Александър Белов
Целувката на Темида (4)

3.

Степанич пристигна в приюта за бездомни по работа. Предишния ден бе получил от своя московски доставчик факс с изгодно предложение за монтирането на мини хлебопекарната. А с Фьодор отдавна бяха говорили, че би било прекрасно да си направят собствена хлебопекарна в странноприемницата, кръстена на името на Нил Сорски. Фьодор не обичаше думата „приют“ и се стараеше да я избягва. Но много уважаваше безсребърника Сорски и го даваше за пример на днешните никониани — последователи на Йосиф Волоцки, та затова бе нарекъл и отрочето си с това скъпо за него име. Вярно, целият град нарече приюта просто и без увъртания „домът на клошаря“.

След като се премести да живее в Красносибирск заедно с цялата компания на Белов, пенсионерът Арсений Степанович Власов много за кратко си почива. И тъй като беше предприемчив човек, той моментално откри свободна ниша за дейност. „Кризата си е криза, но хората винаги искат да ядат. Руският народ може да се откаже от всичко, но не и от хляба“ — така реши печеният бизнесмен и се залови с изграждането и оборудването на хлебопекарни. Естествено, започна от комбината на Белов, откъдето взе малък кредит.

Първата в Красносибирск снабдена с най-модерно оборудване мини хлебопекарна беше приета с възторг. Хората започнаха да купуват от столовата на комбината кифли от бутер тесто с чуждите им наименования „хипфел“ и „кроасан“. Ала с хубавото се свиква бързо. Степанич изтегли следващия кредит вече от банката, взе под наем и собственоръчно ремонтира едно помещение в града и разшири производството си. Всичко се развиваше много добре. И в този момент самостоятелният предприемач Власов вече беше собственик на мрежа от хлебопекарни и на фирмения магазин „Сибирски козунак“.

Заявки за изграждането на мини хлебопекарни пристигаха от много места. Дори и администрацията на следствения арест, който хората наричаха „Гарвановото гнездо“, водеше преговори, макар че все не можеше да си намери спонсор. И Фьодор Лукин, който бе станал директор на приюта, също искаше да си има своя хлебопекарна. Стигаше му само да успее да обедини под един покрив труда и хляба, и тогава почти пълната независимост на богоугодното заведение от градските власти беше осигурена!

Напоследък Фьодор изненадваше приятно стария си приятел. Двамата си другаруваха и преди, защото докато живееха на сметището, на всички, които бяха успели да запазят поне нещо от човешкия си облик, им се налагаше да се държат един за друг. Но по онова време постоянно пияният и постоянно философстващ ексфилолог Федя Лукин изглеждаше на Степан като някакъв смахнат — уж не причиняваше никаква вреда, но и нямаше никаква полза от него.

Докато самият Арсений Степанович Власов успяваше дори през най-тежкия период от живота си, когато беше захвърлен в крайпътната му канавка, да се съхрани като практичен и разумен мъж. Той се бе родил като човек с нюх и очевидно щеше да си умре като такъв. Но Фьодор беше особен случай. Метаморфозата, която се извършваше с него пред очите на всички, будеше уважение.

В един момент приятелите бяха обзети от опасението, че Федя дотолкова се е откъснал от действителността, дотолкова се е затворил в себе си и се е объркал в собствените си духовни търсения, че просто няма да може да живее сред обикновените хора.

Отначало той тръгна да проповядва из страната, пътуваше с мотрисите и се опитваше да изведе пасажерите им на пътя на истината. Този опит едва не завърши със смъртта на проповедника, попаднал в ръцете на бандити, които го бяха взели за професионален просяк, нарушаващ конвенцията им. След тази случка Фьодор Лукин се оттегли в манастир, сведе плътските си потребности до минимум и се опита да осъществи на практика модела на целебното уединение и близостта с Бога. Ала и в този случай две обстоятелства му попречиха да постигне пълна хармония.

Първо, заради оскъдната храна той разви авитаминоза, която хората наричаха скорбут. Но това беше половин беда. Усамотението му бе нарушено от две момчета — старите безпризорни приятели на Федя, с които неуспелият проповедник се бе запознал в Москва и които все пак бе успял да изведе на пътя на истината.

Момчетата жадуваха за по-нататъшни контакти с наставника си, тъй като се оказа, че в този живот никой освен Фьодор не се интересува от тях. Ала заедно с общуването си с него те непрекъснато искаха да се хранят. И макар, както се казва, да не живееше на този свят, Федя все пак разбираше, че момчетата имат нужда от нормални битови условия, тъй като скорбутът на дванайсетгодишна възраст е твърде висока цена за духовното съвършенство. Освен това не беше зле момчетата да ходят и на училище…

Наложи се да напуснат манастира заедно и да се заселят в Красносибирск. Фьодор понесе с чест тежките изпитания на светската суета около регистрирането на местожителството си, узаконяването на попечителството, записването на децата в училище и тъй нататък. Ала сетне отново бе обзет от тъга…

Опитите му да намери успокоение в лоното на официалната църква не се увенчаха с успех. В продължение на един месец Фьодор се опитваше да се запознае с местния свещеник, който бе настоятел на църквата „Петър и Павел“. Ала достопочтеният отец Игор непрекъснато беше зает с неотложна работа. Първо денуваше и нощуваше в редакцията на вестник „Камбана“, в който водеше рубрика за борбата с вражеските концесии и тоталитарните секти. Сетне обиколи целия регион заедно с групата, която подкрепяше кандидата за губернатор. След това замина за Москва, където щеше да посети президента с молба да освободи Църквата от данъци… Тази негова дейност не само не се вписваше, но и противоречеше на представите на Фьодор за истинското призвание на божия служител. Затова, когато в приемната на брадатия чудак за пореден път съобщиха на очакващия го Федя, че отецът е заминал да освещава атомния крайцер „Пацифист“, той махна с ръка и окончателно се убеди, че няма нищо общо с тази църква…

За да изхрани себе си и двете хлапета, Федя непрекъснато работеше някъде, но всеки път попадаше в списъка за съкращения. Старите му приятели от сметището, които за разлика от него бяха успели да се приспособят към новия живот, се стараеха ненатрапчиво да му помагат и успяваха. Всички те бяха стъпили здраво на краката си. Белов ръководеше комбината. Витя работеше при него като началник на службата за безопасност. Доктор Уотсън и Степанич се бяха превърнали в успели предприемачи. Но никой от тях не можеше да даде на Федя най-важното, а именно — да му помогне да утоли духовния си глад. И той изпадна в униние.

На една от доста поразредилите се срещи помежду им Фьодор страшно изнерви приятелите си със своето мрънкане.

— Стига си хленчил, скапан гуру такъв! — кресна му Белов и за по-голяма убедителност премина към по-разбираем за Фьодор език: — Разбира се, аз не съм чак толкова проникновен познавач на душата като теб, но съм сигурен, че хленченето е голям грях. Захвани се с някаква работа. Започни сам да вършиш добро, то може да не е кой знае какво, но тогава поне в живота ни ще има по-малко зло. Направи някакъв приют или нещо такова. В памет на клошарското ни минало.

Подхвърлената между другото идея попадна върху благодатна почва. По това време в комбината нямаше никакви пари, но пък беше напълно реалистично оттам да му дадат под наем изоставената почивна база. И в крайна сметка Фьодор успя не само да извърши богоугодно дело, но и както е прието да се казва сега, „да развърти бизнеса“. Редките комисии, които посещаваха районния център, вече не минаваха без екскурзия до приюта за бездомни. Не по-малък интерес предизвикваше и местното помощно стопанство, в което най-разтропаните клошари отглеждаха зеленчуци за собствената си прехрана, развъждаха зайци и кокошки и произвеждаха сувенири за продажба.

След като организира и оглави приюта, Фьодор Лукин започна да проявява все по-нови и нови качества. Първо, той окончателно престана да пие и стана по-стегнат и по-отговорен. Но най-изумителното бе това, че въпреки всичките му чудатости той се превръщаше в доста добър лидер.

Естествено, директорът на приюта изобщо не можеше да се мери със Степанич, тъй като по времето, когато Федя бе изпил първата си чаша портвайн и едва бе започнал да изучава творчеството на Сумароков и Державин, Арсений Степанович вече управляваше заводски колектив. Затова Фьодор се нуждаеше от наблюдение и Степанич смяташе за свой дълг да просвещава и да ръководи приятеля си по стопанските въпроси.

— По дяволите, мама му стара! — изруга Арсений Степанович, след като се натъкна на палета с някакви кутии, докато вървеше към вратата. — Какъв е този склад, дето сте го направили тук? И къде е лампата? Защо е тъмно?

— Не ругай — разнесе се невъзмутимият глас на Фьодор. — Не се намираш в бардак, а в обител на благодатта. Крушката сигурно са я откраднали квартирантите и аз дори подозирам кой точно го е направил. А пък това не е никакъв склад, а анонимно волно пожертвование от един благодетел.

— Мястото на пожертвованието не е в краката на хората насред пътя им — не преставаше Степанич. — Кога най-сетне ще се научиш на ред?

— Още не сме успели да го приберем. От сутринта тук е такава бъркотия… — Фьодор бутна с крак едната от кутиите, помагайки на приятеля си да влезе в стаята, която условно изпълняваше функциите на директорски кабинет. — Върви сега с бога напред. Довечера ще си поговорим…

Последната фраза вече беше отправена не към Степанич, а към една лелка, която вероятно се числеше към „странниците“. Тази или подута от плач, или просто подпухнала жена, облечена в небесносиня рокля, с която явно се бе сдобила от някоя хуманитарна помощ, се примъкваше към изхода.

— Тук си имаме любовен триъгълник, разбираш ли? — обясни заетостта си Федя веднага щом вратата се затвори след посетителката. — Тя обича единия, но не го уважава. А другия уважава, но не изпитва влечение към него. И е дошла тук още от заранта да се съветва с мен какво да прави…

— М-да. Животът е навсякъде — обобщи философски Степанич и премина към целта на посещението си. — Помниш ли, че с теб си говорихме за хлебопекарната? Имам интересна идея. Сигурно ще ти свърши работа. Само трябва да изчислиш за колко месеца тази хлебопекарна може да се изплати.

— Сега не ни е до хлебопекарни. Нали знаеш за войната ми с данъчните… Сама по себе си глобата уж не е голяма, само че са начислили такива неща! Умножили я по някакъв засукан коефициент, сетне — по друг. После увеличили десет пъти цялата сума и я записали като разход. Аз пък нищо не разбирам от техните данъчни дивотии… Тъй че за известно време ще ми се наложи да си стегна колана.

— А трябва да разбираш! Законите трябва да се четат или в краен случай поне да се съветваш с хора, които ги познават.

— Ама, кога да успея да направя всичко. И дърводелският цех, и работилницата за сувенири ми висят на главата. Клошарите от Франция ми пуснаха факс, че изпращат делегация за обмяна на опит. И тези чаршафи не са ги закърпили където трябва, да пукнат дано… А най-важното е, че хората жадуват за духовни наставления. Така е, разбра ли? Все пак и аз имам някои духовни последователи.

В коридора отвън отново се чу звук на паднало тяло и приглушени ругатни.

— Федя, приятелю, искаш ли преди да наставляваш хората духовно, да махнем тези кутии от коридора. И извикай Шамил да сложи една крушка. Иначе паството ти ще си изпотроши ръцете и краката.

След проверката се оказа, че онзи, който преди минута се бе спънал в хуманитарната помощ и бе паднал в коридора, беше самият домакин Шамил. И сега брадаткото стоеше в кабинета и тъжно гледаше счупената крушка.

В момента чеченецът Шамил, с когото Фьодор се сприятели по време на операцията им в Чечения, работеше в приюта като домакин и живееше със семейството си в малката пристройка. Тъй като се оказа в положението „свой сред чужди и чужд сред свои“, той не можеше повече да остане в родината си и бе принуден да поеме към Сибир заедно с новите си приятели. На съвестта му лежеше страшен грях и затова имаше нужда от душевно успокоение. Ала по редица лични причини не се отрече от исляма, което не му пречеше да се подвизава в християнско богоугодно заведение. А пък Фьодор Лукин със своето ангелско търпение подходи към сложната ситуация на Шамил хуманно и творчески. Равнодушният към догмите, ритуалите и други външни прояви на култа Федя умееше да намира точно онези думи, които толкова липсваха на тъгуващия по родината си Шамил…

— Не мога да гледам този бардак — заяви Степанич и скочи от стола. — Шамил, я ми помогни! Ще вкараме тези неща в кабинета. Фьодор, не се мотай в краката ни, вземи онази кутия, тя е по-малка…

След няколко минути безбройните кутии е волни пожертвования бяха пренесени и подредени.

— Надявам се, че поне си написал приемателен протокол за получаването на благотворителната пратка? — рече Арсений Степанич веднага след като си пое дъх. — Не си го направил, така ли? Ама, че си глупак. Малко са те одрусали данъчните. Поне знаеш ли какво има в тези кутии?

— Нали вече ти казах. Сутринта бяха пред входната врата. Не успяхме да видим какво има вътре. Не знаем и кой ги е донесъл. Тъй че с кого искаш да съставим приемателен протокол? Да речем, че аз съм приел пратката. Ама кой я е предал?

— Федя, ти си говедо. Изтънчено и високоморално говедо. Повикай бързо счетоводителите си. И след пет минути всички тези неща да са осчетоводени. Но най-напред да видим какво има вътре.

Деветте кашона изглеждаха нови, но не бяха залепени, а завързани с канап. Единият от тях беше много голям. Федя се насочи с ножица в ръка към първия:

— Тука, братлета, има някакви кабели…

— Чакай малко, не пипай… Всички да излязат навън, веднага! — Шамил задиша учестено, а очите му засвяткаха.

— Не, Шамил, това не е бомба. — Фьодор държеше в ръцете си една сребриста тонколона, от която висяха кабели. — Според мен това е някаква уредба.

— Дори нещо повече: тази дивотия се нарича „домашно кино“ — измърмори Степанич. — С плазмен екран! Ама че спонсори имаш, Фьодор…

Чеченецът нямаше представа колко би могло да струва подобно нещо. Федя също не знаеше и не искаше да знае. Колкото до опитния предприемач Власов, то той моментално оцени благотворителната пратка на няколко хиляди долара. Дори с амортизацията…

Домашното кино не беше ново, макар да бе в добро състояние. Седемте тонколони, плазменият екран и другите съставни части на луксозния комплект бяха опаковани доста небрежно. Дори като че ли някак си много набързо. Странно, че нищо не се бе счупило.

— Може да е крадено? — предположи Шамил, въртейки в ръцете си дистанционното управление, на чийто гръб кой знае защо беше залепена дъвка, която също бе употребявана.

И наистина, той май имаше право. Ала колкото и да си блъскаха главите приятелите заедно с присъединилата се към тях счетоводителка за какъв дявол трябваше да откраднеш нещо, за да го подариш веднага, и то анонимно, не можаха да измислят нито една приемлива версия. Разбира се, ако не сметнеха за нормално предположението, че в тайгата се е появил призракът на Степан Разин, който ограбва богатите, за да даде ограбеното на бедните.

— Имам още една идея — каза след дълъг размисъл Степанич. — Може би някой иска да те компрометира… В смисъл теб, твоята работа и нашия Александър Николаевич Белов…

— От какъв зор? — не разбра Федя.

Арсений Степанович само махна с ръка. Фьодор не се интересуваше от обществения живот, не четеше вестници и не гледаше телевизия. И всички можеха да бъдат сигурни, че тази луксозна вещ не би го съблазнила дори само заради възможността да гледа от време на време новините. Което означаваше, че нямаше никакъв смисъл да му обяснява защо всичко това го излага на опасност заедно с декласираните му приятели и с християнските му проповеди, които толкова рязко се отличаваха от православието, заело мястото на държавна идеология. В същото време самият Арсений Степанович сериозно се опасяваше, че неговият близък приятел като нищо можеше да бъде удавен от всяка вълна — например от поредната кампания за борба с „отстъпниците от Библията“…

— Няма значение, стига сме си чесали езиците — рече той. — Нали ти и без това няма да изхвърлиш този подарък.

— Лично аз може би бих го изхвърлил — отвърна сериозно Фьодор. — Но странниците отдавна ме молят за нормален телевизор, по който да гледат предаването „Бъди здрав“. Както и предаванията „Пей, хармонико“ и „Утро с Куркуров“…