Александър Белов
Предан враг (43)

43.

На път за летище „Шереметиево“ Пчелата нареди на брадатия шофьор да спре до един цветарски магазин.

— Карамфилите ви какви са? — попита той миловидната продавачка.

— Тези са холандски, тези са полски… — с известна гордост започна да показва момичето пъстрите, бухлати и много ефектни цветя.

— А имате ли наши? От Подмосковието? — прекъсна я Пчелата, тъй като се канеше да изпълни точно поръчението на баща си.

— Ето… — показа с леко разочарование продавачката едни най-обикновени карамфили, които бяха сврени в самия ъгъл на магазинчето. — Тези май са от Люберец…

— Става — кимна той. — Дайте ми един.

Продавачката окончателно изгуби интерес към него. Издърпа от кошницата първото цвете, което й попадна, и го хвърли небрежно на тезгяха, без дори да му предложи да го увие в целофан. Пчелата също така небрежно й подхвърли една банкнота от двайсет долара, взе карамфила и излезе навън.

Волвото се носеше към летището. Мрачният шофьор, който приличаше на горски разбойник, съсредоточено мълчеше. Спътникът му също мълчеше. Пчелата отново и отново се връщаше в мислите си към неотдавнашния разговор с Белия. И колкото повече мислеше за това, толкова повече му ставаше ясно каква голяма грешка беше допуснал.

Да разчита, че Белия щеше да се съгласи с този проект, беше пълна глупост от негова страна, но още по-голяма глупост бе това, че настоя и че се опита да го убеди. След тази история Саша не можеше да не си зададе въпроса от къде на къде Витя Пчьолкин изведнъж с такъв ентусиазъм се опитваше да го въвлече в това начинание, за което отсега беше ясно, че ще бъде пълен провал.

Глупаво… По дяволите, колко глупаво бе всичко! И как можа да се подведе така?!

Пчелата с досада врътна глава. След миг погледна към часовника си. Шофьорът с вид на горски разбойник също погледна часовника си и го успокои:

— Ще успеем.

— Знам, но ти натисни газта — мрачно изрече Пчелата. — Не можеш ли да караш малко по-бързо?

Шофьорът изсумтя обидено и натисна педала. Пред тях вече се виждаше сградата на летище „Шереметиево“, когато в джоба на Пчелата изпиука мобилният му телефон.

— Слушам! Да, Аслан… — малко раздразнено отвърна той, но изведнъж подскочи и изрева: — Какво-о-о?!

Веднага се съвзе, бързо премести мобифона в другата си ръка и се извърна към прозореца.

— Живи ли са? Кой? — напрегнато попита. — Хайде, чакам…

Той се бе превърнал само в слух и чакаше да му кажат нещо. Шофьорът го стрелна с поглед и разтревожено попита:

— Какво е станало?

Пчелата не му отговори.

— Защо мълчиш? — попита отново брадатият.

— Всичко е наред — подхвърли му Пчелата и отново повтори в мобифона: — Да, да, слушам… Това сигурно ли е?

Отпусна ръката си, в която държеше мобилния телефон, и се втренчи в предното стъкло. След тягостна пауза отпусна глава назад върху облегалката и ужасено прошепна:

— Сега я втасахме…