Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (63)

63

Двама лекари стажанти откараха количката с Дженифър от операционната зала в интензивното отделение. До нея вървеше униформен полицай. Болницата гъмжеше от полицаи, детективи и журналисти.

Някакъв мъж отиде на регистратурата и каза:

— Искам да видя Дженифър Паркър.

— Неин роднина ли сте?

— Не. Приятел.

— Съжалявам. Не се допускат свиждания. Тя е в интензивното отделение.

— Ще почакам.

— Може да чакате дълго.

— Нищо — отвърна Кен Бейли.

Отвори се една странична врата и влезе Адам Уорнър, отслабнал и изтощен, придружен от охраната.

Посрещна го лекарят.

— Насам, сенатор Уорнър.

И го въведе в малък кабинет.

— Как е? — попита Адам.

— Засега не мога да ви кажа нищо обнадеждаващо. Извадихме от тялото й три куршума.

Вратата се отвори и влезе, забързан, окръжният прокурор Робърт Ди Силва. Погледна Адам Уорнър и каза:

— Много се радвам, че сте добре.

— Чух, че трябвало да благодаря на вас — отвърна Адам. — Как разбрахте?

— Обади ми се Дженифър Паркър. Каза ми, че щели да ви нападнат при Ню Канън. Предположих, че просто искат да отвлекат вниманието ни, но не можех да рискувам и взех необходимите мерки. Междувременно разбрах по кой маршрут се движите и изпратих хеликоптери да ви пазят. Мен ако питате, Паркър се опитваше да ви тикне в капана.

— Не — бързо изрече Адам. — Не.

— Щом така мислите, ваша работа. Важното е, не сте жив. После осенен от нова мисъл, се обърна към лекаря. — Тя ще оживее ли?

— Вероятността е малка.

Окръжният прокурор видя израза на Адам Уорнър и го изтълкува погрешно.

— Не се тревожете. Ако прескочи трапа, в кърпа ни е вързана — Взря се в сенатора и допълни: — Изглеждате ужасно. Защо не се приберете да си починете?

— Първо искам да видя Дженифър Паркър.

— Тя е в кома — обясни лекарят. — Може и да не дойде в съзнание.

— Бих искал да я видя.

— Разбира се, сенаторе. Насам, ако обичате.

Лекарят излезе от стаята, следван от Адам и Ди Силва. Повървяха по коридора и стигнаха пред врата, на която пишеше: „ИНТЕНЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ. ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО.“

Лекарят отвори вратата и пусна двамата мъже.

— Тя е в първата стая.

Полицаят пред вратата, щом видя окръжния прокурор, отдаде чест.

— Никой няма право да се приближава до стаята без моята писмена заповед. Ясно ли е? — рече Ди Силва.

— Тъй вярно, сър.

Адам и Ди Силва влязоха в стаята. В нея имаше три легла, двете бяха празни. На третото лежеше Дженифър със системи. Адам се приближи до леглото и впери поглед в нея. Дори върху бялата възглавница изглеждаше бледа, очите й бяха затворени. В покои лицето й изглеждаше по-младо и по-нежно. Адам гледаше невинното момиче, което бе срещнал преди години и което му се бе троснало: „Ако някой ми плаща, мислите ли, че щях да живея в тази дупка? Не ме интересува какво ще направите. Искам само да бъда оставена на спокойствие.“ Той си спомни нейната смелост, идеализъм и уязвимост. Винаги беше на страната на ангелите, вярваше в справедливостта и искаше да се бори за нея. Къде бяха сгрешили? Беше я обичал и още я обичаше, беше направил един погрешен избор, който отрови живота им, и той знаеше, че докато е жив, винаги ще носи на плещите си тежкото бреме на вината.

Адам се обърна към лекаря.

— Съобщете ми, когато тя… — Но не се доизказа. — Как е…

— Разбира се — отвърна лекарят.

Хвърли още един поглед на Дженифър и мислено се сбогува с нея. После се обърна и излезе, за да се срещне с чакащите журналисти.

Дженифър чу като в просъница, че двамата мъже излизат. Не разбра какво говорят, думите им бяха заглушени от силната болка, която изпитваше. Стори й се, че чува гласа на Адам, но знаеше, че това е невъзможно. Той беше мъртъв. Опита се да отвори очи, ала нямаше сили.

Мислите й се зареяха… Ейбрахам Уилсън влиза тичешком в стаята с кутия в ръце. Препъва се, кутията се отваря и от нея излита жълто канарче… Робърт Ди Силва крещи: „Хванете го! Не го пускайте!“… Майкъл Морети го улавя и се смее, отец Райън казва: „Гледайте всички! Чудо!“ Кони Гарет танцува из стаята и всички й ръкопляскат… Мисис Купър отсича: „Ще ви подаря Уайоминг… Уайоминг… Уайоминг…“ Адам влиза с огромен букет червени рози, ала Майкъл казва: „Те са от мен“, а Дженифър отвръща: „Ще ги натопя във ваза.“ Розите се спаружват и увяхват, водата се разплисква по пода и се превръща в езеро, тя и Адам плават по него с лодка, а Майкъл ги гони на водни ски… той се превръща в Джошуа… Джошуа се усмихва на Дженифър, махва й и губи равновесие… Дженифър крещи: „Не падай!… Не падай!…“, но огромна вълна издига Джошуа във въздуха, той разперва ръце като Исус и изчезва.

За миг умът й се проясни.

Джошуа го нямаше.

Адам го нямаше.

Майкъл го нямаше.

Тя беше сама. Накрая всеки остава сам. Всеки умира в самота. Сега щеше да й е лесно да умре.

Обзе я блажено спокойствие. Скоро изчезна и болката.