Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (15)

15

Само в работата намираше утеха и й се отдаде изцяло, за да няма кога да мисли.

Беше станала любимка на журналистите, те непрекъснато пишеха за успехите й в съдебната зала. Започнаха да идват повече клиенти, отколкото можеше да поеме. Интересуваха я предимно наказателните дела, но по настояване на Кен започна да се захваща и с други.

Сега Кен Бейли й трябваше както никога. Провеждаше блестящо разследванията по делата й. С него тя можеше да обсъжда и други проблеми и много ценеше мнението му.

Преместиха се в нова кантора, по-голяма, на Парк Авеню. Дженифър нае двама млади оправни адвокати — Дан Мартин и Тед Харис, от екипа на Робърт Ди Силва, и още две секретарки.

Дан Мартин беше бивш футболист от университета Норстуестърн, имаше вид на атлет и ум на учен.

Тед Харис беше слаб, стеснителен младеж с дебели матови очила и беше гениален.

Мартин и Харис вършеха черната работа, събираха информация, а Дженифър се явяваше пред съда.

Табелата на вратата вече гласеше:

„ДЖЕНИФЪР ПАРКЪР & СЪДРУЖНИЦИ“.

Заемаха се с какви ли не дела, като се почне от защитата на голяма промишлена корпорация, обвинена, че замърсява околната среда, и се стигне до защитата на пияница, който си счупил врата, когато го изхвърлили от кръчмата. Пияницата естествено беше подарък от отец Райън.

— Има си проблем човекът — каза той на Дженифър. — А инак е много свестен, има семейство, но живее в такова напрежение, че понякога си пийва повече клетникът.

Дженифър не можа да скрие усмивката си. За отец Райън никой от енориашите му не беше виновен и той искаше само да им спести главоболията, които си бяха навлекли. Тя го разбираше най-вече защото мислеше като него. Те си имаха работа с хора, изпаднали в беда, твърде бедни и отритнати от обществото, за да се борят с него, и в крайна сметка то ги смачкваше.

Думата „справедливост“ значеше нещо само на книга. В съдебната зала нито прокурорът, нито адвокатът на обвиняемия търсеха справедливост — важното бе да спечелят.

От време на време си говореха с отец Райън за Кони Гарет, но тази тема винаги потискаше Дженифър. Беше извършена несправедливост и това я тормозеше.

В кабинета си в задната част на заведението „У Тони“ Майкъл Морети наблюдаваше как Ник Вито внимателно преглежда с електронния уред сантиметър по сантиметър помещението за подслушвателни инсталации. От познатите си в полицията знаеше, че няма заповед да бъде подслушван, но от време на време някой прекалено усърден млад детектив монтираше малка „играчка“, за да се сдобие с информация. По природа Майкъл си беше предпазлив. Сутрин и вечер кабинетът и домът му се проверяваха за подслушватели. Даваше си сметка, че най-малко десетина юристи са по петите му, но това не го вълнуваше. Бе наясно какво правят, а те не знаеха какви ги върши той, а дори и да знаеха, не можеха да го докажат.

Понякога нощем Майкъл поглеждаше през шпионката на задната врата на ресторанта и гледаше как агентите на ФБР изпразват боклука от кофите му, за да го изследват, и го заместват с друг.

Една вечер. Ник Вито му каза:

— Ами ако ченгетата изровят нещо?

— В това ми е надеждата — засмя се Майкъл. — Преди да дойдат тук, ще сме сменили нашите кофи с кофите на съседния ресторант.

Не, агентите от ФБР нямаше да го докоснат и с пръст. Дейността на клана се разрастваше и Майкъл имаше планове, които още не беше разкрил. Единствената спънка беше Томас Колфакс. Майкъл знаеше, че трябва да се отърве от стария адвокат. Беше му нужен млад, свеж ум. И за кой ли път мислите му се насочиха към Дженифър Паркър.

 

 

Адам и Дженифър се срещаха веднъж седмично да обядват и беше истинско мъчение и за двамата, нямаха време да останат сами, нямаше никаква близост. Всеки ден говореха по телефона, като използваха кодови имена. Той беше мистър Адамс, а тя — госпожа Джей.

— Безкрайно неприятно ми е да се крием — каза Адам.

— И на мен също.

Но мисълта да го загуби я изпълваше с ужас.

 

 

Само в съдебната зала тя намираше убежище от личната си болка. Тъкмо там се мереше с най-добрите умове, които противникът можеше да предложи. Съдебната зала беше нейната школа и Дженифър бе отличничка. Делата бяха игра със строги правила, която печелеше по-добрият, а Дженифър беше твърдо решена да е по-добрата.

Организираше разпитите като представление, умело подбираше всяка дума и пауза. Научи се да разпознава кой измежду съдебните заседатели е най-влиятелен и насочваше вниманието си към него, уверена, че той ще окаже въздействие на колегите си.

По обувките на човека съдеше за характера му. Подбираше съдебни заседатели, които носеха удобни обувки, защото според нея те бяха по-отстъпчиви.

Изучи различните подходи как се развива съдебният процес, тактиката и маневрите за всеки отделен ден. Нямаше равна в откриването на добре настроените съдии.

С часове се готвеше за всяко дело, ръководена от максимата: „Повечето дела се печелят и губят още преди да е започнал процесът.“ Усвои мнемоника^[1], за да запомня по-лесно имената на съдебните заседатели.

В четири следобед съдът обикновено се оттегляше в почивка и ако се случеше да разпитва прокурорски свидетели малко преди това, Дженифър се размотаваше, докато до четири не останеха няколко минути, и тогава го нападаше с такъв словесен водопад, че смайваше съдебните заседатели.

Научи се да отгатва по жестовете на свидетелите дали са откровени. Ако се почесваха по брадата, свиваха устни, криеха устата си с ръка, подръпваха си ушите или прокарваха ръка през косата си, значи лъжеха. Дженифър стана спец в разпознаването на тези движения и атакуваше до крайна победа.

Разбра, че е недостатък да бъдеш жена, ако си решил да се посветиш на наказателното право. Беше навлязла в територия, запазена за мъже. Адвокатките бяха малко и някои адвокати; гледаха накриво Дженифър. Веднъж тя намери върху папката листче, на което пишеше: „Адвокатките съставят най-добрите искове.“ В отговор Синтия сложи на бюрото и бележката: „Мястото на жената е вкъщи или… в Сената.“

 

 

В началото мнозина съдебни заседатели се отнасяха към нея с известни предразсъдъци, защото повечето от делата бяха гнусни и те бяха склонни да я отъждествяват с хората, които защитава. От нея се очакваше да се облича като Джейн Еър и тя не го приемаше, но все пак гледаше да се облича така, че да не предизвиква завистта на съдебните заседателки, но и да изглежда достатъчно женствена, че да не настройва против себе си мъжете, които можеха да я помислят за лесбийка. Навремето би се изсмяла на подобни разсъждения. Но в съдебната зала откри, че жестоката реалност е такава. Бе навлязла в мъжка сфера и й се налагаше да работи дваж по-усърдно и да бъде два пъти по-добра от конкуренцията. Научи се не само старателно да подготвя своята защита, но и да предвижда как ще реагира другата страна. Нощем в леглото или на бюрото с часове се мъчеше да предугажда действията на противника. Какво би направила, ако е от другата страна? Какви изненади би се опитала да сервира. Чувстваше се като генерал, който разработва смъртоносна битка.

 

 

Синтия й позвъни по вътрешния телефон.

— Търси ви някакъв мъж, но не иска да си каже името и за какво става дума.

Преди половин година секретарката Синтия щеше просто да затвори. Но Дженифър я беше научила да не отпраща никого.

— Свържи ме — каза тя.

Само след минутка чу предпазлив мъжки глас:

— Дженифър Паркър ли е?

— Да.

— Нали не ни подслушват?

— Не. С какво мога да ви бъда полезна?

— Става дума не за мен, а за… една моя позната.

— Ясно. Какъв е проблемът?

— Нека си остане между нас. Мога ли да разчитам?

— Да, разбира се.

Синтия влезе и донесе пощата. Дженифър й даде знак да почака.

— Семейството и я прати в лудница. Ала тя си е напълно нормална. Направиха го нарочно. Забъркани са й властите.

Дженифър слушаше вече с половин ухо. Закрепи телефонната слушалка с рамо и се зае да преглежда сутрешната поща.

Мъжът продължи:

— Тя е богата и роднините й искат да се докопат до парите й.

— Продължавайте — каза Дженифър, без да спира да преглежда пощата.

— Вероятно ще пратят и мен в лудница, ако разберат, че се опитвам да й помогна. Изложен съм на опасност, мис Паркър.

„На тоя явно му хлопа дъската“, помисли си Дженифър и рече:

— Едва ли мога да сторя нещо, но ви препоръчвам да потърсите добър психиатър, който да се заеме с приятелката ви.

— Но вие не разбирате нищо. Всички са в комбина.

— Напротив, разбирам — каза успокоително Дженифър.

— Аз…

— Ще й помогнете ли?

— Как да й… Я ми дайте името и адреса на вашата приятелка, ако имам възможност, ще видя за какво става дума.

Последва дълга пауза. Накрая мъжът проговори.

— Но нека си остане между нас.

На Дженифър й идеше да му тресне телефона. Първият й клиент вече я чакаше.

— Нали се разбрахме — изрече тя.

— Купър. Хелън Купър. Притежаваше голям имот в Лонг Айланд, но те й го отнеха.

Дженифър покорно си записа името.

— В коя лечебница казахте, че е настанена?

Последва познатият звук — онзи бе затворил. Тя изхвърли листчето с името в кошчето.

Спогледаха се със Синтия.

— Странни неща се случват по света.

— Мис Маршал те чака — каза Синтия.

 

 

Преди седмица Дженифър беше говорила по телефона с Лорета Маршал — тя искаше адвокатката да я представя в делото за бащинство срещу богаташа Къртис Рандъл III. Дженифър го бе споделила с Кен Бейли.

— Нужна ми е информация за Къртис Рандъл III. Живее в Ню Йорк, но доколкото разбрах, прекарва доста време в Палм Бийч. Разбери нещо за потеклото му и дали е спал с момиче на име Лорета Маршал.

Бе съобщила на Кен хотелите в Палм Бийч, които й даде жената. След два дни Кен Бейли й бе докладвал.

— Всичко съвпада. Отсядали са в продължение на половин месец в различни хотели в Палм Бийч, Маями и Атлантик Сити. Осем месеца по-късно Лорета Маршал е родила момиченце.

Дженифър се облегна на стола и го погледна замислено.

— Значи можем да заведем дело.

— Силно казано.

— Защо?

— Ами тя е преспала с кого ли не.

— Тоест баща на детето може да бъде всеки мъж?

— Ако питаш мен, половината свят.

— А сред другите има ли богаташи, които да осигурят издръжка на детето?

— Най-големият паралия е Къртис Рандъл III.

И той й връчи дълъг списък от имена.

Лорета Маршал влезе в кабинета. Дженифър не си я представяше как точно изглежда, вероятно беше някоя красива празноглава проститутка. Лорета Маршал наистина я изненада. Изобщо не бе хубава, по-скоро бе грозновата. Тялото й не беше нищо особено. Съдейки от броя на любовните й похождения, Дженифър бе очаквала да види някаква ненаситна сексапилна красавица. Лорета Маршал бе самото въплъщение на начална учителка. Беше с карирана вълнена пола, риза със закопчана якичка, тъмносиня жилетка и ниски обувки. Отначало Дженифър беше сигурна, че Лорета Маршал ще иска от нея да принуди Къртис Рандъл да плаща издръжка за дете, което не е негово. Но след като един час говори с нея, адвокатката промени мнението си. Лорета Маршал казваше голата истина.

— Естествено, нямам доказателства, че бащата е Къртис — усмихна се срамежливо тя. — Той не е единственият мъж, с когото съм спала.

— В такъв случай защо мислите, че е баща на вашето дете?

— Аз не го мисля. Аз съм сигурна. Трудно е да се обясни, но зная дори нощта, когато бе зачената Мелани. Понякога тези неща се усещат.

Дженифър се мъчеше да долови дали момичето не хитрува. Но то бе напълно открито. Може би тъкмо с това качество очароваше мъжете.

— Влюбена ли сте в Къртис Рандъл?

— О, да. И Къртис каза, че ме обича. Естествено след онова, което се случи, вече не мога да бъда сигурна в неговите чувства.

„Щом си го обичала — рече си Дженифър, — как си могла да спиш с толкова много други мъже?“ Може би отговорът се криеше в това тъжно грозновато лице и съвсем обикновена фигура.

— Ще ми помогнете ли, мис Паркър?

— Делата за бащинство са трудни — предпазливо отговори Дженифър. — Разполагам с имената на близо петнайсет мъже, с които сте спали миналата година. А сигурно има и други. Щом аз съм се сдобила с такъв списък, можете да бъдете сигурна, че и адвокатът на Къртис Рандъл ще си го набави.

Лорета Маршал се смръщи.

— А кръвни проби?

— Кръвните проби са валидни само при доказване, че обвиняемият не е баща на детето.

— Не търся изгода за себе си. Искам само да осигуря Мелани. Къртис трябва да се погрижи за дъщеря си.

Дженифър се поколеба, преди да вземе решение: Бе казала истината на Лорета Маршал. Делата за бащинство бяха трудни, да не говорим, че бяха забъркани и неприятни. Адвокатите на обвиняемия щяха да устроят истинско шоу, когато изправеха жената на разпит. Щяха да докарат всичките й любовници и да я обрисуват като развратница. Дженифър не искаше да се замесва в подобно дело. От друга страна, вярваше на Лорета Маршал, която не гледаше на Къртис Рандъл като на златна мина. Наистина бе убедена, че е баща на детето й. И Дженифър взе решение.

— Добре — каза тя. — Защо да не опитаме?

 

 

Уреди си среща с Роджър Дейвис, адвоката на Къртис Рандъл. Дейвис беше съдружник в голяма фирма на Уолстрийт и за високото му положение можеше да се съди по просторния ъглов апартамент, който използваше за офис. Беше надут и нахакан и начаса й стана антипатичен.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита Роджър Дейвис.

— Както ви обясних по телефона, дошла съм във връзка с Лорета Маршал.

Той я погледна и нетърпеливо попита:

— Ей?

— Упълномощила ме е да заведа дело за бащинство срещу мистър Къртис Рандъл III. Но предпочитам да не го правя.

— Ще бъде наистина глупаво, ако го направите.

Дженифър успя да овладее гнева си.

— Защо да разнасяме името на клиента ви по съдебните зали? Сигурна съм, много добре знаете колко отвратителни са подобни дела. Затова сме готови да приемем едно разумно споразумение извън съда.

Роджър Дейвис хвърли смразяваща усмивка на Дженифър.

— То се знае, че сте готови. Защото нямате никакво основание да възбуждате дело.

— Не съм съгласна с вас — отсече Дженифър.

— Мис Паркър, нямам време да говоря със заобикалки. Вашата клиентка е една уличница. Тя е готова да легне с всичко, което мърда. Разполагам със списък на мъжете, с които е спала. Направо е километричен. Нима си въобразявате, че моят клиент ще пострада? Вашата довереница ще бъде унищожена. Доколкото знам, е учителка. След като й натрия носа, няма да може да си намери работа, докато е жива. Ще ви кажа и още нещо. Рандъл е убеден, че е баща на онова бебе. Но никога, дори след сто години, няма да го докажете.

Дженифър се бе облегнала назад и го слушаше безизразно.

— Ще отстояваме становището, че вашата клиентка е могла да зачене от кого ли не. Искате да се спазарим? Чудесно. Ще ви кажа какво ще направим. Ще купим на клиентката ви противозачатъчни хапчета, та да не й се случи отново.

С пламнали страни Дженифър се изправи.

— Мистър Дейвис, тази ваша малка реч ще струва на клиента ви половин милион долара — каза тя и напусна кабинета.

 

 

Кен Бейли и тримата му помощници не откриха нищо компрометиращо за Къртис Рандъл III. Беше вдовец, от хората, на които се крепи обществото, и до този момент любовните му връзки се брояха на пръсти.

— Заклет пуритан — измърмори Кен Бейли.

 

 

Седяха в заседателната зала късно вечерта, преди да започне делото за бащинството.

— Дженифър, говорих с един от адвокатите от кантората на Дейвис. Те ще смажат нашата клиентка. Не си поплюват.

— Защо си слагаш главата в торбата заради това момиче? — попита Дан Мартин.

— Нямам право да съдя половия й живот. Убедена е, че Къртис Рандъл е баща на детето й. Иска парите за дъщеричката си, не за себе си. Заслужава да спечели делото.

— Мислим не за нея — отвърна Кен. — А за теб. Ти ще се пържиш на огъня. Всички ще гледат теб. Изключено е да спечелиш делото. Ще бъде черна точка за теб.

— Я да поспим малко — предложи в отговор тя. — Ще се видим в съда.

 

 

Делото се развиваше дори по-зле, отколкото бе предполагал Кен Бейли. Дженифър бе накарала Лорета Маршал да донесе своята дъщеричка в съдебната зала, но сега вече се чудеше дали не е допуснала тактическа грешка. Наблюдаваше безпомощно как Роджър Дейвис представя един по един свидетелите и ги кара да признаят, че са спали с Лорета Маршал. Дженифър не се осмеляваше да им зададе въпроси. Те бяха жертви, даваха показания само защото бяха принудени. На Дженифър не изоставаше нищо друго, освен да слуша как петнят името на клиентката й. Гледаше лицата на съдебните заседатели и вре по-голямата враждебност върху тях. Роджър Дейвис беше прекалено умен, за да лепне етикета „развратница“ на Лорета Маршал. А и не беше необходимо. Свидетелите го вършеха заради него.

Дженифър беше довела свои свидетели, които да обрисуват характера на Лорета, да разкажат, че като учителка е много добра, редовно ходи на черква и е грижовна майка. Но всичко това остана незабелязано след ужасяващата върволица от нагли любовници. Беше се надявала да пробуди у съдебните заседатели състрадание, като опише мъката на една млада жена, изоставена от богатия плейбой, научил, че е забременяла. Делото не се развиваше в тази насока.

Къртис Рандъл III седеше на скамейката на обвиняемите. Приличаше на актьор. Наближаваше шейсетте, бе изискан, с правилни черти, загоряло лице и побеляла коса. Произхождаше от каймака на обществото, членуваше в съответните клубове, беше заможен и преуспял. Дженифър чувстваше как съдебните заседателки го разсъбличат с поглед.

„Ами да — помисли си тя, — смятат се достойни да легнат с мистър Чаровник за разлика от оная уличница (какво ли пък е намерил в нея?), която се домъкнала в съда с десетмесечното си бебе.“

За зла участ на Лорета Маршал новороденото изобщо не приличаше на баща си. Нито пък на майка си. Можеше да бъде дете на всеки.

Сякаш прочел мислите й, Роджър Дейвис се обърна към съдебните заседатели:

— Ето там седят майката и детето. Но чие дете? Видяхте обвиняемия. Нека някой в съдебната зала ми посочи поне едно нещо, с което детето прилича на обвиняемия. Дума да няма, ако обвиняемият беше негов баща, все щяха да си приличат по нещо. В очите, носа, брадичката. Къде виждате тази прилика? Няма я, не съществува, и то по съвсем проста причина. Обвиняемият не е баща на детето. Не, опасявам се, че пред нас е класическият пример на разпусната жена, която от немарливост е забременяла, а после се е спряла на някой от любовниците си, който може да я подсигури материално. Вижте, никой от нас не е дошъл тук да я осъжда — продължи той по-меко. — Лорета Маршал може да живее както сметне за добре. Няма да коментирам и това, че е учителка и може да повлияе на невинните дечица… Не съм дошъл тук да чета лекции по морал. Тук съм, за да защитавам един невинен човек.

Дженифър огледа съдебните заседатели и изпита болезненото чувство, че те до един са на страната на Къртис Рандъл. Още вярваше на Лорета Маршал. Жалко, че бебето изобщо не приличаше на бащата! Роджър Дейвис беше съвършено прав. Не съществуваше никаква прилика. И той направи всичко възможно съдебните заседатели също да го проумеят.

Повика Къртис Рандъл да даде показания. Съзнаваше, че това е единственият й шанс да обърне делото. Огледа Рандъл от глава до пети.

— Били ли сте женен, мистър Рандъл?

— Да. Съпругата ми загина по време на пожар.

Съдебните заседатели тутакси реагираха съчувствено.

„По дяволите!“, помисли си Дженифър и побърза да продължи с въпросите.

— И не сте се женили повторно?

— Не. Много обичах съпругата си…

— Имахте ли деца?

— Не. За съжаление тя не можеше да има.

— Значи Мелани е единственото ви… — Дженифър махна с ръка към бебето.

— Възразявам — обади се адвокатът на Рандъл.

— Възражението се приема. Адвокатът на ищцата трябва да бъде по-сдържан.

— Извинете, ваша милост. Изтървах се — рече тя и отново се обърна към Къртис Рандъл. — Обичате ли децата?

— Да, много.

— Вие сте председател на управителния съвет на вашата корпорация, нали, мистър Рандъл?

— Да, точно така.

— Не сте ли мечтали да имате син, който да продължи името ви?

— Че кой не мечтае за това!

— Значи, ако Мелани беше момче…

— Възразявам!

— Възражението се приема. — Съдията се обърна към Дженифър. — Мис Паркър, за втори път ви моля да престанете с подобни въпроси.

— Извинете, ваша милост. — Тя отново се обърна към Рандъл. — Мистър Рандъл, имате ли навика да подбирате непознати жени и да ги водите по хотели?

— Не, нямам — отвърна той и нервно прокара език по долната си устна.

— Вярно ли е, че сте се запознали с Лорета Маршал в един бар и сте я отвели в хотелската стая?

Рандъл отново се облиза.

— Да, но просто правихме секс.

Дженифър го погледна втренчено.

— Изговаряте думите „просто секс“, сякаш според вас сексът е нещо мръсно.

— Ни най-малко.

Езикът му отново се подаде. Дженифър очарована гледаше как обвиняемият го прокарва по устните си. Внезапно я обхвана дива надежда. Сега вече знаеше какво трябва да прави. Да продължава да го притиска. Но не биваше да прекалява, за да не настрои съдебните заседатели против себе си.

— С колко жени сте се запознали по баровете?

Роджър Дейвис скочи на крака.

— Ваша милост, смятам, че въпросът няма нищо общо с делото. И изобщо протестирам срещу въпроси от подобно естество. Единствената жена, заинтересована от изхода на делото, е Лорета Маршал. Вече приехме за доказано, че обвиняемият е имал полово сношение с нея. Извън това личният живот на мистър Рандъл няма нищо общо с делото, гледано днес.

— Не съм съгласна. Ако обвиняемият е от мъжете, които…

— Възражението на защитата се приема. Моля ви, мис Паркър, въздържайте се от въпроси като досегашните.

— Добре, ваша милост — отвърна Дженифър и безразлично вдигна рамене. Пак се обърна към Къртис Рандъл.

— Нека се върнем към вечерта, когато сте се запознали с Лорета Маршал в бара. Какъв беше този бар?

— Нямам представа. Никога дотогава не бях стъпвал там.

— Това е заведение за запознанства, нали?

— Нямам представа.

— За ваше сведение „Плей Пен“ беше й си остава заведение за запознанства. Ползва се с репутацията на място, където самотни хора могат да си намерят партньори. И да спят с тях. Нима не отидохте там точно за това, мистър Рандъл?

— Може би. Не си спомням. — И Къртис Рандъл отново се заоблизва.

— Не си спомняте ли? — В гласа на Дженифър звучеше неприкрит сарказъм. — А случайно да си спомняте датата, когато сте се запознали в бара с Лорета Маршал?

— Не. Не помня.

Дженифър отиде при мястото на ищцата и зарови из някакви листове. Драсна нещо на едно листче, сякаш преписваше дата, и го подаде на Кен Бейли. Той го прочете и на лицето му се изписа недоумение.

Дженифър се върна обратно при Рандъл.

— Било е на осемнайсети януари.

С крайчеца на окото видя, че Кен Бейли напуска съдебната зала.

— Напълно възможно. Както вече казах, не си спомням.

Следващите петнайсет минути Дженифър продължи да разпитва Къртис Рандъл. Задаваше му спокойни несвързани въпроси и Роджър Дейвис не я прекъсна нито веднъж — виждаше, че тя не постига нищо и съдебните заседатели вече се отегчават.

Дженифър продължаваше да говори, без да сваля очи от вратата: очакваше да се появи Бейли. Когато го видя да влиза забързано с пакетче в ръка, спря по средата на поредния въпрос. Обърна се към съдията и каза:

— Ваша милост, мога ли да помоля за петнайсет минути почивка?

Съдията погледна часовника на стената.

— Тъй като наближава време за обяд, съдът се оттегля в почивка до един и половина.

 

 

В един и половина заседанието беше възобновено. Дженифър премести Лорета Маршал с бебето по-близо до съдебните заседатели. Съдията каза:

— Мистър Рандъл, вече положихте клетва. Няма нужда да се заклевате отново. Моля, заемете мястото си.

Дженифър съпроводи с поглед Къртис Рандъл, който се отправи към мястото на свидетелите. После се доближи до него и попита:

— Мистър Рандъл, колко незаконни деца сте направили?

— Възразявам! Това е възмутително. Няма да позволя моят клиент да бъде подлаган на такова унижение.

— Възражението се приема — каза съдията и се обърна към Дженифър. — Мис Паркър, предупредих ви…

— Извинявайте, ваша милост — рече разкаяно тя.

Погледна Къртис Рандъл — бе постигнала целта си. Той нервно ближеше устни. Дженифър се обърна към Лорета Маршал и детето, което също се облизваше упорито. Бавно отиде при него и стоя там, та всички съдебни заседатели да извърнат очи към детето.

— Вижте го — нежно рече тя.

Всички впериха поглед в малката Мелани, която облизваше с розово езиче долната си устна.

Обърна се и се върна при Рандъл.

— А сега погледнете обвиняемия.

Дванайсет чифта очи се втренчиха в Къртис Рандъл. Той нервно ближеше долната си устна. Изведнъж те съзряха поразителната прилика. Забравиха, че Лорета Маршал е спала с десетки мъже. А също, че Къртис Рандъл е от хората, на които се крепи обществото.

— Това е мъж с добро положение и големи средства — тъжно произнесе Дженифър. — Човек, на когото всеки се стреми да подражава. Искам да ви задам само един въпрос: що за човек е той, след като се отрича от собственото си дете?

 

 

Съдебните заседатели се съвещаваха по-малко от час и се върнаха с решение в полза на ищцата. Лорета Маршал щеше да получи двеста хиляди долара в брой и по две хиляди долара месечно за издръжка на детето.

Когато решението бе прочетено, Роджър Дейвис отиде при Дженифър със зачервено от гняв лице.

— Какво направихте на бебето?

— В смисъл?

Роджър Дейвис се поколеба, изгубил присъщата си самоувереност.

— Ами тази история с устната. Спечелихте съдебните заседатели на своя страна. Бихте ли ми го обяснили?

— Защо не — високомерно отвърна Дженифър. — Нарича се наследственост.

И продължи нататък.

 

 

На връщане към кантората Дженифър и Кен Бейли изхвърлиха в една боклукчийска кофа шишенцето със сладък сироп.