Александър Белов
Целувката на Темида (40)

39.

След една седмица Белов получи покана от Кремъл да отиде на заседанието, посветено на отношенията между властта и капитала. Естествено, всъщност ставаше дума само за израз на лоялност към олигарсите, а не за дискусия с тях, която дори не се предвиждаше… Александър много добре разбираше, че представителите на държавата и едрия бизнес трябва да се срещнат и да си разменят фалшиви усмивки в Кремъл и нищо повече. Но за него тази покана беше нещо като политическа реабилитация. Той вече не беше в немилост и отново яздеше коня.

В централен номер от кремълската програма се превърна пресконференцията, по време на която президентът Батин непрекъснато отговаряше на хапливите въпроси на журналистите за перспективите пред развитието на бизнеса в Русия и за личното му отношение към делото „Белов“.

Както винаги той се представи като майстор на словесните битки и на няколко пъти изтръгна аплодисменти от залата. Служителят на администрацията Иван Жуков даваше думата на руските и на чуждестранните кореспонденти.

— Международната общественост неведнъж даде да се разбере, че следи внимателно хода на процеса — каза със силен акцент един млад англичанин. — Не ви ли се струва, че Русия ще изгуби много повече от спадането на инвестиционния си рейтинг и от изтичането на капиталите си зад граница, отколкото ще спечели от повторната национализация на „Красносибмет“?

Журналистът още не бе довършил въпроса си, когато президентът иронично се усмихна. Батин направи пауза и се покашля.

— Извинете, но този въпрос е с погрешен адресат — каза той с очарователно поскърцващия си глас. — Държавата не бива да се намесва в споровете между стопанските субекти. Това е наша принципна позиция. Освен това като президент аз нямам право да налагам моето мнение на съда и никога не съм се съмнявал в справедливостта на очакваното съдебно решение. Руското правосъдие в лицето на назначения от мен Андрей Иванович Чусов се оказа на висота! Нали след края на този процес вие няма да започнете да твърдите, че у нас има проблем със задкулисната юрисдикция. Нали няма да го направите? — настоя той, гледайки в очите изчервения от притеснение журналист. — Виждам, че няма да го направите. Защото положението на правосъдието в Русия не е по-лошо отколкото във вашия прехвален Запад и Америка, взети заедно!

Руската част от аудиторията одобрително зашумоля с бележниците си, сякаш искаше да каже: къде е тръгнало това момченце да се мери с нашия Всеволод Всеволодович! Иван Жуков плъзна поглед по залата, посочи с паркера си прочутата Троегудова и й кимна в знак, че може да говори. Всички притихнаха в очакване на сензация. Отношенията между държавния глава и тази „вещица на перото“ по собственото му определение приличаха на информационната война между певеца Куркуров и вестникарката от Ростов Рита Артанян. В момента резултатът и в единия, и в другия случай беше равен. Щеше ли да се случи нещо? Още повече, че днес Троегудова сякаш напук беше с розов жакет.

— Не ви ли смущава — прозвуча гласът й уверено и дори нагло, — че вземайки курс към укрепване на вертикалната власт, или казано с други думи, към осъществяването на бюрократичния модел на държавата, по този начин вие ограничавате развитието на свободните пазарни отношения и лишавате от инициатива способните предприемачи? Ала въпреки това искате да видите в тяхно лице патриоти… — добави тя с непоносимо злобен тон.

Батин не трепна. Но по лицето му, което в миг заприлича на римските скулптури на Октавиан Август, вече нямаше и помен от усмивка.

— Ами, нека да попитаме самия Александър Николаевич — прехвърли той ловко отговора на седналия между възрастната Лоу и Лайза Донахю Белов. — Патриотично ли е да се лиши такъв човек като него от инициатива в полза на страната? Правилно ли разбрах въпроса ви? — Той се убеди, че стрелата на иронията му попадна точно в розовата гръд на Троегудова, защото тя си пое въздух и от възмущение забрави да го изпусне, и кимна окуражаващо на Белов.

Сякаш с един замах на вълшебна пръчица микрофоните, телевизионните камери и очите на присъстващите се насочиха към Саша, който се изправи и изведнъж се почувства като част от някакво многоглаво същество подобно на многоокия Аргус. Той се виждаше едновременно отстрани, отгоре, отзад и от президиума. И изведнъж започна да разбира, или просто така му се стори, мислите и желанията на всички тези толкова различни и едновременно с това толкова еднакви хора. В ушите му се появи шум, сякаш няколко десетки старици си шушукаха едновременно на пейките пред входовете. Белов разтърси глава и видението му изчезна.

— Ами, патриотът си е патриот дори и в Африка — каза той с усмивка, но моментално придоби сериозен вид. — Само че Русия не е Африка. И нека да не я превръщаме в Африка, защото това е неблагородна и неблагодарна задача. Моята цел е окончателно и необратимо да превърна Русия в част от Европа. Без всякакви обжалвания и контестации във Върховния съд или в съда в Страсбург.

С известно закъснение разбраха смисъла на казаното и няколко секунди всички мълчаха. Смутеният Иван Жуков бе изпуснал инициативата и изобщо бе забравил за задълженията си на водещ. „Какво да направя? — мислеше трескаво той. — Дявол знае какво мисли Батин по този въпрос. Тук нещата трябва да се казват като по конец. Това е държавна работа, мамицата й!“ Паузата продължи недопустимо дълго.

Ала Батин не изгуби самообладание. Всеволод Всеволодович стана и благоволи да плесне няколко пъти с ръце, като по този начин даде окуражителен сигнал за началото на ръкоплясканията. След което всичко наоколо се огласи от овации и одобрителни викове. Троегудова бързо записа нещо в бележника си.

Батин изчака около половин минута, след което въдвори тишина в залата и завърши бляскаво пресконференцията. Нищо не помрачи умното му и волево лице, въпреки че зъбът отново започна мъчително да го тормози. Жуков поздрави с лъчезарна усмивка шефа си с поредното забележително изказване.

Този път обаче лидерът по авторски афоризми отстъпи макар и временно палмата на първенството на героя на деня Александър Белов.

Официалните мероприятия вече бяха приключили. Всеки от участниците беше казал онова, което искаше или което можеше да си позволи да изрече. Сега бе дошло времето за по-приятното и по-безопасно занимание, а именно — за кремълския коктейл. На Александър Белов му се наложи да лавира с чаша шампанско в ръка между прекрасно сервираните маси, да си разменя комплименти с известни политици и да дава интервюта.

Ако някой си бе направил труда да ги преброи по време на това мероприятие и да излъчи победител, то безусловно първото място щяха да си поделят Батин и Белов. От време на време те дори заставаха пред телевизионните камери заедно, почти прегърнати, и като че ли изглеждаха много добре така: умни, светски мъже с бляскави усмивки и в разцвета на силите си.

Най-често задаваните въпроси на Саша бяха за бягството му от затвора. Какво да се прави, така беше в миналото и вероятно така щеше да бъде винаги. Това беше неговият кръст — да има славата на истински мъж, на мачо, който, за да спаси невинни хора, е способен с едната си ръка да изтрепе цяла банда терористи и да обезвреди няколко десетки снайперисти.

Масло в огъня наля и възрастната Мелани Лоу — международният наблюдател от Комисията по правата на човека, която беше взета за заложница. Мисис Лоу заедно с другата заложница Лайза Донахю присъстваше на коктейла, държеше се геройски, а новото й шалче влизаше в смела полемика с виолетовите й къдрици. Историята за снайпериста, който се цели в тях с гранатомет в проливния дъжд от покрива на сградата, беше разказана многократно за огромно неудоволствие на някои от участниците и организаторите на приема. Операторът, който заснемаше интервюто с мисис Лоу, на няколко пъти показа от различни ракурси и в едър план златната й гривна, която беше като белезници с парченце от верига. И само сляп човек не би забелязал инкрустирания на нея надпис „I love Belov“.

Слава богу, че журналистическото братство или до този момент не се бе докопало, или бе сметнало за не чак толкова интересна темата за отвличането на Альоша. Затова на Белов не му се наложи да коментира поне тази история от събитията на летището в Красносибирск. Лично за него тези събития означаваха твърде много и изобщо не му бяха ясни.

Разбираше единствено, че по линия на биологичния си баща — арабския терорист Омар, неговият малък племенник се бе оказал роднина на могъщ човек, който бе пожелал на всяка цена да получи за лично ползване „наследника си от Сибир“. А Удодов, Глигана и Надежда Холмогорова бяха непосредствените изпълнители на неговата поръчка. Освен това Саша подозираше, че Веденски бе оставил самолета с терористите да излети не защото не бе успял, а по някакви си свои йезуитско-лубянски съображения.

Впрочем, Игор Леонидович също се появи на приема, макар това да не беше в негов стил. Той се приближи до Белов с две пълни чаши в ръце и му подаде едната. Двамата се усмихнаха доволно, чукнаха се и отпиха по глътка шампанско. Веденски поздрави Александър с победата му на всички фронтове и заговори за общите им познати. Той му разказа, че Думата е свалила депутатския имунитет на господин Удодов и че на бившия законотворец е предявено обвинение в незаконна търговия с руско оръжие с арабските емирства и в убийството на журналиста Безверхих.

На този етап не можеше да се докаже участието му в отвличането на детето, тъй като в момента нямаше кой да потвърди тази версия, защото неговите съучастници Холмогорова и Глигана бяха избягали (интелигентният Игор Леонидович употреби друг израз — „намираха се в неизвестност“). Единствената следа беше арабският паспорт на името на Абу Али ибн Сини, който бяха иззели от бившия депутат при ареста му и който, съдейки по всичко, беше истински. Но следствието не губеше надежда, защото политическият председател Зорин, който също бил извикан на разпит засега в качеството на свидетел, с всеки изминал ден ставал все по-разговорлив.

В желанието си да помогне на следствието Виктор Петрович безмилостно топял вчерашния си партньор и благодетел. Освен всичко останало Зорин разказал, че именно депутатът Удодов организирал убийството на главния редактор на „Камбана“ Леонид Безверхих, но „свидетелят“ скромно премълчал ролята си в това злокобно дело. Както станало ясно, опитният журналист бе успял да разкрие компрометиращите връзки на депутата с арабския свят и по навик започнал да го шантажира. И сега предстоеше да се изясни на кого точно принадлежеше идеята да се избият всички зайци с един куршум и да припишат престъпленията на Александър Белов.

— Всъщност това на руски не се ли нарича „пирът на победителите“? — попита с лека ирония Донахю, приближавайки се към Саша.

На лицата и на двамата се изписа еднакво изражение. Веденски моментално се почувства излишен и побърза да си тръгне, но американката го спря.

— Игор — каза тя, хващайки ръката му, — все не мога да забравя онова момиче от затвора, надзирателката. Онази, която приличаше на корейка. Какво стана с нея, да не би да е загинала?

— Анюта Цой ли? С нея всичко е наред. Ще оживее. И колегата й — също, не се притеснявайте. Никой не може чак толкова лесно да ни издуши и да ни избие. — Веденски отмина въпросителния поглед на Саша и забърза: — Както и да е, извинете ме, лейди и джентълмени, но нали виждате, жена ми ме вика. — Посочи с чаша към съпругата си, която скучаеше в компанията на политиците Жмериновски и Рогожин. — Според мен вече ме ревнува от вашата красота, Лайза.

След като поднесе комплимента, генералът се поклони и отиде да спасява благоверната си. Лайза вдигна очи към Белов.

— Време е да се сбогуваме — каза тя и нервно повдигна рамо.

— Хайде да изчезваме — пошепна й заговорнически Саша. — Писна ми да купонясвам тук.

— Не, за теб сигурно ще е по-добре да останеш… — Сега Лайза упорито избягваше погледа му. — Не ме разбра. Аз исках да се сбогуваме изобщо. Моята мисия свърши и е време да си отида.

— Къде? — Саша също усети, че въпросът му прозвуча глупаво.