Александър Белов
Предан враг (3)

3.

Когато на сутринта Космос влезе в кабинета на Белов, той вече се канеше да излиза. Саша бегло преглеждаше някакви книжа на бюрото си и отделяше документите, които му бяха необходими, в една кожена папка, върху която бе отпечатан неговият монограм. Без да прекъсва заниманието си, стисна ръката на приятеля си и виновно поклати глава:

— Косе, извинявай, ама главата ми пуши! Хайде да го отложим или казвай, ама бързо. Така става ли?

— Мога да го кажа и бързо — кимна той.

Бързането никак не му харесваше, но не можеше да отлага повече разговора. Белов затвори папката и натисна клавиша на интеркома:

— Валера, готов съм, ей сега слизам… — рече в микрофона и се обърна към Космос: — И какви ти ги надрънка Лука?

— Казано накратко, крадците ни предлагат да пласираме оръжие в Чечения — отвърна намръщено той, тъй като явното пренебрежение, с което Саша му зададе въпроса си, не предвещаваше нищо добро. — В началото — стрелково. Условията са фифти-фифти. Сега цените в Грозни са горе-долу следните: ръчна противотанкова граната — две бинки, „Стечкин“ — приблизително толкова, „Калашник“ — около три бинки… Там пазарът е бездънен, разбираш ли, Саша? А насреща са десетки милиони.

— Ами, тогава защо се обръщат към нас? — равнодушно сви рамене Белов, прибирайки останалите върху бюрото документи в сейфа.

— Саша, какво ти става, защо се държиш като тъпанар?! — ядоса се Космос. — Ти не си тъпанар! Нищо не ни пречи да купим и да продадем оръжието. Единственият ни проблем е превозът. Всичко друго си го имаме — каналите, митницата и всичко, което е нужно… Какво ще кажеш, а?

Саша обърна един стол, седна срещу приятеля си и се намръщи:

— Да вървят по дяволите, Косе, не смяташ ли, че така ще е по-добре? Достатъчно проблеми си имам, само Чечения и крадците ми липсват.

— А на мен ми се струва, че това е страхотна идея! — продължаваше да настоява Космос.

— Зарежи тая работа, Косе, зарежи я… — прекъсна го Белия с все същата гнуслива гримаса. — Ние прехвърляме специалните си активи в легални схеми, а пък ти пак си знаеш своето… Е, няма да стане, няма да се занимавам с оръжие! Аз съм пацифист, ясно ли е?!

— Недей да се пенявиш, Саня. — Той понижи глас и важно изрече: — Лука подхвърли идеята да те короноваме.

— Ех, мама му стара! Какво щастие ме споходи! — подигравателно плесна с ръце Белия. — Разбери, крадците са подли твари. Днес ще те короноват, а утре ще ти забият ножа в гърба. Повярвай ми, нещата не са толкова прости, Косе…

Той стана, оправи възела на вратовръзката си и взе папката от бюрото. Разговорът, който така и не можа да започне сериозно, вече беше приключил. Космос усети как в него се надигат обида и злоба. Беше очаквал съвсем друг резултат от срещата си с Белия…

— Саня, аз винаги те слушам, но знаеш ли, въпреки всичко някой ден ще направя онова, което искам! — ядосано изстреля той подир Саша, който бе тръгнал към вратата.

— Ами, направи го, бе, Косе, направи го… — Той се обърна и внимателно изгледа приятеля си. — Само че запомни едно: има ситуации, в които играеш ти, и обратното — има ситуации, в които изиграват теб!

Саша знаеше какво говори. Още повече сега, когато бързаше за срещата със своя опекун Веденски от Федералната служба за безопасност. Той му бе позвънил по телефона преди час и с безпрекословен тон бе поискал среща с него. Тази настоятелност беше абсолютно необяснима. Толкова отдавна не поддържаха контакти, че Белов дори започна да се чуди дали пък случайно в голямата къща не му бяха дали „свободно“? И изведнъж — на ти сега!…

Разбира се, нямаше как да знае какво бе предизвикало обаждането на Веденски. Но изобщо не се съмняваше в едно: че пак щяха да му натрапват чуждата воля и пак щяха да поискат от него да изиграе някаква малка роля в нечия голяма игра. Мисълта, че на него — Саша Белов, отново му предстоеше да изпълнява функциите на шестица в нечий сложен пасианс, беше непоносима! И той реши: да става каквото ще, но днес щеше да каже на Веденски „не“, днес най-сетне щеше да се откачи от въдицата му!

Моментът беше много подходящ. На федералния едва ли му беше известно, че само след десетина дни документите за фонда вече щяха да бъдат подписани и пред Белов щяха да се разкрият огромни възможности за легален бизнес. А след още половин година, когато фондът набереше пълна скорост, той щеше да се превърне в авторитетен и уважаван бизнесмен и тогава вече със сигурност нямаше да е лъжица за устата на Веденски.

Разговорите му с „опекуна“ никога не минаваха лесно, но днешният обещаваше да бъде особено тежък. Белия много се вълнуваше, макар че се стараеше да не показва това. За да се залиса с нещо и да прикрие напрежението си, той дори си купи сладолед, макар че не го понасяше.

Колкото и да бързаше, Саша закъсня за срещата край фонтана „Дружба на народите“ в Музея на народното стопанство. Веденски вече беше там и бавно се разхождаше покрай пейките, навел глава и хванал ръце зад гърба си.

— Здравейте, Игор Леонидович! Отдавна не сме се виждали — приветливо се усмихна Саша и протегна ръка. — Какво толкова се е случило в голямата къща, в джунглата, тъй да се каже, че не търпи отлагане?

— Трябва да приемете предложението на Лука — изненада го Веденски.

Прикривайки смущението си, Саша се подсмихна и погледна с любопитство събеседника си.

— Слушайте, ама вие, ако питате мен, направо сте вездесъщ! Аз самият научих това едва тази сутрин.

— Най-обикновени оперативни мероприятия. — Той не обърна внимание на шеговития му тон и в желанието си да подчертае важността на думите си, го изгледа строго и му повтори с безизразен и твърд глас: — За да ви стане абсолютно ясно, повтарям: вие сте длъжен да приемете предложението на крадците.

„Така, започва се… — помисли си Саша. — Значи сега на службите им се е прищяло и с търговия с оръжие да се занимавам! Този път ще го духаш, Игарьок!“

— Игор Леонидович, аз не съм длъжен на никого и за нищо — също така спокойно и твърдо отвърна той.

— Глупава и самоубийствена грешка е да се разсъждава по този начин — неодобрително поклати глава федералният.

— Искате ли сладолед? — рязко смени темата на разговора Белов.

— Не.

— Знаете ли, като дете почти не близвах сладолед. С майка ми живеехме сами, парите не ни стигаха…

— Направо ще се разплача — изсумтя чекистът и седна на една пейка под кичестата ела.

— Недейте, Игор Леонидович! — настани се до него и Белов. — Ще вземе, не дай Боже, да ви види някой!

— Мислите ли?

— Разбира се! Впрочем, вече ни следят…

— Кой?

— Една катеричка.

— При вас ли е?

— Не, на дървото.

— Това е една наша сътрудничка.

— Мили Боже! Вие сте навсякъде! — разпери ръце Саша. — Къде ли да се дяна аз, горкичкият?!

Сега беше ред на Веденски да смени посоката на разговора. От леките словесни еквилибристики той мигновено премина към сух и почти официален тон. Погледна с присвитите си стоманени на цвят очи право пред себе си и рязко изрече:

— Вие определено подценявате ситуацията, Белов. Това е голямата политика. В Чечения се готви страшна гюрултия и службите имат намерение да подкрепят противниците на Джохар. С отказа си вие се противопоставяте на държавните интереси. Давате ли си сметка какви последствия могат да възникнат в такъв случай?

Това вече беше открита заплаха. Саша трябваше някак да разведри обстановката, ала да го направи по начин, от който у федералния да не остане дори капка съмнение, че той за нищо на света няма да се забърка в тази мръсна работа.

Помълча известно време и погледна часовника си.

— Игор Леонидович, разберете ме правилно — рече сговорчиво. — По принцип аз нямам нищо против нашето сътрудничество, но смятам, че съм си извоювал правото да поддържам с вас паритетни отношения… Тази тема не ме интересува, така че нека да прекратим дебатите по нея! Извинете, но трябва да тръгвам, закъснях.

Белов стана от пейката и ядосано хвърли в кошчето за смет недоядения сладолед.

— Саша, а къде е днес Лендъл? — попита внезапно Веденски. — Или, да речем, Макенроу?

Той с недоумение се обърна към него.

— Просто искам да кажа, че политиците, както и тенисистите, идват и си отиват. А вие какво ще правите, когато останете без партньор? — с едва забележима усмивка попита „опекунът“ му?

„Знае! Всичко знае, гадът! И за тениса, и за Виктор Петрович, сигурно и за фонда знае! — мина му през ума. — Все едно няма да отстъпя, няма да се огъна! Стига, край! Нека да си намери друга шестица!“

— Ще си намеря друг, няма проблеми — безгрижно сви рамене той. — Сега вече много хора играят тенис. Такива ми ти работи, Игор Леонидович, разбираш ли! — майсторски преправи гласа си като този на главния тенисист в държавата Белов и решително стана. — Всичко хубаво!

— И вие да сте жив и здрав! — с леден тон процеди през зъби Веденски зад гърба му.

„Зле премина този разговор — мрачно си мислеше Белов, докато крачеше покрай безкрайната редица от колички и огромни карирани сандъци. — Много зле…“