Александър Белов
Предан враг (40)

40.

След няколко дни, през които почти непрекъснато валя сняг, слънцето най-сетне се показа. То се отразяваше в прясно натрупаните преспи, в широките прозорци и по блестящите поцинковани покриви на крайградските къщи.

Оля излезе на площадката пред входната врата на вилата им в Рубльовка и примижа, защото след закритите с щори и пердета помещения неудържимият водопад от слънчева светлина направо я ослепи.

Откакто се беше върнала от Америка, почти непрекъснато се чувстваше потисната. Вината за това беше на мъжа й, защото той бе престанал да крие връзката си с наглата и развратна актриса. Онова, което Оля само смътно подозираше, преди да замине за Америка, след завръщането й в Москва се оказа отвратителен, гнусен и очевиден за всички факт.

Тя се задушаваше от обида и озлобление, затова първото, което й хрумна да направи, беше веднага да напусне мъжа си. Но след като поразмисли трезво, стигна до извода, че явният разрив със Саша не беше в неин интерес. Първо, тя все още продължаваше да го обича и не й се искаше да го загуби завинаги. А тъй като познаваше характера на съпруга си, Оля се боеше, че ако тя захлопне силно вратата пред него, той можеше да я затръшне завинаги пред нея. Второ, с изненада и дори със срам тя осъзна, че изобщо не й се иска да живее в миниатюрното апартаментче на баба си или на старата вила, без охрана и без прислуга и притисната от постоянната грижа за насъщния хляб. Оказа се, че до такава степен е отвикнала от това, че самата мисъл за всекидневна работа (къде, като каква) й се стори стряскащо недопустима.

След дълги и мъчителни колебания сподели своето нещастие с баба си. Но най-неочаквано за нея тя не се възмути и не започна да призовава всички небесни злини да се стоварят върху главата на изменника. Реакцията на възрастната жена се оказа далеч по-спокойна и съвсем премерена. С тих и безизразен глас тя изложи пред нея серия от изтъркани съвети, чиито смисъл се свеждаше до следното: „Трябва да изтърпиш това, Оленка, той ще се налудува и сетне пак ще е твой.“

И Оля реши да търпи. Опитваше се да прогони мрачните си мисли, но дните минаваха, а настроението й си оставаше все така лошо. Ето, че и днес още от сутринта ходеше като попарена, докато яркото, щедро и празнично слънце, пръскащо лъчите си така, сякаш не беше зима, не я окъпа със светлина.

Веднага си спомни стихотворението на Пушкин „Студ и слънце — ден чудесен!“, на устните й се появи радостна усмивка и Оля с кристална яснота проумя, че всичките й беди са преходни и че в крайна сметка нещата непременно ще се подредят по възможно най-добрия начин.

— Ваня! — обърна се и подвикна на сина си тя. — Ела бързо, виж каква красота е навън!

Момченцето се изтърколи като житена питка на площадката пред входната врата, също примижа и попита:

— Къде е класотата?

Оля се разсмя:

— Ами, ето я, навсякъде е…

Ваня разтвори очи, изтича по стъпалата и започна да подскача по квадратните плочи, с които беше облицован вътрешният двор на тяхната къща.

— Тили-тили, тали-тали… — възторжено крещеше той.

На Оля също й беше радостно и леко на душата и тя тихичко започна да припява на сина си:

— Това не сме го учили, това не сме го писали? Па-рам-пам-пам!

Те весело изпяха три пъти припева (нито майката, нито синът знаеха останалите думи на песента), без да обръщат внимание на грамадния охранител, който ги стрелкаше с погледи изпод вежди. Внезапно двете крила на вратите се плъзнаха с дрънчене встрани и в двора с мудната грация на хипопотам влезе черният мерцедес на Фил.

Той изскочи от колата, разпери ръце и тръгна, полюлявайки се, насреща им.

— Здравей, Валерочка! — усмихнатата Оля целуна Фил по бузата. — А къде си изгубил Макс?

— Здрасти, Оля. Той си има някаква работа. Аз ще ви закарам до поликлиниката, а пък той ще ви върне обратно, съгласна ли си? — Фил клекна пред момченцето и сложи ръцете до главата си като рога. — Здрасти, Вано, как вървят нещата?

— Стлахотно! — с лукава усмивка му показа вирнатия си палец Ваня.

— Бива си те, хлапе! — Той грабна със смях момченцето на ръце, подхвърли го високо, хвана го под мишницата си и го понесе към колата.

Те бързо се настаниха вътре и мерцедесът пак така бавно излезе на улицата. Пътят до шосето минаваше през борова гора и Олга започна да се любува на величествената красота на окичените със снежни корони дървета. Ваня беше застанал на колене и наблюдаваше как снегът се вдига и завърта на вихрушки след автомобила.

Фил наруши тишината:

— Оля, как ти изглеждат нещата тук след проклетата Америка, трудно ли ти е?

— Знаеш ли, сякаш изобщо не съм била там — усмихна се тя. — Вярно, първата седмица бях объркана, събуждах се и изобщо не можех да разбера къде съм, какво правя… А после се оправих, свикнах…

— А пък след изборите ние уж заживяхме спокойно, само че момчетата се изпокараха — оплака се Фил. — Сигурно знаеш за това?

— Как да ти кажа, по-скоро се досещам, защото Саша нищо не ми казва… — Сви рамене Оля. — Витя и Космос са скарани, така ли?

— И не само те. Всичките са с магарешки инат! — Той махна разстроено с ръка. — Всички искат да са началници…

Мерцедесът излезе на Рубльовското шосе, рязко набра скорост и се понесе към столицата.

Снежните вихрушки зад колата изчезнаха и Ваня започна да си търси ново занимание. След като дръпна една подир друга всички ръчки по вратата на колата, той бръкна в оставения до него сак на Фил. Олга се опита да възпре сина си:

— Ваня, не може! Това е чужд сак, разбра ли? Ваня! Чу ли какво ти казах?! Ех, ти, същински бащичко си!

— Състински бастиско… — усмихна се момченцето. — Бастиско Сяся…

Фил следеше с усмивка малкия пакостник в огледалото за обратно виждане.

— Оля, защо го водиш в поликлиниката? Че той е по-здрав от всички нас. Нали така, Вано?

— Плюй през ляво рамо — махна с ръка към него Оля. — Ами ваксините?

Фил покорно плю през лявото си рамо и лекичко почука по малката иконка, която висеше на предното стъкло.

А малкият Ваня се възползва от това, че за миг бяха забравили за него, и отново бръкна в сака на Фил. Отвори незакопчания капак на сака и мушна ръката си вътре.

— Ваня! — отново се опита да го възпре майка му. — Чу ли какво ти казах, не бива да бъркаш вътре! Какво е това безобразие, а?!

Дръпна сака от ръцете на сина си, капакът му се отвори и пред очите й се разкри онова, което Фил беше сложил в него. Тя изпищя, моментално сграбчи Ваня и го сложи на коленете си.

— Валера! — прошепна с ужас. — Там има някаква глава!

Той погледна изплашената Оля в огледалото и прихна:

— Това е за филма. Нали идвам от снимки.

Хвърли поглед към пътя, посегна бързо към сака и измъкна от там за косите гумената глава, чиито черти на лицето съвпадаха с неговите.

— Приличаме ли си с този красавец? — с известна гордост попита. — А ти какво си помисли?

Ваня протегна ръчички към отливката, но още несъвзелата се от шока Оля го дръпна.

— Оле-ле, Валера, махни тази гадост! — чак потръпна от отвращение тя.

Фил се изсмя още веднъж, напъха главата обратно в сака и го премести отпред. Оля най-сетне дойде на себе си и поклати глава с усмивка:

— Ех, момчета, човек никога не скучае с вас!

Хленчейки, момченцето продължаваше да посяга към сака и Фил веднага се притече на помощ на Олга:

— Вано, искаш ли да видиш как чичо Валера се снима в киното? Оля, отзад има една камера, там е записан дуелът с мечове, днес го заснехме. Покажи го на Ваня, само че превърти лентата.

Оля се залови с камерата, а Фил започна да разказва за филма:

— Филмът ще бъде нещо от сорта на „Хорц“. Гледала ли си го? Онзи, в който играе Ламберт…

— Французите казват „Ламбер“ — отбеляза Оля.

— Няма значение! — махна с ръка Фил. — Та така, в него има едни безсмъртни момчета и можеш да ги убиеш само ако им отрежеш главите…

Оля едва удържаше сина си, който се въртеше на коленете й, и умело боравеше с камерата. Тя отвори малкия монитор и пусна лентата. На миниатюрното цветно екранче се появи картина.

— Ето, а действието се развива в Урал, във военните заводи, представяш ли си? — продължаваше разказа си Фил. — Абе, пълна глупост! Но триковете са страхотни! А онзи с червения плащ съм аз…

Ваня гледаше като омагьосан как средновековните рицари се бият. Схватката наближаваше края си и ето, че отсечената глава на Фил полетя в ямата. Отливката падна върху едно разстлано кече и се търкулна към краката на оператора. Зад кадър някой високо извика: „Стоп!“

Изведнъж Олга се напрегна, защото главата на Фил вдигна засмяната Ана — любовницата на Саша. Със смесица от срам и погнуса тя наблюдаваше как артистката небрежно подхвърли гумената глава, сръчно я хвана и впи устни в нея с престорено сладострастна целувка. Зад кадър се чу гласът на оператора: „Ана, това твоята камера ли е? Вземи си я, страхотно материалче стана…“ Тя протегна ръка към оператора и тръгна към камерата. Кокетно се усмихваше и на Олга й се стори, че тази усмивка е подигравателна.

Свъсила вежди и прехапала устни, младата жена спря камерата и се извърна към прозореца. В слепоочията й веднага запулсира тъпа болка. От прекрасното й настроение не остана и следа.

— Е, какво ще кажеш? Бива си го, нали? — попита Фил, който не бе забелязал нищо. — Превърти го още малко, там има още по-готини сцени!

В този момент мобилният му телефон иззвъня.

— Ало, кой е? Да, аз съм… Камерата ли? У мен е. А какво общо имат с това Кордон и камерата? — Той се намръщи. — Виж какво, не можа ли веднага да ми кажеш, че тази камера е негова? В такъв случай изобщо нямаше да я взема! Добре, хайде тогава да се видим след петнайсет минути. Сега отивам до „Пресня“ и тъкмо ще можем да се срещнем на Кутузовски проспект… Добре, хайде…

Оля се досети с кого разговаря Фил. И от това, че нейната съперница отново й напомни за себе си и че успя да се вмъкне дори и тук, в колата при тях, й стана още по-неприятно. Тя включи камерата на превъртане и с невиждащи очи се загледа в мяркащите се на екрана лица и събития.

Кой знае защо ясно и отчетливо си спомни първата и засега единствена среща с изгората на мъжа си, която се състоя преди седмица в един от модните сред хайлайфа клубове за боулинг…

 

 

Съвсем случайно разбра, че през деня Саша ще бъде в този клуб за боулинг — просто дочу с половин ухо телефонния разговор на Макс с мъжа й. От няколкото реплики на охранителя и най-вече от неговия двусмислен и малко палав тон се досети, че вероятно съпругът й няма да е сам.

Олга отдавна искаше да види съперницата си. А освен това я обзе отмъстителното желание да постави в неудобно положение мъжа си и да види как ще се опита да се измъкне от него.

Разбира се, тя не сподели намеренията си с Макс. Просто го помоли да я откара в козметичния салон, който се намираше до клуба за боулинг, а когато колата минаваше покрай него, му нареди да спре. Това изненада Макс, той се смути и се засуети, а Олга се възползва от притеснението му и се устреми към вратите на клуба.

Щом връхлетя в игралната зала, тя спря и бързо я обходи с напрегнат и проницателен поглед. Зад гърба й Макс правеше знаци на Белов, но все пак Олга успя да съзре Саша, преди мъжът й да я забележи.

Белов седеше край масичката заедно с една блондинка, чието лице не се виждаше, защото тя беше седнала с гръб към входа. Олга се насочи към тях. Най-сетне Саша зърна жена си и лекомислената усмивка изчезна от лицето му. Той каза нещо на събеседничката си, а тя се огледа с недоумение и учудено сви устни.

Погледите на жените се срещнаха. Този на Олга беше мрачен и решителен, а на Ана — малко нагъл. Артистката стана с демонстративна флегматичност, отправи й последна снизходително тържествуваща усмивка на победителка и тръгна към бара.

Пчелата дотича при Белов от пътечката за боулинг. Надвеси се над него и разпалено и бързо му зашепна нещо.

Оля крачеше напред, сякаш отиваше на дуел, и имаше вид на човек, на когото му предстои най-важният сблъсък в живота. Беше мобилизирана, решителна и изопната като струна. Сетивата й бяха изострени до краен предел и затова успя да дочуе как ядосаният Витя Пчьолкин прошепна на мъжа й:

— Зарежи тази кучка, Саша! Какво правиш? Жена ти се върна!

Но само след секунда той пъргаво се извърна към нея и с преувеличена радост възкликна:

— Здрасти, Оля! Какво те води насам?!

Белов изгледа с известно недоумение приятеля си.

— Здравей, Витя — усмихна му се тя и разсеяно го целуна по бузата. — Минавах оттук и се отбих…

Тя се отпусна на стола, на който допреди малко беше седяла Ана. Кожата на облегалката още пазеше топлината на нейното тяло. Пчелата се повъртя покрай масата и виновно разпери ръце:

— Ще отида да поиграя малко…

Белов го изпрати с продължителен поглед и неохотно се обърна към жена си.

— Какво е станало? — мрачно попита той.

— Нищо — поклати глава Олга. — Виждам, че имаш нови увлечения… Едното е боулингът. И какво друго?

Той се смръщи, сякаш изведнъж го заболя зъб, и отново се обърна към пътечката за игра.

— Оля, знаеш ли поговорката: „Не будете заспалата мечка“? За какъв дявол искаш да усложняваш нещата?

— Не ми говори за мечките.

— Много добре разбираш какво имам предвид. — Той хвърли един поглед към жена си.

— Разбирам… — кимна с горчивина Олга.

Взе от масата чашата с недопито шампанско, чиито ръбове бяха изцапани с ярко червило. След като я повъртя в ръцете си, я остави на масата.

— Колко странен е животът, нали? — замислено и тъжно каза тя. — На мен ми беше толкова мъчно за теб! И Ваня цяла година живя без баща… Ако не се брои единственият път, когато дойде да ни видиш.

Той не отговори. А жена му сякаш очакваше нещо от него — някакви прости и ясни думи, които щяха да разсеят тягостната тишина, които нямаше да позволят на бурята да се разрази и които щяха да възстановят спокойствието в техния малък свят.

Но Саша упорито мълчеше, свел глава. Всичко, което чуваше Оля в този момент, се свеждаше до бесния галоп на измъченото си сърце и барабаненето на падащите кегли.

Тя сподави тежката си въздишка и се опита да се усмихне:

— Както и да е, Саша, не си го слагай на сърце. Аз наистина просто минавах оттук…

Той и този път нищо не каза. Оля стана.

— Днес ще се прибереш ли? — тихо попита тя. Напоследък съпругът й не нощуваше често вкъщи и този странен въпрос изобщо не беше риторичен.

Саша кимна утвърдително, като отново не вдигна очи. Оля остана още миг край масата, обърна се и бързо се отправи към изхода.

— Макс! — подвикна вървешком. — Да вървим!

Но Пчелата изпревари Макс и се приближи до нея.

— Оля, почакай малко!

Тя го погледна и онемя. Витя изпитваше болка заради нейното унижение. Пчелата леко докосна рамото й.

— Виж какво… не се ядосвай — отрони най-сетне и се опита да се усмихне, — всичко ще бъде наред!

— Аха… — кимна Оля. — До скоро…

— До скоро.

Тя хвърли последен поглед към своята съперница над рамото на Пчелата. В този момент Фил се усукваше покрай артистката, сложил ръка на кръста й. Той приветливо махна с ръка на Олга, като с целия си вид се опитваше да й покаже, че момичето всъщност е негово. Дори за миг притисна буза до изрусената му коса. А Ана предизвикателно се усмихваше, стиснала в ръка една тежка топка за боулинг.

Оля се опита да погледне на нея безпристрастно — не, опитът се оказа абсолютно безплоден, защото артистката й напомняше за отвратителен хлъзгав гущер, озъбил в нагла усмивка своята лишена от устни паст.

Ужасно й се прииска да сложи на мястото й тази игуана и когато мина покрай Ана, с леко, но силно движение изби топката от ръцете й. Това беше една дребна, но безполезна победа!

Когато напускаше залата, забеляза как Витя Пчьолкин се обърна към Саша и яростно почука с юмрук по челото си.