Александър Белов
Предан враг (27)

27.

Докато натискаше газта на колата си към болницата на „Бърза помощ“, Саша беше изпаднал в тягостно вцепенение. Той беше потиснат, смутен и потресен. Но най-силно от всичко беше разкаянието. Непрекъснато си задаваше един и същ въпрос: защо вчера Космос е бил сам? Да, напоследък той се беше разпуснал и бе станал непоносим. Но въпреки всичко си оставаше техен приятел! Защо ли всички — самият Саша на първо място, се бяха отвърнали от него? Защо техният приятел се оказа изоставен…

Отговор нямаше. Всъщност имаше, но на него никак не му се искаше да признае собственото си коравосърдечие, равнодушие и личната си вина за смъртта на своя приятел…

Внезапно в съзнанието му се прокрадна една подличка и отмъстителна мисъл. Той реши, че тази катастрофа представлява заслужено възмездие. Наказание за това, че Коса, макар и несъзнателно, но бе натикал него — Саша, под куршумите на хората на Лука. И в крайна сметка заради него бе умряла майка му, и заради него сега той бе принуден да изпраща оръжие в Чечения…

„Стоп!“ — прекъсна мислите си Белов.

Той се изплаши от тази предателска мисъл и се постара да я прогони. И за целта лесно намери контрааргументи. Осъзнаваше, че участието на Космос в историята с оръжието не решаваше нищо, защото така или иначе Веденски заедно с Лука щяха да го заставят да приеме всичките им условия…

„А пък Космос… Та той ми е брат… Брат, братленце, браточка…“ — повтаряше си той като заклинание и изведнъж започна неумело и несвързано да се моли.

— Господи! — мърмореше си под носа и мрачно гледаше пътя пред себе си. — Нека само да оживее и аз се кълна, че ще го измъкна от тази яма! Ще го излекувам, ще го отърва от идиотския кокаин! Той напълно ще се съвземе, обещавам ти, Господи!

Саша буквално влетя в приемната на болницата, приближи се бързо до гишето за регистрация и се наведе до прозорчето. Сериозното момиче с кръгли очила въпросително повдигна глава.

— Извинете, бихте ли ме упътили… — замънка той, тъй като не знаеше къде да търси Космос — сред живите или сред мъртвите.

— А-а-а… — проточи момичето, което явно се досети за кого става дума. — Сигурно търсите Космос Юриевич?

— Да, казаха ми, че са го докарали при вас…

— Почакайте малко, ей сега ще дойде лекарят и подробно ще ви разкаже всичко…

— Лекарят ли? — не осъзна веднага какво му казват. — Значи е жив?!

— Ами, да, разбира се… — усмихна се мило и насърчително медицинската сестра и кимна с глава, посочвайки нещо зад гърба му. — Впрочем, ето го и докторът.

Един дългунест чорлав младеж в къса, явно несъответстваща на ръста му бяла престилка, се втурна към Белов.

— За Холмогоров ли сте дошли? — изрече той като скоропоговорка. — Знаете ли, вашият приятел се е родил не просто под щастлива звезда, а под цяло съзвездие от щастливи звезди. Казват, че от колата му са останали само смачкани ламарини, а той има само три счупвания…

— Ама, че негодник! — На лицето на Саша се разля широка усмивка, той замахна и така удари с длан по гишето на регистратурата, че момичето зад стъклото подскочи. — А сега къде се намира?

— Баща му го прибра вкъщи. Естествено, аз протестирах — разпери ръце лекарят, — защото по принцип трябва да полежи в болницата, но…

— Каква ти болница, докторе! — разсмя се Саша и потупа момчето по рамото. — Той плаче за затвора! Вие сте извадили късмет, че не е изпозастрелял всички ви тук! Благодаря ви, благодаря ви!

Потупа още веднъж лекаря по рамото, обърна се и решително закрачи към изхода. Сетне спря за секунда на вратата, измъкна изпод яката си инкрустираното си кръстче и го притисна до устните си. Дългунестият лекар и сестрата се спогледаха, а докторът завъртя дългия си тънък пръст до слепоочието си.