Александър Белов
Целувката на Темида (37)

36.

След като премина през прелеза, Белов даде газ и се понесе с пълна скорост към летището. Зад тях тракаше безкрайната, дълга близо километър влакова композиция. Прекрасно, тъкмо жените имаха време да си намерят скривалище! Зад гърба му възмутените затворници крещяха и размахваха ръце. В микробуса духаше силен вятър, тъй като при удара с бариерата страничното стъкло се бе счупило, но това изобщо не охлаждаше разпалеността им.

— Стига, Грот, не се пали — подхвърли Саша през рамо с примирителен тон, — и без това си ми длъжник, както и твоите капии. Ако не бях закопчал онзи боец на покрива с белезници за колоните, сега нямаше да се возите на фолксваген. А пък така гранатометът си отиде на мястото и стрелецът също си отиде на мястото. Ти по-добре си помисли защо нямаме опашка?

— Ами, защо? Кажи ти, нали си много умен — отвърна престъпният бос.

— Ами, защото те знаят къде отиваме.

Когато наближиха летището, господа крадците започнаха да нервничат, защото нямаха нито оръжие, нито заложници, а пък Белов не ставаше за тази работа. Вярно, обстоятелството, че пред микробуса на ченгетата те предпочетоха синия фолксваген, също имаше някои предимства. И най-главното бе, че всички бяха живи. Само че връзката им с представителите на закона се прекъсна. Никой от пътниците не знаеше къде тук е прието да се посрещат и изпращат отвлечените от терористи самолети. Но не беше трудно да се досетят, че това със сигурност не ставаше на летището. Браточките оглеждаха пътя пред себе си и зад себе си. Все така никой не ги следваше, но и не беше ясно накъде отиват. Саша се отби от пътя и спря микробуса. Започна да се чува как по покрива му барабанят едрите капки дъжд.

Някъде в далечината се разнесе бръмчене, то ставаше все по-силно и след минута един боен вертолет на Министерството на вътрешните работи увисна в започналото да потъмнява небе точно над главите им.

— Бели — сепна се Грот, — какво ще правим? Накъде ще вървим?

Саша извади мобилния си телефон и се обади на Веденски. После каза:

— Общо взето, ще действаме по следния начин, браточки, сега тръгваме надясно покрай оградата към контролно-пропускателния пункт, а след това — през полето. Е-е-ей там, виждате ли, има един Ту-154? Тръгвайте право към трапа…

— А ти няма ли да дойдеш с нас? — попита мрачно Грот.

— Не, оправяйте се без мен. Винаги съм искал да отида до емирствата, но сега нямам време. Трябва да свърша още някоя и друга работа в Красносибирск.

— Бас ловя, че тук ще те очистят! Ще те убият и окото им няма да мигне. Защо не тръгнеш с нас?

— Стига де, не викай дявола! Без мен ще сте по-добре.

Саша изскочи, затвори вратата и им махна с ръка, сякаш им пожелаваше на добър час… Грот се премести зад волана и подкара микробуса.

— За спокойствието си прав, Бели — извика той през счупения прозорец. — Не ставаш за заложник, по-добре ще е веднага да те застрелям.