Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (49)

49

Дженифър се събуди от ранния утринен дъжд и се заслуша в лекото му барабанене по покрива. Погледна будилника, беше време да става.

След половин час слезе в трапезарията, за да закуси с Джошуа. Но той не беше там.

Мисис Маки дойде от кухнята.

— Добро утро, мисис Паркър.

— Добро утро. Къде е Джошуа?

— Видя ми се толкова изморен, че го оставих да си поспи още малко. Нали е на училище чак утре.

— Чудесно сте направили — каза Дженифър и кимна.

Закуси и се качи горе да каже „довиждане“ на Джошуа. Той бе потънал в дълбок сън. Майка му седна на ръба на леглото и нежно каза:

— Хей, поспаланко, няма ли да ми кажеш довиждане?

Момчето бавно отвори очи.

— Дадено, приятел, чао — измърмори сънено. — Да ставам ли?

— Не. Ще ти кажа нещо. Днес помързелувай. Остани си вкъщи и се забавлявай. Вали силно, не можеш да излизаш.

— Добре, мамо — сънливо кимна той и заспа.

 

 

Цял следобед Дженифър бе в съда и се прибра, когато вече минаваше седем часът. През деня бе ръмяло, а сега валеше като из ведро и когато тя влезе с колата по алеята, къщата й се стори обсаден замък, заобиколен от мътна разпенена река.

Мисис Маки й отвори и й помогна да си съблече прогизналия шлифер. Дженифър разтърси коси, за да падне водата, и попита:

— Къде е Джошуа?

— Спи.

Тя погледна загрижено бавачката.

— През целия ден ли спа?

— Божичко, не. Стана и се помота. Приготвих му вечерята, но когато се качих да го извикам, отново бе задрямал и реших да не го закачам.

— Ясно.

Дженифър отиде горе в стаята на Джошуа и тихичко влезе. Момчето спеше. Тя се надвеси над него и опипа челото му. Нямаше температура, не бе пребледнял. Премери му пулса. Всичко беше наред, само дето въображението и бе прекалено развихрено. Вероятно Джошуа беше лудял през целия ден и съвсем естествено бе изморен. Дженифър се измъкна от стаята и слезе долу.

— Мисис Маки, защо не му направите няколко сандвича? Оставете му ги до леглото. Ще си хапне, когато се събуди.

Вечеря на бюрото си, докато преглеждаше преписките и един съдебен иск за следващия ден. Мина й мисълта да се обади на Майкъл, за да му каже, че се е върнала, но не й се искаше да говори с него толкова скоро след нощта с Адам… Майкъл веднага се досещаше за всичко. Минаваше полунощ, когато тя приключи с работата. Стана и се протегна, гърбът и вратът й се бяха схванали. Сложи документите в куфарчето, загаси лампите и се качи горе. Мина покрай стаята на Джошуа и надникна вътре. Той все още спеше.

Сандвичите на нощното шкафче бяха непокътнати.

 

 

На другата сутрин, когато слезе за закуска, завари долу Джошуа, облечен за училище.

— Добро утро, мамо.

— Добро утро, скъпи. Как се чувстваш?

— Чудесно. Наистина бях страшно изморен. Сигурно е от мексиканското слънце. В Акапулко наистина е страхотно. Ще отидем ли пак следващата ваканция?

— Защо не. Доволен ли си, че тръгваш на училище?

— Отказвам да отговоря, защото думите ми могат да бъдат използвани срещу мен.

 

 

Следобед Дженифър снемаше в кабинета си свидетелски показания, когато по вътрешния телефон й се обади Синтия.

— Извинявайте, че ви безпокоя, но се обажда някаква мисис Стаут и…

Беше класната на Джошуа.

— Ще говоря с нея — рече тя и вдигна слушалката.

— Ало, мисис Стаут. Случило ли се е нещо?

— О, не, всичко е наред, мисис Паркър. Не исках да ви тревожа. Но мен ако питате, Джошуа се нуждае от повече сън.

— Какво имате предвид?

— Ами днес спа почти във всички часове. И на мис Уилямс и мисис Тобокоу е направило впечатление. Защо не вземете мерки да си ляга по-рано?

Дженифър гледаше втрещено телефона.

— Аз… да, разбира се, ще се погрижа.

Бавно остави слушалката и се обърна към хората в стаята, които я наблюдаваха.

— С-съжалявам — каза им. — Ще ме извините ли за момент?

Бързо излезе и отиде при секретарката.

— Синтия, намери Дан. Помоли го да свърши с показанията. Имам важна работа.

И излезе като хала.

На път за вкъщи караше с лудешка скорост, минаваше на червено — все си представяше ужасиите, които са се случили на Джошуа. Сякаш пътува безконечно и когато мярна в далечината къщата, очакваше да види на алеята отпред линейки и полицейски коли. Нямаше никой. Спря пред входа и изтича вътре.

— Джошуа!

Той беше в кабинета и гледаше бейзболен мач по телевизията.

— Здравей, мамо. Днес си идваш рано. Да не са те уволнили? Дженифър не можеше да откъсне очи от него, обзе я безкрайно облекчение. Почувства се кръгла глупачка.

— Само как си подадоха топката! Крейг Суон беше фантастичен!

— Как се чувстваш, синко?

— Превъзходно.

Дженифър сложи ръка на челото му. Нямаше температура.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Напълно. Защо изглеждаш толкова странно? Да нямаш неприятности? Искаш ли да си поговорим по мъжки?

— Не, миличък — усмихна се тя. — Аз просто… нещо боли ли те?

— Ако ме боли, ще си кажа — измърмори Джошуа. — „Метс“ губят с шест на пет. Знаеш ли какво се случи при първото разиграване на топката?

И той се впусна да й описва геройствата на любимия си отбор. Дженифър го гледаше с обожание и си мислеше: „По дяволите това мое въображение! Разбира се, че нищо му няма.“

— Гледай си мача. Аз ще се погрижа за вечерята.

С леко сърце Дженифър отиде в кухнята. Реши да направи торта с банани, един от любимите десерти на Джошуа.

След половин час, когато се върна в кабинета, намери Джошуа припаднал на пода.

 

 

Пътуването до болницата й се стори вечно. Дженифър седеше отзад в линейката, здраво стиснала ръката на Джошуа. Санитарят му бе сложил кислородна маска. Той не беше дошъл в съзнание. Сирената на линейката виеше, но уличното движение беше интензивно и колата се движеше бавно, а любопитни хора зяпаха през прозорците. На Дженифър й се стори, че й се бъркат в личния и живот.

— Защо стъклата на линейките не са тъмни? — попита тя.

— Какво? — стресна се санитарят и вдигна поглед към нея.

— Нищо… нищо.

Сякаш след цяла вечност линейката спря пред входа на бърза помощ отзад на болницата. На вратата чакаха двама стажант-лекари. Дженифър гледаше безпомощно как свалят Джошуа и го прехвърлят на количка.

— Вие ли сте майката на момчето? — попита един санитар.

— Да.

— Насам, моля.

Следващите минути всичко — звуци, светлина и движения — се сля. Дженифър гледаше как откарват Джошуа по дълъг коридор към рентгена.

Тръгна след него, но санитарят каза:

— Първо регистрирайте детето.

Слабата жена на регистратурата я попита:

— Как ще платите? Имате ли здравна осигуровка?

На Дженифър й идеше да изкрещи, да се върне при Джошуа, но си наложи да отговори на въпросите и чак когато попълни няколко формуляра, й разрешиха да продължи по коридора.

Изтича до рентгена и влезе вътре. Помещението беше празно. Джошуа го нямаше. Дженифър хукна обратно към фоайето, заозърта се като луда. Мина някаква сестра.

— Къде е синът ми? — извика Дженифър и се вкопчи в ръката й.

— Не зная. Как се казва? — отвърна сестрата.

— Джошуа. Джошуа Паркър.

— Къде го оставихте?

— Той… правеха му рентгенова снимка… — изпелтечи Дженифър. — Какво сте му направили! Кажете ми!

Сестрата се взря в нея и рече:

— Почакайте тук, мисис Паркър. Ще се опитам да разбера.

Върна се след няколко минути.

— Доктор Морис иска да говори с вас. Насам, моля.

Дженифър усети, че краката й се подкосяват и вече не я държат.

— Добре ли сте? — попита сестрата, вперила поглед в нея.

— Къде е синът ми? — изрече тя с пресъхнала от страх уста.

Влязоха в помещение, оборудвано със странна апаратура.

— Чакайте тук.

След малко се появи доктор Морис. Беше много пълен, с червендалесто лице и жълти от цигарите пръсти.

— Мисис Паркър?

— Къде е Джошуа?

— Заповядайте, моля!

Той я въведе в малък кабинет отсреща.

— Седнете.

Дженифър попита:

— Джошуа е… не е нещо сериозно, нали, докторе?

— Още не знаем със сигурност. — Говореше невероятно тихо за човек с неговия ръст. — Трябват ми повече данни. На колко години е синът ви?

— Само на седем.

Думичката „само“ й се изплъзна като порицание към Бога.

— Имал ли е някаква злополука напоследък? Дженифър си спомни как Джошуа се обръща, за да й махне, загубва равновесие и се удря в подпорите на кея.

— Да, докато караше водни ски. Удари си главата.

Лекарят си записваше нещо.

— Преди колко време беше това?

— Преди… преди няколко дни. В Акапулко.

— Добре ли изглеждаше след злополуката?

— Да. Имаше цицина отзад на главата, но иначе изглеждаше съвсем добре.

— Да е губил паметта си?

— Не.

— Някакви промени в държанието?

— Не.

— Гърчове, схващане на врата или главоболие?

— Не.

Лекарят спря да пише и я погледна.

— Направих рентгеноскопия, но това не е достатъчно. Искам да му направя и скенер.

— Скенер ли?

— Нова английска компютърна апаратура, която прави снимки на мозъка. След това може да се наложи да направим и допълнителни изследвания. Имате ли нещо против?

— Ако — запелтечи Дженифър, — ако няма да го боли, нали?

— Не. Може да се наложи да му направим и пункция на гръбначния стълб.

Думите му я уплашиха. Тя едвам намери сили да попита.

— Какво му е, докторе?

— Не искам да налучквам, мисис Паркър. След час-два ще знаем със сигурност. Сега той е буден, ако искате, можете да го видите.

— О, да, моля ви.

 

 

Една сестра я заведе в стаята на Джошуа. Той лежеше в леглото, дребничък и пребледнял. Вдигна поглед, когато майка му влезе.

— Здравей, мамо.

— Здравей, мили — каза тя и седна на ръба на леглото. — Как си?

— Някак странно. Сякаш не съм тук.

Дженифър се пресегна и го хвана за ръката.

— Ти си тук, миличък, и аз съм при теб.

— Виждам всичко двойно.

— Каза ли на лекаря?

— Ъ-хъ. И него го виждах двоен. Дано не ти прати две сметки.

Дженифър нежно го прегърна и го притисна към себе си.

Телцето му й се стори крехко и смалено.

— Мамо?

— Да, скъпи?

— Няма да ме оставиш да умра, нали?

— Не, Джошуа — каза тя и почувства как очите й парят. — Няма да те оставя да умреш. Лекарите ще ти помогнат да оздравееш и когато си добре, ще те заведа у дома.

— Добре. И не забравяй, че обеща да идем пак в Акапулко. — Не съм забравила. Щом…

Той беше заспал.

 

 

Доктор Морис влезе в стаята, придружен от двама мъже с бели престилки.

— Сега ще се заемем с изследванията, мисис Паркър. Няма да отнеме много време. Защо не почакате? Настанете се удобно.

Дженифър видя как изнасят Джошуа от стаята. Отново седна на ръба на леглото и почувства почти физическа болка. Цялата и енергия й бе напуснала. Продължи да гледа като омагьосана в бялата стена.

След миг чу някой да казва:

— Мисис Паркър…

Погледна нагоре и видя доктор Морис.

— Моля ви, побързайте с изследванията — рече тя.

Лекарят я изгледа някак странно.

— Вече приключихме.

Дженифър извърна очи към часовника на стената. Беше седяла в стаята два часа. Кога бе отлетяло времето? Вгледа се в лицето на лекаря, замъчи се да прочете по него дали й носи добри или лоши новини. Колко пъти го бе правила в съдебната зала, когато по лицата на съдебните заседатели се бе опитвала да отгатне присъдата, която ще издадат! Сто пъти? Петстотин? Сега бе толкова стъписана, че не беше способна да разбере нищо. Разтрепери се цялата.

— Вашият син страда от субдурален хематом. Казано на прост език, претърпял е тежка мозъчна травма.

Изведнъж гърлото й пресъхна и Дженифър изгуби ума и дума.

— Как… — Преглътна и опита отново. — Какво означава това…

— Налага се да го оперирам незабавно. Нужно ми е вашето разрешение.

„Той се шегува с мен. След миг ще се усмихне и ще рече, че Джошуа се чувства отлично. Аз само исках да ви накажа, мисис Паркър, задето ни губите времето. На сина ви му няма нищо, нуждае се само от сън. Та той сега расте. Не бива да ни ангажирате, когато имаме пациенти с наистина сериозни заболявания. Пак ще се усмихне: «Отведете сина си у дома.»“

Доктор Морис продължаваше да говори.

— Той е малък и организмът му изглежда силен. Имаме всички основания да смятаме, че операцията ще е успешна.

„Ей сега ще разреже мозъка на детето ми, ще го разкъсва с остри инструменти, може би ще унищожи онова у Джошуа, което го прави толкова мил. Може би ще го убие.“

— Не! — изкрещя Дженифър ядосано.

— Няма да разрешите да оперираме ли?

— Аз… — Мислите й бяха толкова объркани, тя не знаеше какво да каже. — А ако не го оперирате?

— Синът ви ще умре — отсече доктор Морис. — Тук ли е бащата на момчето?

Адам! О, как й се искаше Адам да е тук, да я прегърне и успокои. Да й каже, че всичко ще се оправи, че Джошуа ще бъде отново добре.

— Не — отговори най-после Дженифър, — няма го. Давам ви разрешение да направите операцията.

Доктор Морис попълни формуляр и й го подаде.

— Подпишете се.

Тя се подписа, без да го поглежда.

— Колко ще трае?

— Не мога да кажа, преди да отворя… — Лекарят видя израза й. — Преди да започна операцията. Почакайте тук.

— Не! — Стените сякаш я похлупиха и задушиха. Тя не можеше да си поеме дъх. — Има ли къде да се помоля?

 

 

Параклисчето беше малко. Над олтара бе нарисуван Исус. Вътре беше празно. Дженифър коленичи, но не беше способна да се моли. Не беше религиозна, защо Господ трябваше да се вслуша в молбите й точно сега? Опита да се успокои, за да поговори с Господ, но бе прекалено уплашена, страхът я бе овладял напълно. Тя безмилостно продължи да се самообвинява. „Ако не бях взела Джошуа в Акапулко… — мислеше си. — Ако не му бях разрешила Да кара водни ски… Ако не се бях предоверила на онзи мексиканец, лекаря… Ако, ако, ако. — Започна да се кълне: — Помогни му, Божичко, да оздравее и аз ще направя всичко, което поискаш. — После отсъди, че няма Господ: ако имаше, щеше ли да стори това на едно дете, което не е направило никому нищо? Какъв е този Господ, който позволява да умират невинни деца?“

Накрая, съвсем капнала, отново се замисли върху думите на доктор Морис. „Той е малък и организмът му изглежда силен. Имаме всички основания да смятаме, че операцията ще е успешна.“

„Всичко ще се оправи. Разбира се, че ще се оправи. Щом всичко свърши, ще отведе Джошуа някъде да си почине. Дори и в Акапулко, ако иска. Ще играем на разни игри, ще си приказваме…“

Накрая беше толкова изтощена, че вече не можеше да мисли. Отпусна се на една скамейка. Някой я докосна по ръката и тя вдигна поглед. Доктор Морис се беше надвесил над нея. Дженифър се вгледа в лицето му, не беше нужно да пита нищо.

Тя припадна.