Александър Белов
Целувката на Темида (3)

2.

Игор Леонидович Веденски не изглеждаше чак толкова убедително в ролята на дядо, колкото в ролята на генерал от Федералната служба за безопасност. Той позорно се объркваше и се плашеше, когато внучката му се криеше ту в гардероба, ту зад дивана, а сетне изскачаше с вик оттам и изстрелваше с пистолета играчка струйки вода. Дядото не можеше да измисли нито една подходяща сюжетно-ролева игра, която, от една страна, да е познавателна и полезна за развитието на детето, а, от друга страна, да се хареса на четиригодишната Даша.

Всъщност нямаше нужда да си напряга ума, защото дъщеря му бе приготвила всичко необходимо и дори бе залепила с магнит за хладилника подробна инструкция кога и какво трябва да вечерят и кога да си легнат да спят. Вярно, имаше две строги табута, които забързаната за студентския купон по случай Татянин ден млада майка настоятелно помоли да бъдат спазени. Първо, в никакъв случай да не къпят котката и, второ, да не гледат „Покемоните“, тъй като според слуховете зловещото японско филмче имало някакъв зомбиращ ефект и оказвало пагубно влияние върху детската психика.

— Искаш ли да поиграем на морски бой? — попита с фалшив ентусиазъм Игор Леонидович.

— Не — отвърна момиченцето. — Искам да изкъпем котката.

— Или да поиграем на шашки? — В гласа на генерала прозвучаха абсолютно неприсъщи за него умолителни нотки.

— Котката! Котката!

„Това дете има желязна воля. И здрави нерви — помисли си отчаяно изпълняващият задълженията си на дядо. — Сигурно ще стане чекист.“

Игор Леонидович се озова случайно в ролята на гледачка на внучката си. Обикновено тази чест неотменно се падаше на съпругата му и именно тя беше човекът, който от време на време пускаше младото семейство — дъщеря си и мъжа й, да се позабавляват. А тя се занимаваше с внучката им Даша, което на семеен жаргон се наричаше „дашкувам“. Ала сега случаят беше по-особен, тъй като жената на Игор Леонидович бе избрала точно този момент, за да осъществи една стара своя мечта — да предприеме пътешествие, наречено „Класическа Италия“.

След тежката травма, която навремето получи в една автомобилна катастрофа, Веденски всяка година трябваше да се изследва и да провежда рехабилитация. Излишно е да споменаваме, че чиновникът най-често успешно отлагаше за неопределено време това задължение, защото като всеки нормален човек не обичаше да се лекува. Пък и освен това, за разлика от равните му по звание шкембести чичковци, страдащи от астма, генералът от Федералната служба за безопасност се чувстваше в отлична физическа форма. Той още не бе доживял възрастта, в която единственото смислено пожелание към човека беше свързано със здравето му.

Ала този път нещата се обърнаха. През първата седмица след новогодишните празници лекуващият му лекар се обади три пъти, напомни му за планираното изследване и прояви нехарактерна за него настоятелност. Освен това Игор Леонидович за пръв път се почувства уморен.

Тази умора не приличаше на обикновено физическо пренатоварване, при което бе достатъчно да се наспиш добре и да излезеш да покараш ски на чист въздух, за да възстановиш напълно формата си. Причината, източникът на неговата умора като че ли беше самият живот. Може би точно това беше начинът, по който старостта се прокрадваше към човека.

През последните месеци Игор Леонидович забеляза, че проявява недопустимата за своята дейност раздразнителност и нетърпимост към хората. И това се отнасяше най-вече за многобройните нови сътрудници.

Дръзкият отбор от млади политици, за които се бе утвърдило всеобхватното определение „северняците“, настъпваше бързо и планомерно по всички фронтове, включително и във ведомството на Веденски. По коридорите на властта, по трибуните и на телевизионните екрани се появиха нови лица, които според остроумното определение на Игор Леонидович бяха „обезобразени с харизма“. По тези физиономии недвусмислено избиваше смесица от равни количества дълбока принципност, съчетана с феноменална политическа гъвкавост, непримирима твърдост на борци и як апетит на млади самци.

— Дядо, дават „В света на животните“! — сграбчи дистанционното на телевизора Даша.

Малките лъвчета на екрана хищно разкъсваха уловения от стария лъв лопатар. Игор Леонидович реши, че предаването за животните не е най-лошото зрелище, което можеше да предложи телевизионният екран на малкото момиченце. Сега най-важното бе да внимава детето да не стигне до „Покемоните“. На този етап внучката му поне престана да стреля с водния пистолет по него и по котката…

Веденски все по-често се улавяше да мисли, че е готов на каквито и да било контакти, с изключение на онези, които бяха свързани с изпълнението на непосредствените му служебни задължения. Той ненавиждаше светските купони, където трябваше да „показва мутрата си“ и които от време на време му се налагаше да посещава. Всевъзможните пресконференции, „телемостове“ и необходимостта да общува с депутатите го дразнеха до крайна степен. За щастие с тази част от работата напоследък се бе нагърбил генерал Хохлов и това беше добре и за двамата — както за ръководителя на ведомството, който скоро щеше да навлезе в пенсионната възраст, така и на неговия заместник, който бе най-вероятният наследник на високия пост.

Впрочем, именно недвусмисленото пожелание на генерал Хохлов затвърди решението на Игор Леонидович да направи таймаут. Пожеланието бе направено, след като двамата се върнаха от поредното заседание на комисията по разследване на „сблъсъка на подводницата с телевизионната кула в Останкино“ и шефът уж случайно се отби в кабинета на подчинения си. Това ставаше само в случаите, когато му предстоеше деликатен разговор.

Преди да пристъпи към разговора, Андрей Анатолиевич Хохлов с любопитство огледа кабинета, сякаш за пръв път влизаше в него, и забоде очи в портрета на Дзержински.

— В стаята сме двама: аз и Феликс… — рече замислено той.

С каламбура си шефът намекваше за обстоятелството, че повечето колеги на Веденски бяха сметнали за по-добре да се разделят с портрета на основателя и духовния водач на страховитото ведомство. И смениха остроносото, острооко и остробрадо лице на този Мефистофел на революцията с простоватия лик на държавния глава. Това хем беше в крак с времето, хем по същество беше вярно, тъй като действащият президент Батин беше техен човек, от средите на чекистите…

Колкото до заместник-директора на Федералната служба за безопасност генерал Веденски, той от някакъв момчешки инат остави на стената Железния Феликс и напълно пренебрегна Батин. Това беше неговият малък бунт срещу политическата конюнктура.

— Какво беше казал Феликс Едмундович за ръцете, главата и сърцето? — подсмихна се Хохлов. — В чистотата на вашите ръце, Игор Леонидович, лично аз никога не съм се съмнявал. Но за температурата в главата ви… По тази точка имам някои въпроси.

Всичко беше ясно — генералът кротко му набиваше канчето заради поведението му по време на съвещанието. Игор Леонидович за миг се поддаде на раздразнението и много рязко парира в спора един от депутатите, който бе председател на Комитета по законността и правото в Думата. Направи го прекалено рязко и дори язвително. Наистина ли отношението му бе проличало толкова много?

Те си поговориха още малко за текущите проблеми и вече на тръгване Хохлов още веднъж повтори пожеланието си:

— Почивайте си, Игор Леонидович. Лекувайте се, докато има такава възможност, засега няма никакви страховити произшествия и никого отникъде не са свалили…

Този разговор остави у Веденски някакво неприятно чувство. И най-вече силно го засегна намекът на стария мъдър чекист — или пък само му се стори, че имаше такъв намек — че въпросът за бъдещото му назначаване на върха на Федералната служба за безопасност още не е решен окончателно и че кандидатът не бива да губи бдителност. Като че ли той толкова държеше на този пост.

Така се озова на болничното легло в ръцете на физиотерапевтите и масажистките. Но това не му донесе душевно равновесие. „Защо ли не тегля една майна на всичко? На тези подмолни игрички, на мишата тупурдия и на вечната надпревара кой ще стигне пръв и ще отмъкне по-голямо парче от баницата… — размишляваше той, омотан в електроди. — И свободата моментално ще настъпи…“

Лежеше на кушетката и разглеждаше една едва забележима пукнатина на тавана. Точно от такива малки пукнатини започваше разрушаването на всеки монолит. Дали пък в неговите взаимоотношения с държавата не се бе появила такава пукнатина? В този момент за него многозначителната дума „свобода“ беше синоним на обикновените човешки радости. А именно, на възможността да се смее, когато му е смешно, да тъгува, когато му е тъжно, да подкрепя приятелите си, а на подлеца да казва в очите, че е подлец. И да окача на стената в кабинета си портрета на когото си иска. Пък ако ще дори да е на Джон Ленън…

Съседите му от болничното отделение, които бяха разни дебелошкембести генерали, трескаво обсъждаха наличието на белтък в урината си и липсата на здрав разум в призивите армията да стане професионална. Само след три дни Веденски усети, че се задушава в тази атмосфера и дезертира, като се прибра вкъщи…

Ръмженето на малките лъвчета някак незабележимо се смени с пискливите гласове на анимационните герои и възпитателят, който се беше разсеял, със закъснение забеляза, че по екрана се носят забранените за гледане покемони. Даша се бе подпряла на дядо си и бе впила очички в екрана. Ако сега се опиташе да откъсне момиченцето от заниманието му, това можеше да има „непредсказуеми последствия“ и затова Веденски малодушно реши, че всъщност няма нищо страшно. Това просто беше един най-обикновен евтин филм с лоши рисунки, който не заплашваше с никакво зомбиране. Все пак опитният боец на тихия фронт имаше право да преценява такива неща…

Игор Леонидович се излегна удобно на дивана и разтвори вестника. През последните дни той правеше това с нежелание и възможно най-рядко, понеже имаше право поне докато е в отпуск, да си почине от отрицателните емоции! Затова преглеждаше новините само за да види дали, както се изрази шефът му, няма някакви „страховити произшествия“ и дали не са свалили някого отнякъде.

През тази година в борбата с тероризма са включени дори и дядо-коледовците…

След като излежа присъдата си за мошеничество, шефът на скандално известната фирма на Властелина веднага откри два нови пункта за събиране на пари от населението…

Служителите на милицията са открили в един от градските клубове автомат, който вместо газирана вода пуска таблетки екстази…

Наистина, оптимизъм излъчваха единствено обявите на врачките, които обещаваха да премахнат уроки със сто и петдесет процента гаранция.

— Какъв е този Покемон? — разнесе се изведнъж идиотски крясък от телевизора.

От изненада Игор Леонидович подскочи и неволно натисна с лакът дистанционното. В същия миг картината на екрана се смени и вместо изображението на фантастичното същество с очи на задника се показа умореното харизматично лице на въпросния депутат. На същия онзи Удодов — председателя на Комисията по законността, с когото Веденски наскоро се бе счепкал. С пламнали от гняв очи депутатът разобличаваше самозабравилите се олигарси, пропагандираше всеобщо равенство пред закона и настояваше бизнесмените да проявяват социална отговорност вместо политическа всеядност. Веденски остави вестника, защото нещо в тона на оратора привлече вниманието му.

— Какъв е този покемон!? Какъв е този покемон!? — заливаше се от смях Даша, тъй като мустакатият чичко наистина приличаше по нещо на смешния покемон. — Дядо, хайде, де, върни го!

— Чакай малко, внуче… И без това сега там има реклама — отстрани нежно момиченцето Веденски и започна да натиска другите копчета на дистанционното.

По един от каналите водещият Леонид Якубович, надянал по палячовски току-що подарената му морска фуражка, въртеше „колелото на късмета“. По друг канал имаше директно излъчване на репортаж за пускането във вода на атомния крайцер „Пацифист“. Там се мярна и усмихнатото лице на генерал Хохлов, понеже шефът му беше в президентската свита, а сетне камерата се задържа върху лицето на президента Батин, който носеше същата морска фуражка като Якубович. Президентът въртеше руля на крайцера.

— А какъв е този покемон?! — повтаряше непрекъснато Даша шегата си, която явно й хареса.

Най-сетне той намери онова, което търсеше. Стремейки се към максимална безпристрастност, водещата на новините по телевизия НТВ съобщи:

„Тази сутрин по време на речта му в университета на град Екатерининбург беше задържан известният предприемач и генерален директор на Красносибирския комбинат за алуминий Александър Белов. На ръководителя на «Красносибмет» е предявено обвинение за укриване на данъци и за създаване на престъпна групировка, чиято цел е била присвояване на средства в особено големи размери…“

За миг в едър план показаха лицето на Саша, когото извеждаха от сградата на университета с белезници на ръцете. И ръката на баретата, която натискаше главата на Белов, докато го натикваше в колата… Веднага след това, явно за да компенсира мрачната новина, започна репортаж за зоопарка в град Зарюпинск, където слоницата бе родила едно очарователно слонче, наречено от служителите в зоопарка Олигарх…

Веденски извади мобилния си телефон и набра номера на генерал Хохлов. След поредица от дълги сигнали му съобщиха, че апаратът или е изключен, или се намира извън обхват. Ами, да, разбира се. В този момент генералът беше заедно с президента зад Полярния кръг на работно посещение при моряците! Първите хора в страната се правеха, че нямат нищо общо с това и че някой друг е измислил и задействал играта „Убий олигарха“.

Игор Леонидович притисна слепоочията си с длани, стараейки се да се съсредоточи. Той мереше стаята с крачки и чертаеше плана на по-нататъшните си действия, когато притихналата Даша го дръпна за ръкава:

— Дядо, няма ли да вечеряме? Мама каза, че днес е твой ред да се грижиш за мен!

— Какво? Да, миличко… Няма да ми повярваш, но в момента повече от всичко на света се грижа точно за теб.