Александър Белов
Целувката на Темида (39)

38.

От гледна точка на драматизма и напрежението поредното заседание на районния съд в град Красносибирск по делото „Белов“, което се състоя на другия ден, надмина предишните, но това стана ясно в самия му край. А до този момент и пресата, и телевизионните коментатори се бяха обединили около мнението, че този политически фарс е стигнал до своя логичен край и скоро щеше да му бъде сложена точка. При това, независимо от факта, че бяха възникнали непредвидени обстоятелства, заради които той влезе в историята на съдебната практика като „процесът без подсъдим“. При всички случаи заради отсъствието на Александър Белов към този спектакъл вече нямаше никакъв интерес.

В този ден в залата на съда можеше да влезе всеки, който пожелае, само че желаещите бяха твърде малко. Журналистическото братство също беше слабо представено, тъй като предишната вечер се появи толкова противоречива информация, че всички окончателно се объркаха. Ясно беше само едно: че заключителното заседание по делото „Белов“, което във връзка със заболяването на съдията беше насрочено за утрешния ден, най-вероятно нямаше да се състои.

Според една от версиите подсъдимият Александър Белов беше починал от смъртоносен удар, който му нанесъл с нож някой от съседите му по килия. Друг източник твърдеше, че той станал организатор и вдъхновител на някакво дръзко бягство на затворници и сега бил обявен за издирване. Но палмата на абсурда би трябвало да се връчи на една трета „новина“, според която Александър Белов уж по необясним начин се озовал на летището в Красносибирск, отвлякъл самолет и отлетял за емирствата!

Казано накратко, след подобни глупости нямаше никакъв смисъл да се ходи в съда. Беше ясно, че инициаторите на процеса окончателно са се объркали. Затова в полупразната зала седяха само малобройните приятели на подсъдимия, които имаха твърде изтощен вид. Те се явиха тук, за да научат поне нещо за подсъдимия, защото до този момент възможността им за контакт с Белов беше рязко прекъсната от съдебните и прочее власти, а цялата информация за него строго се прецеждаше. Сред близките му беше и Лайза Донахю. Изключително елегантната обикновено американка се появи в съда, подпирайки се с бастун и с обувки с нисък ток по съветски образец. А под окото й имаше синина, която гримът не можеше да скрие.

В този ден политическият представител на президента господин Зорин също не изглеждаше кой знае колко по-добре. Днес като че ли бе забравил да си сложи обичайната маска на пренебрежение и бе разкрил истинското си лице на жалък и притеснен човек. Което не беше странно, защото на път към съда бе провел телефонен разговор със своя таен московски патрон, който му бе съобщил за среднощното бягство на Белов от сградата на летището, а също и за ареста на господин Удодов. А въпросният господин Удодов беше не само депутат и председател на Комитета по законността в Думата, но и партньор на Зорин в някои не съвсем легални търговски дейности.

Ала дори и това обстоятелство не порази Зорин толкова, колкото фактът, че никой от местните чиновници не бе сметнал за нужно да го информира за арестуването на Удодов. Макар това да бе станало, както казваха ченгетата, на негова земя. Старият номенклатурен вълк Зорин моментално разбра какво означава това.

И така, заседанието на съда се състоя. Точно в десет часа сутринта заедно с ударите на часовника съдията Чусов и държавният обвинител Константинов заеха местата си. Съдията остави дебелата папка с документи, която донесе със себе си, въздъхна, сложи си очилата и започна да разглежда книжата. Той дори не погледна към бившия си приятел. Приятелят му също избягваше да гледа към него. Това обстоятелство имаше скрито значение само за тях двамата, защото им беше ясно, че до края на живота си повече никога няма да си подадат ръка.

Чусов най-сетне разгада вечния си опонент и разбра какво не е харесвал в него: да, прокурорът Константинов изпитваше садистично удоволствие от своята работа. Неговата длъжност и положението му му даваха възможност да се чувства като творец на човешките съдби, като господар на живота и смъртта на подсъдимите. Той бе превърнал в своя собственост и дори можеше да се каже, че направо бе приватизирал всички прерогативи на държавата — правото да определя наказание, да привлича под отговорност, да посочва мярката за наказанието. И дори и да не търгуваше с тях, той ги използваше като стъпала за кариерата си. Не той служеше на закона, а законът му служеше, за да задоволява амбициите му.

И слава богу, че Белов днес развали празника на прокурора! Неговото място в желязната клетка така си и остана празно.

Никой от събралите се тук, дори и адвокатите му, вече не се надяваха да видят този авантюрист на подсъдимата скамейка. Но правилата принуждаваха участниците в процеса да изиграят отредените им роли докрай. Съдът трябваше да се състои дори и само за да регистрира факта, че подсъдимият отсъства.

Едва секретарката на съда успя да произнесе първата ритуална фраза „Станете, съдът влиза!“, когато на вратата на залата се чу шум. Един мъж, когото охраната бе взела за клошар, настойчиво се опитваше да проникне в залата, където се провеждаше заседанието. Чусов остави документите, свали очилата си и се вгледа в нарушителя.

— Оставете го да влезе! — извика съдията. — Никой не може да откаже на един гражданин правото му да заеме мястото си на подсъдимата скамейка.

Александър Белов вървеше по пътеката в абсолютна космическа тишина. И едва след като охранителят затвори след него желязната врата на клетката, залата отведнъж избухна в овации. От тази минута нататък овациите станаха неразделна част от живота му…