пирог с риба.

— От вдовицата ли? — не преставаше Витя.

— Няма значение.

— За приятелите всичко има значение.

— Престани.

Историята мълчи по въпроса какво се бе случило между Уотсън и една от пациентките му — многократно споменатата вдовица. Известно е само, че тази жена се бе появила като една от първите пациентки на новата клиника и се бе превърнала в яростна поклонничка и пропагандаторка на уникалния метод на московския доктор. Доказано научен факт бе също така и обстоятелството, че пълното излекуване на нейния недъг — уви! — беше невъзможно. Най-вече защото самият недъг всъщност не съществуваше, а налице беше само естествено за възрастта й неразположение, свързано с голямото пренастройване на организма й. Ала дали от страна на лекаря е имало нарушаване на лекарската етика или не, приятелите на Уотсън не знаеха със сигурност, но много живо се интересуваха от това.

— Не, това на нищо не прилича, все едно че пиеш компот! — възмути се Витя. — Поне долей малко спирт вътре, садист такъв. Да си дезинфекцираме душевните рани!

В този миг на вратата се позвъни. Приятелите замряха. Звънецът продължи да дрънчи в течение поне на две минути. Най-сетне звъненето престана. Но след минута се чу удар от камък по стъклото на прозореца. Като при това ударът беше доста по-неделикатен от този, който си позволи Фьодор, и стъклото едва не стана на сол.

— Вдовицата… — въздъхна обречено Уотсън и тръгна бавно към прозореца.

Ала онзи, който в този момент стоеше под прозореца, изобщо не приличаше на вдовицата. Това беше един немного добър техен познат още от стария им московски живот.

— Какво му става на тоя? — Фьодор пусна перденцето, през което двамата с Уотсън надникнаха към двора, и той машинално се прекръсти. — Витя, я погледни, това май е Глигана!

Квадратната, почти лишена както от талия, така и от врат фигура ясно се виждаше, осветена от пълната луна. По скъпата му шапка от еленова кожа и по яката на кожуха му сребрееше снежец. Широкото му лице бе обърнато към прозореца на спалнята, ала всички можеха да се закълнат, че Глигана не вижда нито самия прозорец, нито тримата приятели, които тайничко го наблюдаваха, понеже очите му бяха широко отворени, ала… сякаш бяха без зеници. Единственото, което можеше да се предположи, бе, че зениците на посетителя са потънали някъде зад челото му. В съчетание със загадъчната му усмивка на човек, който е изпаднал в нирвана, той изглеждаше доста страховито. Имаше и още една много странна подробност. Яките му мускулести крака на спортист бяха обути в трикотажни дълги гащи с нежен небесносин цвят…

Витя подсвирна и каза:

— Май че клиентът ти е закъсал.